Социално,национално и общочовешкото у Бай Ганьо

В творбата на Алеко Константинов “Бай Ганьо” се разглежда огромен диапазон от проблеми на действителността и живота на българина. Въздействието на това произведение е толкова силно, че вече повече от 100 години е център на литературни дискусии. Като цяло “Бай Ганьо” буди множество въпроси и литературни проблеми. Най-основните са за типичността на Бай Ганьо- дали той е социален, национален или общочовешки образ. Друг проблем свързан с героя е за художествеността му-дали той е художествен или нехудожествен образ. Третия въпрос, който буди разсъждения е за типа на произведението “Бай Ганьо”, колебанията са между файлетонен цикъл и сатиричен роман. Като цяло “Бай Ганьо” е център на дискусии в нашия литературен живот от повече от век.   Болезнено реален и в модерния свят, той “живее” и до днес, което го прави толкова интересен дори и толкова време след създаването му.

“Бай Ганьо” продължава голямата тема в нашата литература свързана с “ние” и “Европа”, “ние” и “развития,цивилизован свят”. Началото на тази, наистина доста широка тема, е поставено още от Паисий в неговата “История славянобългарска”. Той възприема, че “нашето” превъзхожда “чуждото”. Той идеализира родното като го въздига на пиедестал. Това свое мнение той налага заради нуждата от национално самоусещене през онези мътни, мрачни времена на потисничеството. Паисий се опитва да идеализира родното, да го въздигне, да пробуди чувство на национална гордост у българина. Тази тема се продължава от Вазов, който също в желанието си да изгради чувство на национално самоусещане в народа го идеализира. Патриарха на българската литература си поставя за цел да съпостави родното, нашенското с чуждото, различното. Той показва на българина чуждото с желанието да го приравни на родното. За Вазов външния свят и родния свят не би трябвало да има разлика, той желае да изгради усещане у народа, че не просто са равнопоставени на другите, развитите нации, но и ги превъзхождат. Неговото възрожденско мислене цели идеализиране на родното превъзходство. Но възрожденското поставя идеината връзка родно-чуждо и в друг план. Добри Войников също подобно на Паисий и Вазов съпоставя нашето и външното, но в друг план. Той не издига в пиедестал родното, а напротив, цели да го осмее и отрече негативите на обществото. Той не гледа на народо психологията само от положителната страна, а цели да изобличи недостатъци на действителността ни. Съпоставена с Европа, нашата родина изостава културно. На същото мнение застава и Алеко в неговия “Бай Ганьо”. Българина пътува из Европа, но това пътуване не го въздига, не изкарва на показ неговите позитиви, а напротив откроява негативите му, тъй като нашенеца е изостанал, той не може да се откъсне от родното. Поставяйки Бай Ганьо в Европа, ситуирайки го в една по-визвишена среда, Алеко откроява неговата изостаналост и ориентализъм.

След Освобождението в България много бързо се сменя обстановката за средностатистическия нашенец. От малкото,родното,робско пространство на дома, той е поставен в една икономическа среда. Патриархалния модел бива заместен от капиталистически. Тъй като това се случва много бързо и не остава време за нормално и внимателно изместване на тези два полюса, се получава едно грубо навлизане на икономическия свят в пределите на патриархалния дом. Робският нагон не е преодолян и народът е изпълнен с противоречия, но вече е започнало т.нар. “начално натрупване на капитал”. В него всеки взема дейно участие и започва да трупа състояние, така нужно на младата държава. Това е нормално и исторически закономерно, но много автори смятат, че това бързо нахлуване на капитализма, който измества патриархалните ценности, е пагубно за родината и води до деградация. Поради бързото смесване на средите, довчерашните добродетели и устои биват отхвърлени и осмени, нещо което според много литературни дейци е пагубно за народността ни.

