Политическо могъщество и културен разцвет нa България при цар Симеон Велики

Девети век се характеризира с големи промени в българската държава. Той е белязан от множество външно и вътрешнополитически успехи, които водят държавата до разцвет и възход. Действията на цар Симеон и цялостното му оправление могат да бъдат най-точно определени като възход и напредък за държавата

Още с хан Крум (803-814), който е основоположник на нова династия, започва политика на централизиране на държавата. Племенния партикуларизъм постепенно се премахва и племената на славяни и българи започват процес на приобщаване към единна и цялостна българска държава. В държавата се създава т.нар. комитатна система, която я разделя на области, според нуждите на владетеля, управителите на тези области биват хора приближени на хана и под неговата директна власт. Чрез тези реформи се довежда до желаната централизация, но са нужни още много фактори, за да се постигне една единна, самостоятелна българска държава. Част от тези реформи извършва и княз Борис I. Той, водейки умела външна политика, съумява да обедини славяни и българи под лоното на общата християнска религия. Чрез нея управникът затвърждава своята власт над народа и спомага за  централизирането на държавата. Друг важен фактор е сдобиването със самостоятелна писменост, което от своя страна води до свещенослужения на говоримия от народа език. Чрез всичките тези важни събития в българската история се достига възможността през управлението на цар Симеон Велики България да се превърне в една от най-мощните държави в Европа.

През 889 година княз Борис се оттегля от престола в полза на първородния си син Владимир. Той се замонашава и заживява в манастира ”Св. Панталеймон”. Има няколко предположения, защо князът се разделя с престола. Дали той е бил болен или пък е бил обхванат от религиозен мистицизъм или пък е решил, че ще е по-полезен в църковните дела, можем само да гадаем. Но е факт, че той се оттегля и оставя на престола своя син Владимир Расате.

За Владимир Расате (889-893) и неговата дейност няма категорични извори. Единственото, което е останало до наши дни от неговото управление е силното му желание да измени наследения курс на управление. Личността на Владимир Расате буди множество спорове между историците и не са ясни подбудите му за завръщане към езичеството. Някои твърдят, че той е бил силно привързан към езичеството, в който е бил отгледан, според други той не е желаел силното влияние на Византия в държавата му. След като застава на трона Владимир Расате започва да извършва множество грабежи над църкви и манастири и усилено да се опита да възвърне новопокръстения народ към старата религия. По всяка вероятност той е бил поткрепен от онази част от аристокрацията, която е била ощетена от християнската религия или в частност от централизирането на властта в ръцете на управника. През септември 892г. Владимир Расате прави опити да се сближи с Немското кралство.Той прекъсва отношенията си с Византия и подлага на гонение християнските свещенослужители. Тъй като цялостната политика на Владимир Расате е много различна от уснаследения курс, княз Борис не може да позволи на сина си да разруши делото на живота му и напуска манастира „Св. Панталеймон” повеждайки въстание срещу сина си и сваляйки го от престола. Според „Чудото на св. Георги с българина” дори и бъдещия цар Симеон се намесва в детронирането на брат си. След свалянето и заточването на Владимир Расате, княз Борис взима няколко важни решения. Но, за да е сигурен, че народът го поткрепя, той си служи с една остаряла форма на допитване към хората т.нар. народен събор. В Преслав той свиква такъв през 893г. На него се взимат някои много важни за държавата решения. На този Преславски събор се взима решението престола да може да бъде отстъпван не само от баща на син, но и от брат на брат, за да може по този начин да се озакони поставянето на Симеон на трона. Освен това Симеон е духовно лице и снемането му от църковна отговорност също е изсиквало известно признание. Друго много важно решение на събора е за премественето на столицата на държавата от Плиска в Преслав. Макар Плиска вече да е бил доста богат на църковни храмове, все пак имало запазени езически постройки и като цяло бил символ на миналото на държавата. Поради този факт на събора се решава новата столица да е Преслав, за да се отвърди новопоетия курс на България и да бъде изкоренено завинаги езичеството в страната. Третото, изключително важно решение за България, което се постига на т.нар. Преславски събор е за смяната на официалния език в страната. Много спорове има в историята на тази тема, но се налага тезата, че е взето решение старобългарският литературен език да замени гръцкия като средство за общуване между държавните институции и в културния живот на страната. На това решение се придава голяма важност поради факта, че в държавите в западната част на континента за официален език се смятал латинският, което означава, че България е една от малкото държави съумяли да си извоюват собствен език. Това води до затвърждаването на самостоятелността на България и неината политическа и културна независимост. Прекият ефект от събора бил прогонването на византийското духовенство от страната и заменянето му с новоподготвеното българско такова. Тези решения можем да смятаме за успешен завършек на християнизаторската политика на княз Борис I и неговия успех да остави след себе си една силна и самостоятелна държава.

