ПРОСЛАВАТА НА СЛОВОТО В “ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО”

“Проглас към Евангелието” е първата творба на славянската декламационна поезия. Най-вероятно е създадена през ІX век. За авторството й се спори, като вниманието се насочва към Константин-Кирил, който веднага след като създава славянската азбука, превежда подборен текст от Евангелието, или към Константин Преславски, първия поет в старобългарската литература. Този факт й придава загадъчност и . я прави още по-въздействаща, като провокира амбицията да бъде анализирана по-задълбочено. Основен лирически мотив е прославата на словото: Самата дума “проглас” означава възвестяване, разгласяване на безспорната Божия истина. Именно от тази истина се нуждае славянското племе, лишено от своя писменост, лутащо се сляпо в тъмнината, неспособно да види божествената светлина, струяща от словото. То е помощник в борбата със злото, преграда срещу греха и съблазните, пленник на които е човекът с непросветен ум. Словото прави видими Божиите повели и позволява да се извърви пътят към спасението. “Проглас към Евангелието” е творба, създадена от изключително талантлив автор, който свързва поетичната си дарба с Божието вдъхновение и така го утвърждава. Интересен е фактът, че в броя на стиховете (108) е зашифровано свещеното за християните число 9 (1+8), символизиращо Светата Троица и съвършенството. Образът на Иисус Христос се откроява най-ярко в началото и в края на творбата. В началните стихове той е представен като спасител, чието учение побратимява народите. разпръсква мрака на невежеството, защото Христос е “светлuна на целuя тоя свят”. Посланието на автора към новопокръстените славяни е не само да се радват на новите букви, но и чрез тях да осмислят истините, които се съдържат в свещените книги, а това може да стане благодарение на ,писменото слово. Авторът на Прогласа често цитира текстове от Свещеното писание. Така подчертава сакралността на самото слово като най-ценния дар от Бога, “дар за душите, който никога не тлее”. Словото позволява на хората да опознаят Бога и да застанат след смъртта си от неговата дясна страна мястото, отредено за праведниците, и по този начин да се избавят “от пламтящuя огън”. Поетът се позовава на авторитета на четиримата евангелисти – Матей, Марко, Лука и Йоан: Вие. които търсите красотата на душuте, Вuжте, любете u радвайте се, а вие, които искате дa отхвърлuте безброя грехове u дa отмахнете тленuето на тоя свяm, та така дa намерите райскu жuвот u дa uзбегнете от пламтящuя огън слушайте сега с целuя си ум… Силата на божественото слово е толкова голяма, че може да сътвори чудеса, точно както пророците са предрекли: “А те казаха: Слепuте ще прогледнат/ глухuте ще чуят буквеното слово/ дa познаят бога, както трябва. “Тук авторът е използвал поетически парадокс – “глухuте ще чуят”, който изразява спасителските възможности, въплътени в Божието слово. То символично лекува човешките недъзи. Хората са слепи и глухи, когато до тях не достигат Божията светлина и глас, а без него те не могат да опознаят самия Бог. Това познание е необходимо на хората, защото само така могат да намерят опора в света и да преодолеят съблазните, греха и падението. Познанието е път към спасение на душата. Патетичният призивен тон на стихотворението цели да внуши именно това. Анафоричното повторение поставя акцент върху думите “слушайте” и “словото”. Славяните са призовани да слушат “с целuя си ум” словото: .., защото от бога дойде, словото, което кърми човешкuте душu, словото, което крепu сърцата u умовете, словото, което подготвя дa познаем бога. За да бъде достатъчно убедителен, поетът търси образни внушения за извисената сила на Божието слово. Разгърнатите сравнения са свързани с човешките сетива, чрез които се възприема светът. Това прави по-ясни поетичните послания на Прогласа: Както без светлинa не ще има paдocm за окото; което вuжда цялото божuе творение, но всичко не е ни хубаво, ни вuдимо, така u всяка безкнuжна душа не вижда добре божия закон, пuсанuя, духовнuя закон, закона, който открива божия рай. Както сетивата помагат на човека да се приближи към Бога, така и словото му дава увереност по пътя към божественото познание. Словото става едно ново сетиво за онези, които познават неговите възможности. Авторът на творбата умело използва въздействената