Героят на Алеко Бай Ганьо е представен като деен, 27-28 годишен човек, кипящ от енергия, импулсивен, с накривен калпак, мускети в пояса, господарски мустак и още по-господарско държание. Героят пътува из Европа, като предизвиква недоумение и смях у цивилизованите хора. Той е арогантен и безкруполен, но Алеко не го сатиризира. Бай Ганьо е комичен с невежеството си. Неговият път е представен в две смислово противоположни двойки. В Европа той е ориенталец, изостанал от хода на времето, но упорито стараещ се да прикрие своето невежество. В България обаче, той се променя коренно. Започва да се държи господарски и да разглежда себе си като по-висш от останалите прости хорица, защото той е “врял и кипял из Европата”. Превръща се в арогантен и самовлюбен, скромно сравнявайки се с Бисмарк, изтъква себе си, с надеждата да покаже чуждата неграмотност и слабост. И в двете действителностти обаче ( европейската и родната ) Бай Ганьо е образ-маска, образ-непостояннство, образ-хамелеон. Той слага удобната за него маска във всяка ситуация и се надява да не проличи през маската неговата болезнена невежественост и слабост.

Бай Ганьо нахлува като ураган в европейското общество. Той е арогантен, деен, импусивен, проправящ си път в обществото. Той е недодялан и припрян. Показва безпрецедентната ориенталска телесност. Той се храни шумно, невъзпитано, в банята, у Иречек, в Дрезден, той събира всички погледи върху себе си, с тази негова непохватност. Той, като че ли постоянно се опитва да покаже на околните, че е тук, че съществува. Постоянната му реплика “Тук съм!” издава именно това. Той, който цял живот е бил пренебрегван в неговата “уютна” робска действителност, където не се е различавал по нищо от останалите, сега се опитва подсъзнателно да събере цялото внимание върху себе си с тайната надежда да остави следа след себе си. Той оставя такава, комична, понякога дори отблъскваща, но все пак хората го запомнят. Запомнят го с неговата арогантност, телесност, непохватност, с неспособността да изтъкне духовното си, с желанието му да бъде център на внимание и интерес, с неописуемата му балканска подозрителност. Много силно е противопоставянето на изостаналия телесен Ориент и напредналата, обезтелесена Европа, където е важна не физическата потребност на човека, а духовната такава. Бай Ганьо изпъква болезнено комично в Европа. Той няма развита духовна система от морални ценности, който да го спират от тези негови невъзпитани прояви. Той не осъзнава, колко е трагико-комичен когато “сърба” супата си, или се “секне” с всичка сила, така че да привлече вниманието на всички, нито когато в банята се тупа в гърдите изтъквайки националната си принадлежност. Бай Ганьо е простоват, арогантен, безкруполен, но това не е толкова видно в първата част на творбата. Той е комичен и пробужда “тъжни усмивки” на лицата на читателите. Все пак той е родолюбец в някакъв си лично негов план. Той се изживява като националист. С отношението си към заобикалящия го напреднал живот на Европа, той демострира невъзможността си да проникне в смисъла и ценностите на едно развито общество. Той принизява Европа до нашенското. Бай Ганьо казва : “Какво ще и гледам на Виената ?”, за него Европа е нищо повече от това, което той знае, Европа не може да го научи на нищо тъй като той се мисли за умен и силен. Това само издава неговата болезнена изостаналост и невежество. Той е като дете попаднало на непознато място и, за да не се страхува, то съпоставя чуждото място с родното, за да може да се чувства защитено от уютното, познато пространство. Бай Ганьо се старае да придърпа Европа към Ориента, да я принизи, вършейки го той подсъзнателно се опитва да разбера развитата култура. Дърпайки я към неговото социално положение, поставяйки я на едно ниво с познаното за него той желае да я проумее, да разбере смисъла на тази развита западна култура. В Ниш и Белград Бай Ганьо отново се показва като невеж и несъобразителен приравнявайки сърбите и българите, без да осъзнава, че това може да обиди хората около него. Той е просто импулсивен и се опитва да разбира от всичко, а единствения начин за него да разбира от всичко е да приравнява чуждото и родното, непознатото и познатото в една хомогенна смес, която е близка и позната за неговото изостанало и духовно умаломощено от робството съзнание. В главата “Бай Ганьо в Дрезден” той отново показва телесността си. Освен, че кара хората да му се присмиват, той без да иска, поставя в неловко положение и хората, които са с него. Начетените българи в Европа се опитват да го извинят с обяснението, че е бабаитска натура, но са тотално отчаяни от неговите действия и се разграничават от неговата шумна и неприветлива натура.