Наследник на престола, по силата на Преславския събор се явява Симеон I (893-927). Той е наречен от Николай Мистик „дете на мира” защото е роден през 863 или 864 година. В историографията е въприето мнението, че княз Борис подготвя по-малкия си син Симеон за свещенослужителска дейност. Той го изпраща да учи в прочутата Магнаурска школа, където Симеон изучава гръцка литература, класически езици, аритметик, музика, астрономия. По сведенията на кремонския епископ Лиудпранд цар Симеон е изучавал и ораторско изкуство. Гърците дори го наричат с прозвището „полугрък”, което според тях е най-високото, с което могат да удостоят един „варварин”. Като цяло Симеон получава най-високото възможно образование за времето си и след като го завършва успешно се замонашава, което било практика по онова време. Смята се, че Симеон се завръща в България през 885-886 година, заедно с откупените от Венецианския пазар на роби, Кирило-методиеви ученици. Той работи заедно с Наум в Преславската школа до 893г., когато е избран за наследник на престола. С поемането на управлението на Симеон, България има един високообразован и ерудиран управник, който е достоен продължител на делото на княз Борис I.

В началото на своето управление цар Симеон(893-927) изявява желание да живее в мир с Византия. Сведения за управлението на цар Симеон ни дават Продължителят на Теофан, Псевдо-Симеон и Лъв Граматик. Те ни съобщават, че през 894г император Лъв VI произволно променя местоположението на тържището на български стоки от Константинопол в Солун. Това води до силно накърняване на икономическите интереси на България и ощетяване на българските търговци. В историческата литература фигурират няколко мнения относно повода за преместването на тържището в Солун. Според някои източници това се случва поради неодобрението на Византия от прогонването на техните свещенослужители от България и въвеждането на самостоятелен български език в управлението на страната. Според други този акт бил извършен поради огромните печалби на българските търговци, които подбивали цените на византийските такива и накърняването на икономическите интереси на империята. Не случайно тази война се определя като първата „икономическа война” в Европа. Не можем да сме сигурни относно предпоставките за този акт, но можем да предположим, че те били комплексни. Симеон се опитва чрез лостовете на дипломацията да убеди Лъв VI да върне тържището на български стоки отново в Константинопол. От имперския дворец последва отказ, което принуждава Симеон да тръгне по пътя на войната.

894 година се оказва победоносна за България. Симеон разгромява византийците в Източна Тракия. Въпреки победата проблемът с тържището остава нерешен. Византия се възползва от умелата си дипломация и съумява да сключи съюз с маджарите. В края на 894г имперски кораби превозват по Дунав маджарски войски. Симеон, неподозиращ за опасността от север, се придвижва на юг, за да се срещне на бойното поле с пълководеца Никофор Фока. Преди, обаче да започне битка между имперски и български войски, Симеон е уведомен за вероломното нападение на маджарите и се отправя възможно най-бързо, за да ги срещне на бойното поле. За съжаление той не успява да стигне на време и маджарите вече са напуснали пределите на държавата наторени с плячка. През следващата 895г следва второ маджарско нападение, в което Симеон едвам се спасява в крепостта Дръстър. Възползвайки се от усложненото за Симеон положение, Византия иска да накара българския владетел да сключи мир. Той се съгласява на преговори и от имперска страна изпращат Лъв Хиросфакт. Тук Симеон отново използва невероятното си дипломатическо умение и предоставя на византийския дипломат отлични условия в българска крепост от където двамата водят кореспонденция, преговаряйки за мир. По този начин Симеон желае да спечели достатъчно време, за да се разправи с маджарите. Той успява да убеди печенегите да организират заедно с него нападение към земите на маджарите. То се оказва успешно и Симеоновите противници биват победени и се местят в областта Панония, където от своя страна унищожават Великоморавия и сформират нова държава-Унгария. След като вече е ликвидирал опасността по северните си граници Симеон може да се заеме с Византия. През 896г българската армия се среща с имперската край Булгарофигон(дн. Бабаески). Симеон извоюва голяма победа, като принуждава императора не само да върне тържището отново в Константинопол, но и да заплаща годишен данък на България. Симеон действа уверено и умение, което показва неговата управленска и политическа сила.

