ПРЕВРАТНОСТИ В ЖИВОТА НА ГЕРОИТЕ ОТ РАЗКАЗА” Дервишово семе” – Николай Хайтов

„Дервишово семе” е творба, изградена върху основата на силни драматични конфликти, белязали съдбата на Хайтовите герои за един продължителен период от живота им. Оплетени трайно в жесто¬кия възел между омраза¬та и любовта, те измерват житейското си битие с противоречивия ход на събитията, в който са във¬лечени най-често против волята си. Въпреки това Рамадан и Силвина не престават да следват избо¬ра на сърцата си и да тър¬сят път един към друг, независимо от сложните перипетии, които са при¬нудени да преживеят по-ради трагичните обстоя¬телства, изградили непре¬одолимата преграда меж¬ду тях. През дългите и мъчителни години на страдание те търсят отго¬вор на заплетените въпро¬си за всички онези прев¬ратности, които съдбата им предопределя да изжи¬веят. В драматичния низ от събития и човешки взаимоотношения героите Николай Хайтов опознават както сладостта на щастието и любовта, така и отровния вкус на омра¬зата, дълбоко затаена в сърцето. Вмешателството, често грубо и безцеремонно, нанася трайни и дълбоки рани в душите на хората. Понякога те стават изку¬пителна жертва на религиозни или родови закони, които не се интересуват от емоцио¬налния избор на индивида в родовата общ¬ност, обезличен и изцяло подчинен на ней¬ните предписания. Когато старият Асан Дервишов решава да ожени своя внук, той се ръководи единствено от потребностите да бъде продължен и укрепен родът, за да се осигури бъдеще за „дервишовото семе”. Та¬ка, все още не възмъжал, юношата Рамадан е въведен в един непознат и неясен за него свят на ритуали и задължения. На четирина¬десет ненавършени години той трябва да из¬пълни онова, което изискват от него, а не то¬ва, което би пожелал сам. Животът му се преобръща, без дори да има време да осмисли ясно това, което става. Вместо ритуала на брачните задължения, бул¬ката и младоженецът неусетно се заиграват и превръщат отговорността да продължат ро¬да в удоволствие чрез наив¬ната детска игра, от която се заражда една чиста и невин¬на детска любов, осъдена да се превърне в трагичен спо¬мен и да бъде изместена от изгаряща душата омраза. Затова по-късно Рамадан ще сподели: „Докато се раз¬вивахме със Силвина и поби¬вахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навивало, напивало и когато из¬веднъж го дръпнаха да се раз-вие, отскубнаха ми го заедно с корена”. Метафоричният изказ насочва образно към същността на драматичния конфликт, който преобръ¬ща живота надве влюбени и все още несъзрели деца, които не успяват да изживе¬ят напълно своето щастие. В смисъла на опозициите добро – зло, щастие – не¬щастие, разказът съпоставя в контраст прекрасния свят на любовта между Рамадан и Силвина с ограбения по-късно дом и нараненото сърце, което превръща влю-беното момче в отчаян мъж, изгарящ от омраза. Така, как¬то неочаквано среща лю¬бовта в образа на едно момиче, „като пепе¬рудка, бяло като мляко, със замиглени очета”, така и неочаквано я загубва. Без да подозира дори, злото е зреело неумолимо съвсем бли¬зо до него: „Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко вървеше-дето има една дума – като по вода. Никой не е мис¬лил, че под водата може да има скала, гемията ни да закачи и да я направи парам-парчета.” В идилията на домашния уют, съграден от Сил¬вина, нищо не подсказва, че животът може да се преобърне така съдбоносно за десети¬летия напред. Героите живеят в люлката на чистата си любов и изживяват най-красивите мигове на взаимна радост. Всеки детайл в поведението им създава настроение и е из¬раз на душевно удовлетворение: „…стара¬та ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й накичени от Силвина с разни цветове и билки…”Любовта е красива с всеки един жест в поведението на влюбени¬те. Тя има повече безсловесен израз, защото е по детски сдържана, но и свята. Тази зат¬рогваща любов изпълва сърцето