Представянето („изобразителната стратегия”) на любовта в Древна Гърция (Сафо, Софокъл, Еврипид, Лонг)

А.П.Чехов е казал: „Театърът е сила, съединяваща в себе си всички изкуства…” Аз бих казала : „ Благодарение на любовта съществуват всички изкуства”. За нея са написани, изпяти и нарисувани най-блестящите творби на едни от най-великите „артисти” на всички времена. Древна Гърция не прави изключение.Още при Омир любовта се появява и то не само сред хората, но и сред боговете. Впрочем именно любовта на боговете променя човешките съдби и история по това време.

След епоса (достигнал сво­ята класическа изява в поемите на Омир) се появява нов вид литературно творчество в древна Гърция – лириката. Старогръцките поети започват да изразяват лични настроения и чувства.

Особено място в старогръцката лирика заема песенното творчество на Сафо. Тя създава солова пе­сенна лирика, но твърде малка част от произведенията и достигат до наши дни. Покорени от поетичната сила на Сафо, древните хора я нарекли „десета муза”.

Основна черта в произведенията и е силата на емоцията. Любовното съперничество, раздялата, тревогите на любовта, предаността към младите приятелки са главният предмет на поезията й.

. Поетичното творчество на Сафо е израз на вътрешен мир, създаден от красота, хармония и спокойствие. Така че и тя третира сложния въпрос за т. нар. „калокагатия”. През различните епохи той е имал различен смисъл, но ви­наги е представлявал хармония между вътрешното и външното, което е условие за красотата на индивида:

„Красив е красивият, само додето

го гледаш. Красив е добрият, само с това,

че добър е.”

Пое­тесата образно изразява силата на лю­бовната емоция – тя има силата на при­родната стихия:

Като вятър, дърветата в

планината връхлитащ

Ерос разтърсва сърцето ми.

Или намира фантастични образи, сви­детелстващи за живото й въображение – Ерос е „сладко-горчиво, непобедимо чудовище”.

Любовта смущава и обърква човека. То­ва също е болестно състояние. В един фрагмент поетесата описва своето състояние, което напомня състоянието на болен човек – „езикът изсъхва, пот изби­ва по кожата” и т. н. На друго място тя казва: „Да тъка на стана не мога, скъпа мамо. По вина на Афродита от любов по едно момче аз съм сломена”.

Въпреки че любовната й поезия се характеризира преди всичко със силна емоционалност, в нея се забелязва наблюдателност и склонност към психологичен анализ: „любов ме мъчи – любов брули душата ми” .

Навсякъде нейната лю­бов – щастлива или нещастна – оживява цялата природа: „Звездите скриват сияйно лице от хубава месечина, кога тя сребърно грейне над цялата земя… ”

Поетичен образец е стихотворението, достигнало до нас, в което е изповядана любовната мъка. Неговата пълнота и точност го превръщат в същинска ди­агноза на това чувство. Тук е описан един „събор от усещания”, както се из­разява неизвестен древен критик:

А на мене в уплах тръпне,

обладано от смут, сърцето,

само щом те зърна от нейде,

мигом секва гласът ми.

 

Не липсват и фрагменти с морална тематика:

Гняв изпълни ли сърцето,

необмислените думи ти задръж.

Интересно е, че Сафо носи идеята за творческото безсмъртие – идея, която не е характерна за древногръцката пое­зия, а за римската (Хораций, Овидий). У Сафо тя е изразена по един скромен на­чин: „Вярвам, че някой за мен ще си спом­ня.”

В произведенията на Софокъл и Еврипид, любовта е крайъгълен камък за много планово развитите сюжети. Емоционалният й градус мотивиращ съзидателни, унищожителни или самоунищожителни актове моделира характерите на героите.  Ако Софокъл, представя съдбата на отделната личност направлявана от боговете или мултиплицираща отношенията им, еврипидовата трагедия поставя действието над характера. Освобождавайки сюжетите си от емблематичния  фатализъм, той  разрушава моделния конфликт на гръцката драма, за да го преструктурира в сложната  природа на човешката психика. И ако при героите на Софокъл изборът е предопределен, т. е. любовта, мотивира страданието и последвалия го катарзис, като резултат от осъзнаването на  истината за личната съдба,  неспокойните образи от драмите на Еврипид, разкъсвани между страстта и разума, вече са напуснали Олимпийския космос и са се настанили в човешките сърца. Различни от величествените трагични герои на Софокъл, те са подвластни единствено на патологията на собствените си чувства, водеща ги към бездната на непреодолимия  конфликт със собствения “Аз”.