След 896г Симеон продължава свойте нападения над имперските земи. През 904г му се отдава удобен случай за нападение над административния център Солун. Голям арабски флот обсажда града и отлабва неговите защити, което дава възможност града да бъде завладян. По сведения от намерения край с. Наръш надпис, личи че е сключен мир между Византия и България и Симеон получава територии на Бяло море  и се отказва от претенциите си върху Солун.

Началните двадесет години на Симеоновот управление като цяло са успешни за осъществяване на неговата политическа програма. Той владее обширни територии от полуострова, откъснал е голяма част от бившите имперски земи, извоювал си е самостоятелна църква и самостоятелност на държавата. Всичките успехи на българската политика през този период дават основание на Симеон да пожелае да сложи ръка върху Константинопол. Той желае да изгради една единна българо-византийска държава със столица Константинопол, под неговото пряко управление. Мечтата му обаче все още не е осъществима поради факта, че той няма достатъчно силна политическа идеология, за да се изправи пред дългогодишната такава на империята. В България се развива силна икономика и като цяло държавата просперира. На бойното поле също фигурират безспорни победи. Симеон владее обширна, силна и самостоятелна държава. От имперския престол го дели една крачка, която трябва да бъде извървяна с дипломатическо умение.

В периода на мира (904-913) княз Симеон си налага за цел да превърне Преслав в достоен съперник на Константинопол. Полагат се основите на множество грандиозни строежи. Симеон е завладян от идеята да създаде т.нар. pax Simeonika, да завладее Константинопол и да го превърне в столица на своя Симеонов свят. Той разбира, че това е възможно поради задълбочените си знания относно византийския икуменизъм. Макар трайно да владее бивши имперски територии, Симеон е наясно, че Византия гледа на България, като временен противник, като варварска държава, която по стечение на обстоятелствата е натрупа известна сила. Също така му е ясно обаче, че България не е временно явление, а е трайна и силна европейска държава със самостоятелна църква, език и народност. Това, съчетано с проблемите в империята от този период, му позволява да насочи своя поглед към Константинопол. Византия е разкъсвана от проблеми. Войната с арабите не е успешна, престолът е разклатен поради факта, че църквата не признава четвъртия брак на император Лъв VI, защото според каноните те могат да признаят само три брака. След смъртта на Лъв VI на престола трябва да застане малолетния Константин VII Багренородни, но тъй като той е дете от именно този четвърти брак на императора, църквата не го признава за законен управник. Започва усилена политическа борба, в която Николай Мистик и брата на покойния император Александър надделяват на императрицата-майка Зоя и я изпращат в манастир. След поемането на властта Александър изпраща заплаха към Симеон с нареждане за мир. Българският княз отговаря на това неуважение бързо,като изпраща свойте войски към Константинопол. Междувременно Александър почива и на негово място, като водеща фигура в империята, застава Николай Мистик. Той решава, че Византия не е достатъчно силна за борба срещу Симеон и предлага мир. Князът има две условия. Първо Византия да признае неговият царски титул, достоен за владетел на държава от ранга на България. За това свидетелстват продължителят на Теофан и Симеон Логотет. Последният твърди, че Николай Мистик признава Симеон за цар на церемония в известния Влахернски дворец. Източниците за самата церемония са противоречиви, но все пак признанието е факт. Второто искане на цар Симеон е да бъде избран за настойник на малолетния Константин Багренородни и за да е скрепен съюзът той венчава щерката си за наследника на имперския трон. Така цар Симеон се поставя на една крачка от мечтаната от него василевска титла.