на момчето дотолкова, че времето се измерва само с нея -то едва изчаква слънцето да се скрие, за да бъде отново с любимата си Силвина. Последвалите събития изваждат Рамадан от унеса на щастието, като същевременно го въвличат в трагичния ход на една пословична омраза, за която той разказва в своята дра¬матична изповед: „Сетне какво се случи, ми¬на ей оттука, през сърцето си го прекарах. Като с губерка.” Светът се преобръща, става без¬смислен и празен, като дома след отвличане¬то на младата му невеста. Метафоричният израз на душевното състояние на героя е ясен знак за трагизма на случилото се. Ограбена е душата му, отнето е най-свидното за него: „ Тука, в сърцето, сто пиявици като че се бяха впили, та го сещах отмаляло като мъртво…” Единствено остава да свети искрицата надеж¬да, че Силвинините братя наистина са идва¬ли за чеиза. Емоционалната реакция на мом¬чето е напълно естествена, но тя с основание притеснява дядото – Асан Дервишов, тъй ка¬то в такова състояние човек е готов на всичко, за да отбранява любовта, която е смисълът на живота му. Старецът е загрижен най-вече за съхраняването на рода и това предопре¬деля неговите действия по-нататък. Той съ¬що е дълбоко засегнат от коварството и ла¬комията на двамата братя, които продават своята сестра на друг мъж за два брадати пръча с чанове. Все пак старецът оставя от-мъщението за по-късно, когато ще е осигу¬рил бъдещето на рода си. За младия Рамадан обаче събитията имат преди всичко емоционален характер. Когато става явна горчивата истина, че Силвина е вече жена на Руфат, той изпълва душата си единствено със злоба и жажда за мъст. Мъчителни и особено драматични са онези моменти, когато героят на разказа става сви-детел на това как любимата му е в ръцете на омразния съсед, „на оня звяр”. Най-напред любопитството и жаждата да я види го карат да следи през малкото прозорче това, което става в дома на Руфат. Онова, което вижда обаче, разпалва все повече злото и превръ¬ща човека в подобие на сламена кукла, спо¬ред признанието на самия герой: „Няма вът¬ре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото” Въображението на Хайтовия герой създава един след друг образи на зло¬то, под чийто напор се поболяват и душата, и тялото: „Триста пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затре¬се и се разболях.” Адът в душата без¬милостно разрушава човешката същ¬ност на героя. Заплашена е дори спо¬собността на младия човек да продължи рода и това поставя отново на изпитание родовите ценности и приоритети. Намесата на старейшината на рода е наложена именно от тези приоритети, а личните чувства и преживявания на Рамадан не са от важно значение за дядото. Лечението на момчето и повторното му оженване са част от инициацията* на ро¬да, т. е. то е посветено в тайнства-та за опазване на родовите ценнос¬ти чрез съответните задължителни ритуали. Тук обаче те са второсте¬пенни, съпътстващи събитията в раз¬каза, защото всички помисли на лите-ратурния герой са обвързани с любов¬та към Силвина и с желанието за от¬мъщение към омразния съсед Руфат. По-нататъшния ход на битието е привидно спокоен и белязан с външно примирение. животът се движи ка¬то че ли равномерно, тясно обвър¬зан с житейските обстоятелства – раждането на децата, израстване¬то им, грижите за дома. Най-значи¬телното обаче се случва в сърцето на Хайтовия герой. Като сакрален символ, сърцето е средоточие на све-та. В него зрелият вече мъж изживява своите съкровени мигове, несподеляни с никого. Те са неговата свя¬та тайна и импулс за Живот. Всеки ден той бърза да се прибере у дома, за да зърне поне за малко своята лю¬бима Силвина. Този така жадуван миг определя душевното му състояние, белязано иначе от драматизма на об¬стоятелствата, които насила разде¬лят онези, които се стремят с цяла¬та си човешка същност един към друг, но не могат да преодолеят условнос¬тите и забраните, съградили стена¬та