„Тихият пролетен дъжд” – Николай Лилиев

В България символизмът достига през първите години на 20 век, когато много от младите поети започват да пишат в този стил. Един от тези символисти е Николай Лилиев. Липсата а заглавие е знаково явление – отказът за пряко назваване е красторечив поетически жест. В лирическата миниатюра “Тихият пролетен дъжд” пайзажът не е основна идея, той просто е символ на чувствата в човека, израз е на състоянието му. Дъждът е символ на пречистване, начало, а това, че е пролетен носи значенеито на пробъждане и обновление на човешката душа.Той е тих – личен, ненатрапчил. Той ражда желание за живот. Появява се ненадейно изведнъж, този символ е изразен с глагола “звънна. След студената зима (която е символ на тъга и самота) пролетта е времето, когато тъгата ще напусне живота на лирическия героя и ще го изпълни с радост и надежди. Тихият пролен дъжд носи надежди и мечти в животът на лирическия герой. За него идва нова епоха, нови радости, нов живот. Във втората строва природата става съпричастна с желанията на човека, тя е символ на любовта, на личните, интимни чувтсва. Земята “слуша” и “тръпне”. Тези сравнения крият в себе си смисълът на интимността, страст, нетърпение, желание. С пролетта се раждат мечтите и любовта. Но в трета стофа нещата се обръщат с отиването на пролетта. С тихият пролетн дъжд идват и сълзите, символ на тъга, самота, уплахата е символ на страх.Ако до преди това “надежди изгряха” то вече за лирическия герой “изкрици изтляха”, след радостта идва пак тъгата. Глаголът “Изтляха” говори за нещо свършено, за невъзможността то да продължи. Тук се разкрива идеята за кръговрата. В стихотворението се противоставят двете душевни състояние – радост и тъга. Поезията на Лилиев се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства. Лилиев използва природата, но не я поставя като основна идея в стиховете си, за да изрази чувствата на лирическия герой. За разлика от Тихия пролетен дъжд тук героя не е сам, няма интимност и осамотение, тук той изполва изповедната форма – НИЕ. Основната тема в това стихотворение е самотата, тъгата, мъката. “Надвесени” и “тъми” носят смисълът на нещо неприятно, лошо. Ръменото носи печал и пустота. “Есен е” – всички надежди са си отишли, идва тъгата, самотата, безразличието. Във втората строфа виждане отчаяние, монотонност,отчуждение самотата в душите на хората, загубата на вяра. Жалбата е станала част от живота на хората, те са се “унесли”, жалбата е глуха, хората нямат сили, отчаянието и постаряемостта ги е сломила и те тихо, както винаги се жалват. Тук оново се повтаря мотивът за есента. Като цяло стихотворението отразява идеята за самотата на човека, за тъгата и отчуждението. Георите унесени броят в мрачната дъждновна есен. Самата картина, която се създава дава усещане за мъка и самота.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × five =