Голямото отстъпление на Николай Мистик пред исканията на Симеон довеждат до недоволство в империята. През 914 недоволството преминава в открит бунт, който води до подмяната на Николай Мислик с властната императрица Зоя.  Неиното първо действие на престола е веднага да анулира всички договорености със Симеон. Той отговаря със серия от удари върху Солун, Драч и Одрин. Войната придобива много опасен за империята характер и императрица Зоя използва дипломатическото си умение и се опитва да привлече на своя страна печенегите, сърбите и маджарите. Цар Симеон отново се показва като велик дипломат и успява да организира свойте съюзници сред печенегите да противодействат на съюзниците на императрицата. Маджарите все още помнят разгрома, който са претърпели от Симеон и не желаят отново да влизат в пряк конфликт с него и се отказват да подрепят Византия.

Императрица Зоя започва много сериозна подготовка на военна кампания насочена срещу България. Тя обявява начинанието си за свещенно и събира най-добрите си пълководци като полага клетва, че ще се върне побидител от сблъсъка. Решителната битка се състои на 20 август 917г край устието на река Ахелой. След като ромейте слизат на брега Симеон ги предизвиква с малък отряд да приемат сражението на това удобно за българите място, а не в равното Сливенско поле, което би позволило на империята да разгърне конницата си. В най-решителния момент на битката Симеон повежда войските си към тила на врага. Поражението на Византия е огромно. Свидетелства за битката дават Йоан Скилица и Лъв Дякон, като последния споменава, че битката е била толкова мащабна и поражението толкова болезнено, че дори половин век по-късно все още се белеели костите на падналите ромеи. В тази битка се вижда невероятното военно умение на българите. Те принуждават имперските войски да водят битка на удобни за Симеоновите войски място и по този начин с умение спечелват грандиозната си победа. След сражението цар Симеон повежда войските си към Константинопол като по пътя отново разгромяват византийската армия предвождана отново от Лъв Фока. През 919г Симеон прониква до Тива и Полопонес. След тези военни успехи, държавата на Симеон се простира по почти целия Балкански п-ов. По сведения на някои историци през 918-919г в Преслав се провежда църковен събор, на който е взето решение българската църква да се преубразува в патриаршия с пръв патриарх Леонтий, а самият цар Симеон е обявен за „василевс на всички българи и ромеи”.

След падането на правителството на императрица Зоя на престола отново се възкачва Николай Мистик. Той горещо моли Симеон за мир, но българскят цар иронично му отговаря, че единствения начин да се сключи мир е той да предаде Константинопол в ръцете на България. Николай Мистик остава непреклонен и не подновява договореността от 913г. По това време в империята настъпват извесни промени. Енергичният флотски командир Роман Лакапин успява да ожени дъщеря си за Константин Багренородни и по този начин реално взима властта. Протестите на цар Симеон са безполезни и остава само един изход-войната. От този момент до смъртта на царя през 927г България се намира в постоянен военен конфликт с империята. Сведенията за войната са противоречиви, но се знае със сигурност предвижването на Симеоновите части към Константинопол. През 920г се появяват на Галиполсия п-ов и преминават Дарданелите. През 921г една Симеон разлделя войските си като едната част се начочва към Пелопонес и Елада, а друга към Константинопол като по пътя си опожарява дворците Пиги и Златния рог. През 922г завладяват Виза и практически се озовават в околностите на Константинопол през 924г. Цар Симеон практически владее почти целия Балкански п-ов. Единствената пречка пред създаването на мечтаната от него империя е превземането на световния град Константинопол. Той подлага на множество обсади града, но силните му стени го спасяват многократно. В желанието си да отклонят Симеон от целта му императорът се обръща с молба към маджари,руси,алани,печенеги, но без резултат. Единствено сърбите поемат ангажимент да помогнат, но Симеон се справя с тях без особени проблеми. След дългите и безуспешни опити да завладее Константинопол Симеон стига до извода, че това е невъзможно без кординирано нападение по море и суша. Той открива съюзник в лицето на халиф Убайдаллах ал Махди, с който се споразумяват за нападение над имперската столица, като за арабския халиф остава плячката, докато за Симеон остава самия град. Византийците обаче успяват да заловят пратениците на двете страни и ги завеждат при Роман Лакапин. Той обсипва с подаръци арабите, докато българите измъчва. В крайна сметка договора се проваля и Симеон не успява да намери съюзник за нападение към „царицата на градовете”. В последствие Роман Лакапин изпраща послание към цар Симеон с предложение за среща край Златния рог. Годината е спорна, 923 или 924, но датата е сигурна-9 септември. На тези преговори практически не се достига до никаква договореност между двете страни.

