Художникът и времето (Стихотворението ”Художникът”от Веселин Ханчев)

Силата на изкуството и неговата облагодаряващата роля са сред обичаните и предпочитаните теми от Веселин Ханчев. Живял и творил в периода между 40-те и 60-те години на 10век, човек ерудит, с широка обща култура, произхождащ от семейство на интелектуалци, поетът поднася своето разбиране за място на изкуството и съзидателната роля на твореца в битието на хората. Тази тема трайно провокира не само неговото творческо въображение, но и на някой негови предшественици по  перо, като Пенчо Славейков (“Луд гидия”), Атанас Далчев (“Камък”) и други. В редица свои стихотворения (“Поет”,“Изкуство”,”Земя и небе”) Веселин Ханчев и дава своята трактовка, извеждайки на преден план действената позиция на човека по отношение на промяната на света със средствата на изкуството. Стихотворението “Художник” е част от естетическите и поетическите търсения на лирика и въвежда в интимния свят на един човек, у когото потребността към красивото е изведена на един план.

Художникът е човек който преговаря действителността около себе си с четка и палитра съобразно своите разбрания и естетически потребности. В картините си той рисува света такъв,какъвто го вижда или какъвто искал да бъде. Това е неговата професия и произведение-да твори красота, която възпитава, облагородява и остава във времето като непреходна ценност. Ето защо в творбата си “Художникът” поетът насочва вниманието на читателя, от една страна, към мястото на изкуството в живота на хората, и от друга акцентира върху тезата, че човек сам гради съдбата и битието си .

Откривателското и съзиданието чрез творчеството е вътрешна необходимост на всеки човек според Веселин Ханчев. Неговият лирически герой, назован почти анонимно с лично местоимение  Той живее в един пуст свят, лишен от човешко присъствие и топлината,  гол като пустиня. Като повечето хора той носи у себе си устрема към красота и романтика, но притежава и съзидателната воля да ги постигне, преобразявайки битието около себе си.Читателя се среща с лирическия герои в началото на стихотворението –  застанал на прага на празната стая, от която лъха влага и която го гледа с мъртвешките очи на безброй пукнатини и пирони.Двукратното повторение на глагола “гледаха” внушава както особено чувство на настойчивост, така  и идеята за пустота и мъртвило.Човекът лесно би могъл да падне в плен на тези голи стени и тази бедна стая,  ако не е естествения му порив да променя света около  себе си.да гради.Жаждата за живот, активното, действено начало, устрема в прекрасното в битието го карат, без да говори да постъпи към промяна и облагородяване на пространството около себе си.Така, безсловесен и пестелив в движенията си, той започва да закача по стените своя свят.Тук актът на закачането на самия акт на творчеството,  чрез който се променя светът, а с него и човека.Двукратното повторение на глагола “закачи” има за цел смислово да се противопостави на предходното повторение на глагола “гледам” и така да очертае силата на твореца и потребността му за съзидание. Осъществена е промяна на пространството, която Ханчевият лирически човек започва с вдъхновено сърце, светъл разум и умели ръце. Стаята изведнъж оживява, пълна с извори, пътища, лесове и сини небеса. Употребената форма за множествено число на думите и особено на думата небета, едва ли е случайна.Небето за лирически човек не е едно – много са.Така и у учителя се създава усещането за простор и необятност, в която човек има възможности да разгърне своите съзидателни сили. Сините небеса и слънцата, червени като нацъфтели макове, очертават пъстрата палитра на един шарен цвят, съгрян от топлина и човешко присъствие. Светът такъв какъвто го вижда лирическия човек на Ханчев, е изтъкан от усмивки и простори, а те пък са неизменно свързани с децата.Може ли светът да бъде уютно място за за живот, ако не е стоплен от детските усмивки? Може ли да бъдеш обичан и да обичаш, ако няма и светлина, и топлина, и простори за душата? От цялата творба струи чувство на оптимизъм и желание за съзидателност. Основния емоционален тон е свързан с творческото вдъхновение, което окрилява художникът и му дава сили да промени живота. Посланието на поета, въплътено в простата метаформа на празната стая, оживяла под вещите ръце на твореца е ясно – човекът е роден на този свят, за са го променя към смисленно и добро, да съзижда и преобразява и така за да остави своята диря в него, за да живее в хармония със себе си.Само така той може да бъде полезен на другите, защото именно в това се състои щастието според Ханчев – да твориш красота, но не само за себе си, а и за другите.Тогава не само светът около тебе ще бъде най-богатия, но и самия ти ще бъдеш  духовно и емоционално  пълноценна личност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 + nineteen =