“Тавански спомен” – Валери Петров

Валери Петров е един от най-обичаните и популярните съвременни поети и драматурзи. Стиховете му са сю¬жетни, изпълнени с конкретни детайли и със завладяваща артистична атмосфера. Необикновено наблюдателен е. Умее да разкрива любопитните неща от живота и да споделя с читателя необичайните си и неочаквани заключения. Той успява вина¬ги да заинтригува, да увлече възприемателите си, да ги откъсне от скуката на ежед¬невието. Изключителен майстор е на игра¬та и на шегата, чрез които най-ненадейно и необяснимо провокира тъга. В изобрази¬телно представените картини и ситуации от ежедневието влага шеговитост. Значи¬телните му философски и психологически идеи са свързани с любовта, младостта, из¬куството, познанието, старостта, смисъла на човешката екзистенция… Силно впечат¬ление прави неговата неизменна и странна усмивка на мъдрец, който гледа на света с насмешка и остава нещо недоизказано и загадъчно. Целта му е да ни остави сами да разтълкуваме и сами да прочетем и оце¬ним казаното от неговия лирически герой. Валери Петров е ненадминат майстор на пародията, на игрословицата, на изящния и елегантен стих, на хапливата ирония, на артистично поднесената поетическа фра¬за. Той ни разказва за най-обикновени не¬ща и случки по най-необикновен начин, за¬палвайки любопитството ни със своята вечна загадъчност. Той владее в съвършен¬ство българската лирическа реч, виртуозно си играе с думите, притежава искрящо чув¬ство за хумор. Надсмивайки се над герои¬те си и над себе си, Валери Петров дели¬катно и неусетно се отстранява и отчужда¬ва от фабули ия си разказ, за да може в сти¬ховете си да превърне дори и трагичното в своеобразна игра (както сам казва: „Сякаш игра е”) и успява дори от собственото си страдание да изобрети остроумна шега. Той се самоиронизира и когато говори се¬риозни неща за любовта (например в пое¬мата: „Тавански спомен”, или в пиесата „Когато розите тан¬цуват”). Хрумванията на поета са винаги забавни, остроумието му – непостижимо, а пое¬тическото му слово-съвършено в просто¬тата и яснотата си. Много често в блестя¬щата игра на думи звучат сериозно негови¬те откровени пародии: Какво си любов, ах, какво си, кажи! Защо са тъй сладки твоите лъжи? Защо веднъж страдал, човек е готов отново да страда със тебе, любов? Това четиристишие от известната пиеса на Валери Петров „Когато розите танцуват” е един от многото случаи на поетическа игра с думите и с настроенията. Поетът се шегува със сериозни неща, оставайки на¬пълно сериозен. Игра и сериозност, паро¬дия и истина винаги странно съжителстват в творчеството на този безспорен виртуоз на римуваното художествено слово. Погледът на Валери Петров към сюжет¬но изобразените случки и преживявания е най-често деликатно ироничен и самокри¬тичен, а мъдрите му изводи и обобщения са поднесени с грациозна и лека насмешка и безмилостна самоирония. Той успява да остане замислен, когато говори за любовта и младостта, за емоционалния свят на личността, за тъгата на остаряването и за умората от живота. Най-често шегите му са придружавани с горчивина и страдание. Той сам се оплаква, че има в окото си стъ¬кълце от криво огледало (като героя на Ан¬дерсен от приказката „Снежната царица”) и затова всичко около него му изглежда раз¬кривено и грозно. В подобни случаи сло¬весните му закачки, игри и пародии пре¬растват в сатири – безпощадни, отправени към обществените нрави и пороци. Валери Петров е интелектуален поет. Той нарочно смесва комичното с възвишено¬то, остроумието с тъгата, усмивката с гри¬масата на страданието, за да ни увлече и удиви, да ни забавлява и наскърбява ед¬новременно. Неговите тънки иронични подмятания и сдържаните му тъжни сме¬хове са уникално явление в българската по¬езия. Валери Петров е неповторим, няма предшественици и все още достойни пос¬ледователи. Стиховете му разкриват преживявания, породени от живота в модерния град. Те носят особена съкровеност и нежност, жиз¬нерадостно светоусещане и дълбока жи¬тейска мъдрост. Поетичните му внушения създават нов смисъл на познати образи от света на природата и човека като катеричка на прозореца, стрък тинтява, танцуващо есенно листо, дете, чиято душа е отворена за добротата и благородството. Всеки път, когато се връщаме към стихо¬вете на Валери Петров, ние, читателите му, отново и отново преживяваме възторга от красотата, музикалността и съвършенство¬то на неговия игрив и мъдър стих, разкри¬ващ красотата на живота. Неговото искре¬но споделено с нас откритие за ценността на живота ни звучи като наше собствено откритие: Един билет, една случайна книга, един предлог за тръгване на път-във същност, колко мъничко ни стига, да стане съвсем инакъв светът! В поемата „Тавански спомен” Валери Петров разкрива психологическите си наб-людения и философските си мисли в дел¬ничен любовен сюжет. Поемата е написа¬на през 1939 г. с първоначално заглавие „Далечен джаз”. Тук любовната история се разказва с тъжен смях. Става дума за раз¬дялата на двама влюбени. За тази своя по¬ема поетът споделя следното: „Кога и как се е писала поемата – не помня. Макар да се говори за раздяла, тя е свързана с момичето, което после ми стана жена… Странно е, че повечето ми неща на