Ренесансовият човек в „Декамерон” – Бокачо

С пълно основание можем да заявим,че „Декамерон” е първото произведение в европейската проза на границата между Средновековието и Ренесанса, в което художествено и убедително е формулирана една коренно различна от съществуващата дотогава представа за човешката личност. В най-известното си произведение- сборника от 100 новели „Декамерон”, Бокачо утвърждава една нова концепция за човека като съчетание от добро и зло, от възвишени чувства и греховни дела, земен и жизнелюбив, способен да бъде в едно и също време господар на съдбата си и играчка в нейните ръце. Човек е еднакво податлив и на изкушенията в живота, и на ограниченията на морала или религията. Бокачо акцентира най-вече на многообразието на изпълващите човешката душа чувства- добри и лоши, на непредсказуемостта на различните ситуации- щастливи или нещастни, в които човек може да изпадне и да реагива на тях по различен начин. Концепцията за човека в унисон с хуманистичните идеи на Ренесанса, е прокарана и разгърната в „Декамерон” в две проивоположни и на пръв поглед като че ли взаимно изключващи се посоки. Едната от тях, подкрепена с повече от половината новели в сборника, ни внушава, че човек не е господар на съдбата си , а е играчка в ръцете на капризното Просвещение. Нещо, което ни напомня например зависимостта на човека от боговете в античните трагедии. Другата линия в изграждането на цялостната концепция за човека се базира на мисълта, че въпреки обстоятелствата човек е творец на своя живот и с постъпките и с предпочитанията си сам определя своята участ и миговете на щастие, които изпитва. Тази поляризация във внушенията на Бокачо към читателя не е нито случайна, нито необяснима, ако си припомним реалното положение на човека в ранноренесансовата епоха. Той все повече се освобождава от оковите на средновековното мислене и от абсурдните ограничения по отношение на своята жизненост. Това му дава основание да се чувства силен, непобедим и самоуверен, както никога дотогава. В същото време обаче ренесансовият човек интуитивно чувства, че падането на старите задръжки и разкрепостяването не само на духа, но и на нравите, крие опасност от настъпването на хаос, анархия и морална деградация. Необходима е все някаква мярка, някаква сила- а какво по-приемливо може да се измисли от силата на възвишената духовност, която да спре човека, ако той навреме не осъзнае, че свободата, освен всичко друго, означава и отговорност! За всяка минала предела на човешката безотговорност проява на героите от „Декамерон” е предвидено реципрочно възмездие, което вече е поверено в ръцете на всемогъщата Съдба. Ренесансовата концепция за човека като господар и създател на доброто и лошото в своя живот е особено приемлива перспектива за силната личност. Всеки се стреми към повече щастие, любов, възможност за себеизява и е това няма нищо лошо. Напротив, в много от 100-те новели непреодолимите препятствия и пречки пред влюбените се оказват в крайна сметка преодолими, именно защото героите фанатично вярват в своите сили, ум, хитрост и таланти. Не ги спира дори и смъртта, пресичаща понякога фатално техния житейски път, но безсилна да убие любовта им. На фона на превърнатата от чумата в масова гробница Флоренция Бокачо строи, образно казано, сграда от 100 оптимистични и дори весели новели, в които шества всепобеждаващата любов. Неговите герои сами определят съдбата си, настоичиво се борят с позволени и непозволени средства за своето щастие, водени от мисълта, че любовта е по-силна от хората и особено от техните лицемерни усилия да я крият. Човекът в „Декамерон”, видян в светлината на новите хуманистични идеи, действа смело, енергично и умно, за да доведе събитията до благоприятен край. Той е творец на съдбата- опитваща се често да си играе с него, само в случайте, когато не се плаши от нейното противодействие, а проявява чудесата от смелост, доблест, съобразителност, щедрост и оправдано от възможностите си самочувствие. Бокачо утвърждава правото на героите си на щастие, насърчава тяхното желание да се докажат и да защитят своята чест и гордост. Това е напълно в унисон с неговата концепция за човека, който не само може, но и трябва да разчита преди всичко на себе си, ако иска да бъде щастлив и уважаван. Новият ренесансов човек според Бокачо е длъжен да бъде умен, да се самоусъвършенства, защото според автора няма по-голям, по-непростим грях от глупостта щом като не е вродена, а е рожба на невежеството. Той винаги застава на страната на тези свои герои, които проявяват ум, съобразителност и проницателност, изградени на основата на знанията и опита.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × 1 =