Ако се опитаме да направим анализ, как формулата: любов – ревност – смърт е развита от Софокъл в “Трахинянките” и от  Еврипид  в ”Медея”, първото което впечатлява е различната мотивация провокирала идентичния  резултат. Ако при софокъловата Деянира любовта, наранената гордост и измамното чувство за притежание се трансформират в страх от загубата на любимия Херакъл, при еврипидовата  Медея същите чувства добиват възможно най – уродливите очертания. В стихията на ревността и засегнатата чест, героинята  вижда в ситуацията нещо свръхестествено, чийто образен еквивалент стават боговете. Така Еврипид, както  никой друг  античен  автор успява да създаде сюжет,  далеч надминаващ възможностите на античния психологизъм. Решението на Медея със смъртта на децата си да накаже бащата, ултра парадоксално подчертава майчината любов, болестно променена от гнева и ревността. В случая наказанието и самонаказанието се унифицират. И за разлика от Деянира, която ужасена от неволното си деяние логично слага край на живота си, за Медея, унищожението на любимите същества е последната степен на привързаност, деформирана в отмъстителния й план. Способна горещо да обича и дълбоко да мрази, тя агонизира в трагическата несъвместимост на двете същности, вкоренени в природата й.. Майчината обич руши плана за отмъщение, но само миг и омразата го възстановява.

“О, знам какво се каня да извърша. Но моят гняв над моя ум цари.”

Така демоничният гняв, на еврипидовата героиня, рушащ разумната й личност започва да функционира като  коефициент, на свръхестествено измерение на чувствата, спомагащ за художествената им изразимост.

Водени от разрушителната стихия на гнева са и някои от героите на Софокъл. Дръзката и арогантна реакция на Едип  към прорицателя Тирезий, или жестоката присъда на Креон над пристъпилата заповедта му Антигона: „Отивай в ада – там люби.” са по – скоро актове на безсилие. А в един свят, в който сред  най – значимите съдържащи се в понятието теоним  “арете” (Арес)  мъжки добродетели са сила, благородство, милосърдие и  състрадание, към подобни реакции от страна на личност, която би трябвало да функционира като модел за “арете”, не може да има снизхождение. И за да помири своя “полис” от образи авторът обрича героите си нарушили предопределените от боговете правила, на страдание и самота. Не по завидна обаче е и съдбата на героите спазващи тези правила,  в което е парадокса на гръцката трагедия. Защо за въплъщаващата духовна сила, разумно начало  и възвишени стремежи Антигона  свободата е възможна единствено в смъртта? – Не отразява ли нейната съдба, някакъв неразрешим конфликт?  Ако заслепения от накърнено честолюбие земен владетел не оправдава продиктуваната й от чиста човешка обич постъпка, която тя гордо защитава с думите: „Не за вражда – за обич съм създадена!”, защо боговете не променят отредената й от него участ? Нима трябва да приемем абсурдната идея за наследствената вина, прокламирана от Софокъл в последната му трагедия “Едип в Колон”? Не, просто гръцката трагедия не е холивудски филм и не може да завърши с щастлив край, защото за античните гърци, любовта, не е била сред категориите включващи се в “арете”, а  по – скоро обратното. Възприемана като “неуправляема страст”, способна  да разруши  нравствения идеал за владеещия емоциите и постъпките си човек, с нея са се оправдавали несъвършенствата, на “съвършените” личности. Любовта, явно е плашела древните гърци. Дори при Лонг – най – пасторалния сред трагиците, любовта между Дфнис и Хлоя не завършва щастливо, независимо от предполагащите щастлив край обстоятелства. Въпреки  че в развитието на сюжета са игнорирани всички възможни фактори които да попречат на логичната й реализация, за да не я позволи, авторът неочаквано  разкрива  едно от тайнствата й  и  разрушава магията.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twenty + four =