помежду тях. Разказвачът изпо¬вядва с вълнение изживяването на очаквания за него миг: „Ако я видя -смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя – дера го, тровя го и насита на душата не намирам.” Отровата на злото продължава да живее в сърцето заедно с любовта, която не угасва. Именно тя спасява човека от изкушението да извърши грях или престъпление: „Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина — отмалявах и отлагах…” Покоряваща и дълготрайна е тази любов. Реката на времето така и не успява да я отмие. Рамадан и Силвина дочакват дълго желания миг – ограда¬та, вече изгнила, най-сетне пада и те могат да бъдат пак заедно. Обстоя¬телствата обаче отново се изпречват между тях. Героят споделя: „ Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, де¬то е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха.” В психоло¬гически аспект този момент е наси¬тен с истински драматизъм, когато застават очи в очи двамата мъже, най-ненавистни врагове помежду си, и жената, която стои между тях през всичките мъчителни четиридесет го¬дини. Изкушението за мъст избликва съвсем спонтанно у Рамадан: „Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се по¬иска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледна в моите ръце, как¬то съм я гледал в неговите цял живот…” Нещата обаче отново придобиват неочаквана посока. За пореден път жи¬вотът поднася трудно изпитание пред героите на разказа. Дилемата е сложна, представена образно и спо¬лучливо като възел и кръстопът. Из¬меренията на морално-етичното, ко¬ето определя по-нататъшното им поведение, се съдържа в думите на Сил¬вина: „Стига ни, вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!” Удиви¬телно е, как след толкова дълги годи¬ни на унижение и страдание, душата й е останала толкова чиста, без да допусне в нея да се настани безчовечната омраза. Способността да изпитва милост към онзи, който й е причинявал болка и мъка, извисява ге¬роинята на разказа като пример за ис-тинска човечност, на каквато за съжаление малко хора са способни. Ако припомним някогашната покоряваща хубост на момичето и я съпоставим със затрогващото й милосърдие, не може да не забележим красотата, фи¬зическа и нравствена, съчетана в об-раза на една обикновена Жена от Ро¬допите. Силвина съхранява в себе си човешките добродетели въпреки дъл¬готрайните изпитания, наложени й от житейските обстоятелства. Тя не предава любовта си, а я опазва в сър¬цето си чиста. Със силата на тази лю¬бов тя подтиква обичания от нея Ра¬мадан да потисне омразата си към своя враг и да прояви човечност и ми¬лосърдие, макар че дълбоко в душата си той се бунтува срещу грижите, които проявява за Руфат: „…снагата си троша за тоя, дето ми е горил души-цата! Грея и топля тоя, дето четириде¬сет години ме е държал ту в огън, ту в лед! ” От милост и любов към обичана¬та жена мъжът успява да надмогне дълбоката си неприязън, макар и вре¬менно. Единствено любовта е способ¬на да преобрази и да укроти огъня на омразата: „…видя ли очите на Силвина вперени в мене — отпущам му края и хва¬щам пътя за гората, сухи дърва за Руфа¬тя да бера…”. Съдбовните превратности на живо¬та преобръщат неведнъж очаквания¬та и мечтите на героите в разказа. В началото, неподготвени за живота, все още деца, те се сблъскват с не¬човешката жестокост, коварство и пресметливост, както и с предател¬ството от страна на най-близки хо¬ра. Безсилни да променят обстоятел¬ствата, те затаяват надеждите си за възмездие или щастие към непред¬видимото бъдеще. А когато това изглежда толкова възможно, се оказва, че сложният възел, заплетен толкова отдавна, не може да бъде разплетен лесно и без усилия. Остава единстве¬но символът на човешкия избор, пред който всички се изправяме – житейс¬кия кръстопът, а той може да пове¬де човека в различни, понякога непред¬видими посоки.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seventeen − 10 =