Докато Симеон се опитва да пробие непревземаемите стени на Константинопол, западната съседка на България, Сърбия, подкрепяна от Византия набира сила. През 917г Симеон сменя враждебния сръбски княз Петър Гойникович с Павел Бранович. През 921г Павел Бранович също бива свален от Симеон и на негово място е поставен верният княз Захарий. С последствие през 924г Захарий също изменя на цар Симеон, което принуждава българския владетел да поведе войските си към Сърбия и да я унищожи. Така Сърбия престава да съществува и се превръща в поредната българска провинция. По този начин България става съсед на проспериращото Хърватско кралство. С умели ходове Симеон залавя враждебните сръбски жупани и тотално покорява Сърбия. Този факт е обезпокойтелен за хърватския крал Томислав, който подкрепян от Византия, поддържа Сърбия. Това води изостряне на взаймоотношенията между България и Хърватска и през 926г българска войска нахлува в пределите на кралството, но бива унищожена. Има исторически сведения, че крал Томислав е търсил подкрепа от Рим, но тъй като и Симеон е водел диалог с папата, в крайна сметка се счита, че Рим урежда отношенията на двете държави и през 926г и папата официално коронова Симеон за цар. Това обнадеждава българския владетел и той подготвя нов удар към Константинопол. За съжаление обаче в разгара на подготовката на 27 май 927г цар Симеон умира.

По-голяма част от управлението на цар Симеон през периода 893 до смъртта му през 927г преминава във военни действия. Няма точно историческо мнение относно управлението на Симеон. Според някои историци войните на българския владетел са изтощили държавата, докато според други са заздравили неините позиции. Но едно е факт, на наследника си цар Симеон оставя силна и могъща държава простираща се от Черно е Егейско море до Адриатическо море, от Карпатите до Коринтския провлак. Извоюва царски титул за управника на държавата и титлата патриарх за водача на българската църква.

Паралелно с военните действия цар Симеон развива и мащабна културна дейност. След като княз Борис оставя нужните условия за просперитета на българската книжовност, Симеон се възползва от тях адекватно. Културното развитие на страната също е важен фактор от плана на цар Симеон Велики за формирането на единна българо-византийска държава под негово управление. За да изпълни тази своя цел той съзнава, че е необходимо да създаде културни и архитектурни условия в България равни на тези във Византия. Той започва силно да модернизира и да развива с много бързи темпове своята столица Преслав. Сведения за това черпим основно от „Български апокрифен летопис”. Като цяло можем да открием сходства между Плиска и Преслав в устройството на самия град, но би могло да заключим, че Преслав е доста по-модерен и добре организиран град от старата българска столица. Сградите са по-малки, но много по-добре укрепени. Царският палат в Преслав е бил толкова разточителен и разкошен за времето си, че оставял без дъх много от посетителите си. В своя „Шестоднев” Йоан Екзарх разказва за разкоша на двореца в Преслав.

Освен в столицата и в частност в собствения си дворец, цар Симеон разширява строителната дейност в цялата страна. Не можем да не отбележим напредъка в храмовото строителство. Простите базилики са заменени с кръстокуполни църкви. Симеоновата златна църква е била един от най-красивите и революциони църковни сгради в царството. В нея се забелязват новаторски архитектурни решения, които смайвали хората от онова време. Неината красота достига и до днес, макар храма да е в руини все още би могло да се види неговото величие и монументалност.

За този период на културен възход на България е силно характерна и декоративната скулптора. Като цяло тя взаймства доста от Византийската такава, но добавя и някой уникални, чисто български елементи. Като цяло този вид изкуство буди възхощение и преклонение от наша страна към създателите на тези декоративни скулптори.

Освен грандиозните църкви е запазено и сведение за множество по-малки манастири в основните центрове на държавата. Преслав е особено богат на такъв вид храмове, но могат да бъдат открити и в други административни центрове като Средец, Охрид, Дръстър и други. И тук се забелязва голямо византийско влияние, което е нормално предвид близостта на империята и неината политическа мощ, но все пак можем да видим неповторими, чисто български нововъведения в архитектурата. Пример за това са арките.