В първата част на творбата си Алеко вярва, че Бай Ганьо може да се промени. Той е представен като бабаитска натура, но това не е отрицателно за Алеко. Героят е комичен,невеж и изостанал, но е безобиден. В първата част на книгата можем да намерим аналог между Алековия “Бай Ганьо” и Вазовите “Чичовци”, макар “чичовците” да са затворени в едно самобитно общество, а Бай Ганьо да пътува из Европа, те имат много сходни черти. Той е също толкова безобиден колкото и Иван Селямсъзът, Варлаам Копринарката, Мичо Байзедето или Иванчо Йотата. Бай Ганьо е изведен от родното пространство и е поставен в едно развито общество, но и той като “чичовците” е невеж, но с желание за промяна. Алеко вярва, че Бай Ганьо ще се промени. Той е сигурен, че с подходящи учители Ганьо Балкански ще се превърне в цивилизован човек. Героят е хумористичен, но автора няма за цел да изгради героя си като отрицателен. Да, леко глуповат, грубоват, забавен и безобиден, но не и опасен. С много хумор Алеко представя битовите недостатъци на Бай Ганьо, които са резултат от живота на героя. Той е живял в една робска обстановка и изведнъж се оказва изваден от нея, за да започне неговата положителна градация е нужно време и търпение.