интимна тема гово¬рят не за радостта от любовта, а за тъга¬та от разделите.” В „Тавански спомен” лирическият герои е още ученик и любовта, за която разказва, е вероятно първата му любов, но това не му пречи да бъде насмешлив и ироничен към самия себе си. И тук Валери Петров сякаш пародира патетичните излияния на много разпространената любовна лирика. Той не понася патетичността, както и пря¬ко поднесените драматичност и трагичност на ежедневието. И тази негова творба е сюжетна както много други. Изградена е от случки, ситуа¬ции и картини, представящи двамата мла¬ди герои – без гръмки фрази и абстрактни символи, без дълбокомислени анализи. Ли¬рическият герой си спомня подробности от своята младежка любов, когато чувства¬та му вече са изкристализирали в спомени; когато са се отдалечили от неговото настояще. А в поемата споменът възкресява вре¬мето, през което сърцето на лирическия ге¬рой е биело „гръмко в гърдите” от силна любов; когато е пишел любовни писма „с хиляди целувки върху всеки лист”, и когато с розови очила е възприемал целия свят. Той се обръща към момичето, което тогава е обичал, за да си припомнят заедно време¬то на щастливата си влюбеност: Помниш как поскърцваха стълбичките дървени? Помниш как мечтите ни тихо се намериха в малката ми стаичка, цялата във прах? Лирическият герой възкресява в „таванс¬кия си спомен” процеса на охлаждане на пламенните чувства, процеса на омръзване между двамата млади влюбени; възкресява и техните еднообразни делници, които с ба¬налността и скуката постепенно похабяват любовта. Възторгът на чувствата изчезва от всекидневното повторение на срещите между двамата, „усещащи един от друг умора”. Лирическият герой подробно обяснява защо срещите им стават празни и скучни; алеите, по които вървят, им изглеждат глу¬пави, а таванската им стая -хладна и непри¬ветлива. Те двамата сякаш вече всичко са си казали и нищо повече не им е интересно и вълнуващо, когато са заедно: И тръгнахме по улиците стари, по пролетните сухи тротоари, извити без начало и без край. Вървяхме все по същите маршрути със същи спирки, в същи брой минути като квартален остарял трамвай. В спомена на лирическия герой подроб¬но е нарисуван пътят, по който двамата ми¬нават мълчаливо край малката градинка, край железаря, край киното, край въглищ¬ния склад… И колкото по-конкретни са спо¬мените, толкова по-мъчително е еднооб¬разието между двамата влюбени, които познават мислите и думите си, „шапките и парфюмите си”. У тях се засилва тъгата от изчерпаната им любов. Ежедневните преживявания на героите в поемата „Тавански спомен” са пресъзда¬дени в спомена на натъжения лирически герой, който възкресява миналото на фона на бедния и скучен градски пейзаж. Влю¬бените тук се движат заедно по едни и съ¬щи неинтересни места, гледат повторно ед¬ни и същи глупави и банални филми. Дори пастите в сладкарницата започват да им на¬гарчат… Те си омръзват помежду си, защо¬то животът им е скучен, защото нямат но¬ви, обогатяващи ги впечатления, а и защо¬то са твърде млади и еднообразието бързо им омръзва. В тази поема има автобиографизъм. Ва¬лери Петров е преживял подобна раздяла с момичето, в което е бил влюбен, и много лични свои настроения претворява чрез ге¬роите си в поемата. Лирическият герой тук се чувства уморен и остарял преждевре¬менно от баналностите на своя живот. Двамата с момичето вървят „тъжни и по¬сърнали” в празничния ден, който им из¬глежда безсмислен. Предчувствайки наб¬лижаващата раздяла, героите изпитват мъ¬ка, но не са в състояние да възстановят за¬губеното си щастие на влюбеност и радост. Душевното състояние на лирическия герой след раздялата остава тъжно, а споменът от миналата любов, вместо да избледнява, става все по-осезателен. Героят започва да разбира, че няма да може да забрави тази своя любов и това момиче, което истински е обичал. Колебанията му се обясняват с младежката му неопитност и несигурност. Времето след окончателната раздяла му но¬си изненади: предчувствие, че е станала грешка, че между тях връзката е била силна и затова той не може да я забрави. Дори напротив, той все по-често се пита: „Но да¬ли наистина туй беше края? ” И в мигове на мълчаливи колебания поетът намира игри¬ви начини да изрази настроенията на своя герой: Нещо ме ядосва, но какво — не зная. Може би балтона?Може би бонбона, който тъй е сладък, че почти горчи. Старият балтон, намерен на тавана, ос¬таналия в джоба бонбон от времето на „изчерпаната” любов, са конкретните де¬тайли, които превръщат в игра тъжната си¬туация на преждевременно разделилите се влюбени: Ах, защо ни трябваше да се разделяме! Аз тогаз си мислех, че ще те забравя, но сега си мисля, че съм бил глупак. И усещам, нещо зъб един боли ме, и ако не мине, трябва да го правя, и как мислиш, може да се срещнем пак? Това е финалът на поемата „Тавански спомен”. В него остава недоизказана ми¬съл, невзето твърдо решение. И тук Валери Петров остава верен на убеждението си, че възприемателят трябва да се остави сво¬бодно да тълкува художествените му текс¬тове, да разкрие неговите естетически възгледи на модерен поет, който дълбоко вяр¬ва във въздействащата сила на изкуството.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 2 =