При представяне на българската култура през онзи период наречен „Златен век” трябва да споменем и преславската рисувана керамика. Тя възниква по време на изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица. Намерени са няколко керамични работилници край Преслав. Основно рисуваната керамика била използвана като облицовка на църкви, подови настилки и окраса. Освен в църкви и храмове, можем да забележим неиното разпространение и в други важни сгради в Плиска от онзи период. Тя се характеризирала с невероятна багреност и уникалност, този вид изкуство е свидетелство за напредничавостта и бързото културно развитие на България. Освен всичко гореизброено следва да разгледаме и българската живопис. Тя се дели на две течения монументална и миниатюрна. Като цяло това е доста новаторско изкуство за периода IX-X век и също може да послужи като доказателство за невероятната българска културна напредничавост, умело ръководена от цар Симеон Велики.

Още в момента на короноването си Симеон се заема активно с проблемите на българската църква и книжовност. Той, също като баща си, ясно съзнава нуждата от самостоятелна българска църква и книжнина. За него е от особенна важност византийските свещенослужители да бъдат заменени с български. Още през 893г той прави първата стъпка към тази самостоятелност на българската книжовност като обявява Климент Охридски за „пръв епископ на българския език”. За да се достигне обаче до акта на подменяне на византийските свещенослужители с български е нужно самият български език да бъде осъвършенстван. От особена важност е да се опрости сложната глаголица на по разбираем за простолюдието език и да се създаде основа на българската книжнина и литература.

Голяма част от културния напредък на българия през управлението на Симеон Велики се вижда в създадените произведения на старобългарската литература. В основата си те са плод на дейността на Кирило-методиевите ученици, които благодарение на княз Борис I се обособават основно в два културно-книжовни центрове – Плиско-Преславския и Охридско- Деволския. Тъй като Симеон има опасения от разпространението на гръцки език в България, основна част от произведенията от онзи период са насочени към затвърждаване на собствената българска църква и език. Учениците на Кирил и Методий успешно изпълняват своята мисия да разпространяват българската книжнина из земите ни. Благодарение на даровитите Наум и Климент Охридски, които ръководят съответно Преславската и Охридската школа се постига една сериозна независимост на литературата ни. В периода на начално развитие на книжнината в България редом с Кирило-методиевите ученици твори и самия цар Симеон Велики. Под неговото покровителство са излязли три сборника. Първия се нарича „Златоструй” и съдържа преводи на писателя Йоан Златоуст, другия бил наречен Симеонов сборник и събрал в себе си статии отнасящи се до големите проблеми на тогавашното съвремие. Третият бил посветен основно на поучителните слова и проповеди.

След 893г когато Климент Охридски е провъзгласен за „пръв еписков на българския език” на негово място в Охридската школа отива Наум. Освен тях и самият Симеон, важна част от българската литература заема и Йоан Екзарх. Той остава в литературата основно с две свой произведения-„Шестоднев” и „Небеса”. „Шестоднев” се определя като уникално произведение в българската литература, което определя и гениалността н автора си. В него той прави разсъждения относно важни за съвремието въпроси, а в „Небеса” включва превод на различни богослужебни творби. Освен Йоан Екзарх трябва да отбележим и Константин Преславски. Той най-вероятно е от онези ученици на св св. Кирил и Методий, които са откупени от Византия от венецианския пазар на роби и са пратени заедно със самия Симеон в България. Константин Преславски остава с Наум в т.нар. Преславска школа и бързо се доказва като невероятен писател, поет и творец. Той остава в историята с няколко творби, една от които е „Историкий”-първата историко-литературна творба в християнска България. В нея той изброява хронологично византийските императори. Друга негова творба е „Азбучна молитва”, която представлява откровение към Бог под формата на молитва, в която чрез акростих е вградена азбуката. Друг важен участик в литературния живот на България е и Черноризец  Храбър. Той остава само с едно произведение „За буквите”, но то е достатъчно показателно за гения на своя автор. Смята се, че Черноризец Храбър е от царското семейство. От неговата творба, както и от писанията на гореизброените автори можем да съдим за развитата българска литература.