сила на реторичните въпроси, за да подчертае важното значение на това ново сетиво и за славянския народ: Защото кой слух, който не чува тътена на гръмотевицата, може дa се бои от бога. А как нодрите, които не миришат цвета, ще разберат божието чудо? Освен тези възприятия за света се появява още едно, което ще донесе храна за ума, и това е именно книгата, защото иначе “безкнuжната душа мъртва се явява у хората “, чийто ум е непросветен. Словото е истинско чудо, а чудото, макар че се случва в човешкия свят, не може да бъде обяснено само в тези рамки. Чудото е самата възможност за общуване между различни хора чрез буквеното слово. То е проява на божественото в човешкия свят. В тази връзка словото сякаш приближава земята до небето и човека до Бога. То е и разумното средство за различаване на доброто от злото, на човешкото от “скотското”: А това всuчко ние, братя, като разбuраме, дaвaмe ви нужния съвет, който ще отлъчи всички хора от скотския живот и похот… Чрез силата на словото се създава необходимият ред и смисъл в света, то спасява от хаоса в душата. Творбата “Проглас към Евангелието” е призвана да утвърди писмеността на роден език и да обори противниците й. Според автора всеки народ има право да слави Бога на своя собствен език. Неслучайно той използва прочувствени обръщения като” братя” и” цял славянскu нapoдe “. Неговото послание към славяните е да слушат богослужението на своя език, а не на чужд, защото така могат лесно да изпаднат в заблуда – непросветеният ум лесно приема словото на чужд език “като глас на мeдeн звънец”. Той може да е звучен,.но не носи нужния смисъл и полза за ума и душата. Чуждото слово достига до хората, но те не могат да го осмислят. То е безсмислено, защото няма да възвести истината. В подкрепа на това твърдение поетът цитира думите на апостол Павел: И свети Павел, учейкu, рече: “Когато въздавам Богу сВоята молuтва, предпочuтам да изрека пет думи, но и всuчкu други дa разберат, отколкото хuляди неразбранu думи. ” Славянското слово е слово пазител, което брани от изкушенията и лукавствата на чуждото. За да докаже силата на Божията истина, чийто носител е словото, авторът на Прогласа използва мъдростта на притчите. Това никак не е случайно. От една страна, притчите са най-образните и максимално лаконични средства за представяне на важни идеи, а от друга – те са любим словесен изказ на Христос според евангелията. Авторът се позовава на евангелската притча за семето, което пониква, но само ако попадне върху благодатна почва. По същия начин и правата вяра изисква “божият дьжд на буквuте, за дa израсте по-добре божият плод”. Това е поредното доказателство, че божественото познание и праведността могат да се постигнат чрез словото. Несъмнено най-въздействаща е притчата на самия поет, която съдържа една от най-образните метафори: Голu са без книги всuчкu нapoдu, не можейкu дa се борят без оръжuе с противника на нашите души и готови са за плена на вечната мъка. Той определя своята притча като “голям ум в малка реч”, тъй като тя представя синтезирано основното послание на творбата. В стиховете определението “голu” означава невъоръжени, неможещи да се борят и отбраняват от врага, от “противника на техните душu”. Реторичният въпрос подчертава безсилието на онези, които са лишени от писменост и обречени да говорят “безсмислици”. Славяните вече не са безпомощни, тъй като са придобили върховния Божи дар – буквеното слово. То има непреодолима мощ, идваща от Бога. Словото е тази сила, която лекува хората от тяхната слепота и ги повежда по пътя на спасението, което дава криле на душата, извисява я и я отвежда “пред дясната страна на божuя престол “, “…радвайкu се на ангелите во веки/ вечно славейки милостивия Бог!” Ролята на “Проглас към Евангелието” в културната история е огромна. Творбата има нравоучителни и естетически функции. Тя е историческо свидетелство, представяща ни основни събития и конфликти в българския средновековен свят, и едновременно с това тя е безценен културен паметник, разкриващхристиянския светоглед, значимостта на родния свят и родния език. “Проглас към Евангелието” съчетава реторичното майсторство и искреното вълнение на книжовника. Стихотворението е вдъхновена прослава на Божието слово и страстна защита на славянската писменост.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × three =