“Тавански спомен” – Валери Петров

В поемата “Тавански спомен” В. Петров насочва вниманието ни към привидно обикновените неща,случки и преживявания,концентриращи във същността си етичните максими,живеци на човешкото съществувание и многобройни превратности.Героите му са обикновенни младежи населяващи делничния български свят. Тук делничния ден е водещ фактор за любовта и раздялата на влюбената двоика.Делника крие усмивката и тъгата, радостта и болката, мечтите и мъждукащата надежда.Всекидневната повтаряемост и сивотата която властва ,отегчават и обезличават любовта и правят всяка проява на нежни чуства нелепа. ”Тавански спомен” е поема за една младежка любов-пламнала и угаснала. Историята е ситуирана в един градски квартал във които предметите имат своето битие и заедно с хората участват в живота. Героят монологично разказва сжоята история повтраряла се млн. Пъти по света. Поетът нарочно е избрал да покаже картини станали банални от книги и филми ”Облачета плуваха в небесата чисти”, за да ни предсави шаблонното изобразяване на щастието в тези картини липсват чуства на преживяванията. Авторът успява да ни наложи двоиствената си гледна точкаи всеки от нас сякаш открива себе си в преживяванията на героя. ”Колко много копчета, колко много страх!”,”Ох, писмата стари,…с хиляди целувки в/ у всеки лист… Разбираме, че всъщност в любовта се е променил само декорът на времето и възприемаме смешната и шаблонна страна. За влюбеният младеж делникът се е преварнал в празник “Биеше сарцето гръмко в гърдите… Саксофони свиреха облаци хвърчеха.” сърцето му тупти неудържимо когато стои до своята любима. Заобикалящият го свят е красив и изпълнен с музика. Първите срещи, първите трепети и копнежа да открие света на любовта-младежката душа ликува. Поезията на Валери Петров е одухотворен свят населен с хора и предмети. Вещите плътно обгръщат героите, те са част от делника и празника, от самите хора и присъстват в сетивни сравнения. ”Като стар часовник, тихо и полека, любовта в сърцата, изхабена, спре”. Делничното еднообразие отегчава и обезличава наи-нежните чуства и света вече не е така красив”оградите са грозно изрисувани”, любимата не е така красива вече. Нищо ново не се случва, а любовта има нужда от нови искри ”празни бяха срещите”, ”познавахме си мислите и думите”. Натежала от скука и еднообразие с угаснали пламачета и трепети е любовта.” и както тъй вървяхме неосетно,достигнахме до спирката ни сетна”. Развръзката на разказваната история е спокоината раздяла породена от мечтите на младия човек да опознае нови светове, да пътешества и да търси приключения. ”Какво ли е да плаваш с параходи …”. Но тези мечти са несподелени тъй като любовта е угаснала. В печалните погледи не се долавя съжаление. В думите явно прозира лъжа и самозаблуда. В общия монологичен разказ се вместват сравнение напомнящи сентенции ”Неделята е тъжен ден за хора,усещаи един от друг умора, държащите се един за друг едва.” Открояват се две куломинации:на любовното чуство и на болката от отминалото. Всеки нов спомен подклажда съжаление ”Ах защо ни трябваше да се разделим.”. Едва доловим, ироничният акцент издава не сам авторското присъствие, но и насочва и към криволиците на човешкото поведение. Философията на битието е съсредоточена в великото обикновение на делника, а там е усмивката и тъгата, радостта и болката и винаги мъждукащата надежда ”как мислиш, може да се срещнем пак?”. Искрено и със самоирония е изказано съкровенното човешко чувство. Любовта макар и отминала не е изчезнала. Тя присъства във всички делнични дни и би могла да се запази раздялата би била ненужна, но всяка любов съдържа раздяла а всяка раздяла възможност за нова любов. В тавански спомени Валери Петров избира една много човешка история, най-съзнателно лишена от каквато и да е изключителност и точно във повтаряемостта и обикновеността поетът открива трепетите на човешката душа.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

10 + 17 =