Човечността в “Занемелите камбани”

Разказите в сборника “Под манастирската лоза” са най-философски наситените разкази на Елин Пелин. В тях писателят поставя вечните въпроси на битието и търси техните отговори. Философията на Елин Пелин съвсем не е абстрактна и yмозрителна. С майсторството на голям прозаик, той разказва занимателни и поучителни истории, за да намери най-стойностните неща в човешкия живот и да ги предаде с усмивка като мъдрост на читателя. “Занемелите камбани” е разказ за духовната стойност на всяко човешко същество. Библейската максима, че всеки човек носи в себе си част от искрата Господня и притежава душа е есенцията на този разказ – притча. С една реалистична и дълбоко трогателна история, писателят защитава и тезата за ценността на всяко човешко същество пред Бога и всемирната хармония. Творбата е изградена на принципа на контраста. От една страна е пищността на лукса и разкоша в новопостроения храм: “Всяка паяжинка в черквицата беше изметена, всяко кътче – прегледано. Каменните плочи бяха измити, лъснати. Особено се радваше игуменът на златния ореол, с който един богат човек от далечно място дойде и украси главата на чудотворната света Майка. Той постави и скъпа лилава копринена завеска на иконостаса пред нея.” Личи, как игуменът, служителите в храма, богомолният народ, всички са взели участие в създаването на идеалните условия за провеждането на службата. Те малко или много са спомогнали за благоприятния вид на храма, а игуменът вярва, че именно красотата и великолепието носят тържеството на божията идея и са път към отвъдното. В дисонанс с разкошния храм и тържествената обстановка на службата е непознатата бедна жена. Тя е облечена мизерно, изглежда зле, нейния външен вид е в дисхармония с околната обстановка. Освен, че е „дрипава, мръсна”, тя е и боса, с мръсни крака. Калните следи, оставени от нея върху лъснатите плочи, много ядосват “чистия отец”. Не стига това, а и жената е влязла в църквата преди да забият камбаните. Героинята обаче носи в себе си искреното желание да общува с Бог. Тя го моли от душа да дари здраве на детето й и носи като дар най-ценнното което притежава На фона на великолепието на храма е видно неблагоприятното положение, в което се намира бедната жена и лошото отношение към нея от страна на отец Йоаким. Облечен в предназначението на божий служител той се забравя в своята гордост и високомерие. Отказът му да приеме скромния дар на непознатата бедна жена, който мърси красивата църковна завеса, е кощунствен. Макар и свещенослужител, героят забравя първенството на духовната красота и се поддава на земните съблазни. Той пренебрегва заради гордостта и криворазбраната „чистота” на новата църква вечните християнски добродетели като състраданието и благослова за бедните и страдащите. Синьото топче през погледа на игумена прилича на „дървеница”. Дарението е наистина мизерно в материално отношение и загрозява на вид скъпите църковни завеси. Но в този дар е скрита душата на една молителка и за това то е по-ценно за Бога от показния лукс на храма. Свещенослужителят е извършил тежко прегрешение като изгонва от храма майка, която се моли за детето си. “Чудото” в творбата има своята логична основа. Така авторът показва, че в духовния свят няма нужда от показност, не са важни външния вид и маниерите, а душевното състояние на човека. Камбаните не издават звук щом отецът сваля дара от завесата, Йоаким остава безгласен, ”смазан, изумен, отчаян” пред пустотата на новия храм. Но те забиват сами, когато осъзнал грешката си, той го връща на място. И това свое произведение Елин Пелин изгражда по правилата на късия разказ – една случка, действие в рамките на кратък период от време, малък брой герои с пряко отношение към сюжета. Но философския, притчов характер на разказите го кара да акцентира повече върху типовете герои (свещеник, бедна жена), отколкото върху индивидуалността на персонажите. Диалогът отстъпва място на повече монологични размисли, на вътрешен диалог. Прословутият Елин-Пелинов пейзаж в конкретното произведение е трансформиран в описание на интериора в новата църква. “Занемелите камбани” е притча за силата на душата. Това е произведение за духовната красота на човека, която притежава по-висш порядък и стойност от всичкия земен разкош. Хуманизмът на Елин Пелин допълва религиозната максима, че всеки човек носи в душата си божествената искра, незримата красота на духа, която не бива да бъде пренебрегвана.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 + 19 =