Всичките битови пороци на Бай Ганьо, които Алеко описва, като лакомия, нечистоплътност, подозрителност, безкултурие, натрапчивост, карат много наши литературни критици и изследователи да обределят героя на тази творба като национален тип. Като  представител на изостаналата ни култура и народност, изостанала по пътя на развитието заради национално-историческата ни съдба. Вековете мрак и мъка са превърнали българина в Бай Ганьо. В един малокултурен, слаб, невеж човек, образ-тип на българина от онази епоха. Други наши литературни дейци твърдят, че героят не е само образ на нашия народ, той представя цялата балканска култура и действителност. Защитават тезата, че не само сред българите има “байганьовци”, че той е по-скоро образ-характеристика на цялата ни балканска действителност от епохата след Освобождението. Тук обаче възниква трета хипотеза. В цялата творба до Бай Ганьо са поставени едни начетени, умни, вписващи се в културната обстановка на Европа хора, хора които разказват своите приключения наред с Ганьо Балкански. Дори самият Алеко може да бъде взет за пример, не само образованите българи в Европа. Професор Иван Шишманов се изказва така : “Вземете опакото на Бай Ганьо и ще получите Алеко”. Колкото Алеко е културен, образован и начетен, толкова Бай Ганьо е парвеню представящо се за интелигент, човек, които е изостанал културно в обществото. Докато Алеко в “До Чикаго и назад” пътува, за да опознае себе си, пътува, за да може да си изгради представа за света, а не да остава с  изкривената робска илюзия, че по света и в България всичко е еднакво. При Бай Ганьо, обаче пътуването има друго естество. Той не пътува, за да опознае света и себе си, той не пътува, за да се обогати духовно и морално. Той изминава целия този път воден от финансовата облага, той желае да си продаде мускалите. С желанието си да се облагодетелства, той посрамва разумните и начетени, културни българи около себе си със своята безкруполност и имполсивност. Поради факта, че има толкова много българи, балканци в Европа и развитите страни, които не се държат по “ганьовски” не можем да не се запитаме, дали Бай Ганьо е образ-характеристика на балканеца или той по-скоро е общочовешки негативен образ поставен в балканската действителност и представяйки я под най-нецивилизовата и светлина. Можем да стигнем до извода, че Бай Ганьо произхожда от средната нашенска еснафска прослоика, но не можем да съдим, че той е образ-характеристика на тази част от обществото. Той е много различен от еснафската общност, която се характеризи ра с честност, родолюбие, чувство за срам и скромност. Неща, които са твърде далеч от Бай Ганьо. Той се е откъснал от родното, националното и сега е отделен и различен. Той не може да бъде адаптиран към високата култура и морал на Европа. Не може да бъде оневинен за арогантността и несъобразителността си. Той е въплащение на егоизма и безкруполността. Въпреки, че в първата част на творбата си Алеко ни представя Бай Ганьо като безобиден и смехотворен човечец, автора осъзнава, че чертите на героя му не са безобидни. Той наистина не може да причини зло с простотата и невежеството си, но само ако си остане прост амбулантен търговец. В Бай Ганьо Алеко съзира и нещо друго. Нещо опасно. Ганьо Балкански не е просто малокултурен, той е затворен за културата. В него, дълбоко скрити под всичките му маски и образи-хамелеони, се крият много опасни душевни характеристики. Той е безкруполен, аморален и безсрамен. Тази комбинация на скрити “качества” на Бай Ганьо кара Алеко да преобърне своята гледна точка за героя си. След като Бай Ганьо се връща от Европа в България, във втората част на творбата, той отново се изменя. Докато в културна и ценностна Европа е бил по-скоро хумористичен и безобиден невежа, в родината си той избуява в нещо много по-различно. Той отново сменя маската си и се превръща в агресивен, манипулативен, безчувствен и опасен. Той се намесва в социалния живот на страната. Прави избори, списва вестник, става депутат. Издига се високо в обществото като по пътя си “нагоре” събира около себе си хора подобни нему. От забавен невежа, Бай Ганьо се превръща в алчен, безкруполен, аморален, жесток, безпринципен и опасен човек. Вече не е забавният балканец от първата част. Връщайки се от Европа той отново сменя маската си и се представя за лидер на обществото. Показва силата и важността си пред околните: ” Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво!”. Той е “изходил” цяла Европа, обиколил я е, но не е видял нищо. Той не взема нищо от европейската култура и маниери. Не научава нищо. Единственото което осъзнава, с неговата невероятна креативност, е че българина не е пътувал, българина е прост човечест не виждал свят никога, и че той, който е имал възможност да види Европа, сега може да преиначава и лъже за неината същност пред невежите си сънародници. Той това и прави. Издига себе си като висш човек, човек дето е “изходил” цяла Европа. Представя една изкривена картинка на живота в цивилизованото общество като дава за пример измислени неща, които обаче са важни за целта на “скромния” Бай Ганьо, който се сравнява с Бисмарк. Алеко вече не гледа на него като на забавния простоват човечест, с надежда за промяна от първата част на творбата си. Напротив, в тази втора част автора разкрива своя герой служейки си със сатира. Бай Ганьо вече не предизвиква смях. Той буди страх у читателя, показвайки му най-тъмната страна на нашенеца. Алеко дори казва за Бай Ганьо “Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз…като нищо”. Авторът ни дава знак, че от този момент на сетне ще бъдем свители на една изкривена “байганьовска” Европа, на една преобърната ценностна система. Използвайки своето политическо хамелеонство и маскировачност, Ганьо Балкански се променя в един несъществуващ, за него човек, който познава Европа и е авторитетен, човек, който се движи във високите пространства, а всъщност той си остава същия Ганьо, който не умее да се храни културно или да се къпе като цивилизован човек. Той е същия, но за пред хората се е изменил до неузнаваемост. Придава си тежест на човек “врял и кипял из Европа”, на човек с авторитет и сила. Той обаче, се оказва добър психолог, правилно осъзнал малограмотността на българина и неговата податливост. Бай Ганьо, като най-некултурен, най-безочлив, най-аморален, става лидер в едно общество на неразумност и малограмотност. Неговата житейска философия следва желанието за лично облагодетелстване. “Келепира” и “далаверата” са негово най-съкровенно желание. Той не мечтае да се образова или да напредне, той желае да е на най-високото стъпало, без значение методите, с които трябва да си послужи. В една бързо развиваща се пазарна икономика, той бленува да е на върха, да стигна най-високото преди някой друг. Да е най-великия, най-богатия, най-силния. До вчера роб, днес политик и богаташ. Раб и потиснат, той съзира една физическа свобода и се сграбчва за нея в неистовото си желание да се освободи от тъмнита на душата си, но единственото което постига е да превърне духа си в пустиня, да изкорени всичко добро у себе си и да се върне морално в периода дълго преди Освобождението. Той не осъзнава, но в желанието си да напредне и да се освободи от подсъзнателна тъмнина, която го обгръща, той сам се превръща в творител на мрака и безкруполността.