Като цяло през периода на управление на цар Симеон Велики България постига огромен културен разцвет и напредък. Извоюваната самостоятелна и уникална българска литература и книжнина нарежда страната сред най-големите културни центрове в тази част на Европа. Нашата литература намира позитивно отношение и в другите славянски държави, като дори се смята за настолна и основополагаща на славянския културен растеж. Благодарение на дейността на учениците на Кирил и Методий – Наум,Климент, Константин, както и на творците Йоан Екзарх и Черноризец Храбър, България си извоюва самостоятелно и важно място в световната литературна история.

Като цяло културното развитие на България в онзи период окачествен като „Златен век” е неоспоримо. Освен архитектурата, строителството, занаятите се развива и литературата, книжнината и църквата. Грандиозното строителство в Преслав, развитата и много разнообразна архитектура, наред с керамичната дейност и скулптората могат да бъдат повод за възхищение. Литературата и книжното знание също могат да бъдат определени като „силни”. Оформят се два големи центъра на книжнина и обучение-Плиско-Преславската и Охридската, които най-точно могат да бъдат характеризирани като школи на славянската книжнина.

Въпреки всичко гореизброено в историята не съществува категорично мнение относно управлението на цар Симеон Велики. Характера на неговото царстване е много спорен. Някои историци са склонни наистина да го окачестят като възход и „Златен век”. Спред тях множеството войни, които води Симеон, по никакъв начин не накърняват и не пречат на развитието на страната. Дори напротив, чрез умението си на велик пълководец той извоюва теротории от Черно и Егейско до Адреатическо море, от Коринтския провлак до Карпатите. Завладява почти целия Балкански п-ов и поставя пред много сложна ситуация Византия. Неколкократно обсажда Константинопол и притиска империята. Подчинява сърбите и разгромява маджарите и същевременно се издига като „василевс на всички българи и ромей”. Цар Симеон Велики оставя на наследника си цар Петър една обширна и богата държава, призната в цяла Европа, отстояла си силата и независимостта си. Освен външнополитическите той има и вътрешнополитически успехи. Извоюва царски титул за българския владетел и освен, че успява да изгони гръцкото духовенство от църквата, заменяйки го с български, той извоюва и патриархски статут на българската църква, който е по-висш от досегашния архиепископален.

На другата крайност са критиците на управлението на Симеон. Според тях множеството войни, които управника води са неблагоприятни за държавата. Голяма част от населението е несигурно именно поради тази причина. Макар да оставя на цар Петър една обширна държава, цар Симеон не успява да осигури границите на България. Необмисленото му завземане на Сърбия няма нужната сила и през 930г, шест години след завладяването й Сърбия се освобождава. Несигурно е и положението на северната граница. Въпреки, че Византия е притисната, според критиците на Симеоновото управление, дори и в най-тежкия си част империята винаги е имала по-голям демографски и политически капацитет от България. Макар да има проблеми Византия си остава много по-силна от България и Симеон не може да превъзмогне това. Неговият план за създаване на единна държава със столица Константинопол под неговото управление са не само нереални, но и неусъществими. Той успява да развие книжнината и културата в България, но основно взаимствайки от много по-силната и богата Византийска архитектура и култура.

Като цяло личността на цар Симеон Велики в българската история е доста противоречива, но той надали има нужда от особена защита от наша страна. Най-вероятно истината за неговото управление се коренни някъде между двете гореизброени теории. Истина е че неговите войни водят до известна несигурност у населението, но в крайна сметка той успява да победи в повечето от военните си кампании. Неговия пълководски, дипломатически и политически усет успяват да доведат България до невиждани до тогава в историята ни географски граници и културен разцвет. Макар наистина те да не са дълготрайни е неуспорим успеха на политиката в границите на Симеоновото управление. Някой историци дори сравняват Симеон с Карл Велики, но сравнението е в полза на българският цар.

Въпреки множеството спорове относно управлението на Симеон Велики и периода наречен „Златен век” е науспоримо неговото важно място в българската история. В историята на всеки народ можем да открием велики личности допринесли много за успеха на държавата си. В нашата история такива велики личности и управленчески гении безспорно са княз Борис I и синът ми цар Симеон Велики. Въпреки противоречията, тези двама български управници могат да бъдат окачествени като едни от най-великите в цялата ни история.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 + 18 =