Тъй като героят се изменя коренно, това налага и промяна в композицията на творбата. Докато в първата част има повествовател, който разказва своите преживявания редом с Бай Ганьо и се опитва да го оневинят и оправдаят, във втората се забелязва нещо коренно различно. Там вече има един въздесъщ разказвач, който не се намесва в живота на героя. Той просто следи неговите прояви и не може и не иска да го оневинява и оправдава. Вече извинения като това, че Ганьо е бабаитска култура нямат значение. Той е преминал една невидима граница на човешката търпимост и от забавен, безобиден,невеж човечец, той се превръща в тъмен, страшен, опасен, аморален и жесток. Не се забелязва хумор и забава в описанията на Алеко от втората част на творбата. Авторът вече си служи със сатира, цели да изобличи и отрече Байганьовския манталитет.

Тъй като във втората част на Алековата творба Бай Ганьо заема високо стъпало в социалната стълбица, това буди разсъждения относно неговия социален характер. Такава позиция защитава марксическата литературна критика. Д. Благоев смята, че Бай Ганьо е социален типаж от самото начало на творбата, но му е невъзможно да се разкрие когато не е сред себеподобни. Във втората част той обаче е във вихъра си. Този тип критици изказват теорията, че Бай Ганьо е социален тип отражение на епохата. Той не може да съществува в друг период освен в този на началното натрупване на капитал.

Тези тези отново довеждат до спора- социален,национален или общочовешки образ е Бай Ганьо. Самия подход за разделяне на тези три типа е погрешен. Бай Ганьо е съвкупност от всичко това, той е смесил в себе си и националното и социалното и общочовешкото и всеки опит той да бъде обяснен с някой от трите типа е обречен на провал. Според кръга “Мисъл” Бай Ганьо е нехудожествен герой. Той не е изграден на здравата база на сюжетното единство, а напротив. Неговия образ е изграден посредством множество разкази и случки, които обаче най-ясно определят характеристиката на героя. Според критиците той е опит за изграждане на романен персонаж чрез повествователни елементи. Това е грешно поради факта, че творбата “Бай Ганьо” не е нито роман, нито повест, нито фейлетонен сборник. Той е изграден на базата на друг литературен жанр. По въпроса дали Бай Ганьо е завършен, изграден образ или е разделен на фрагменти описващи различни случки, отговор дават самите читатели, които повече от 100 години са все още заинтересовани от образа на Ганьо Балкански. Той е цялостен завършен образ, но е описан по-малко по странен и различен от общоприетия начин.

Бай Ганьо не е индивидуалност, той е повторим и се множи сред обкръжението си. Той е образ, който живее дори и до днес и се показва тайно из всеки от читателите си. Бай Ганьо Балкански надживява своя създадел, но можем да съдим, че в борбата между тези два антиподични образа победител излиза Алеко, заради факта, че той изобличава и разкрива Бай Ганьо и запазва своята моралност и силен дух изправен дори и пред безкруполната аморалност на героя си.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

12 + one =