Между юношеството и зрелостта – “Дервишово семе”

В разказа „Дервишово семе” убедително и неподправено звучи един от митовете за „мъжките времена” – героят сам трябва да намери пътя си, но неговият избор е ограничен от неписаните повела на рода. Рамадан Дервишов сам разказва за себе си и да света, в който живее, търси собствената си идентичност във време и място, изпълнени с противоречия – социални, икономически, етнически, верски. Проблемите са изобразени имплицитно – те не присъстват пряко в изповедта на героя, но бедността на хората, затвореният свят на тяхното битие и строгостта на родовите повели обуславят драмата на личността. На „кръстопътя”, на който се намира героят на Хайтов, единствените житейски ориентири са традиционните нравствени ценности, вече проверената и осмислена от поколенията скала на доброто и злото. „Аз” – повествованието носи белезите на търсената и намерената атмосфера на изповедност. Рамадан Дервишов сам разказва, и то очевидно за онова, което е белязало живота му – съдбовната любов към Силвина. Превръщането на героя от Рамаданчо в Рамадан е драматично, защото съзряването на личността е съпроводено от ритуала на инициацията – родовата общност преценява степента на зрелост и въвежда своите членове в определен кръг права и отговорности, които те са задължени строго да спазват. Инициацията е съдбовна, чрез нея се предопределя начина на живот на личността. Драматизмът на личностното съзряване на героя в разказа на Хайтов се подсилва и от накърненото всевечно право на човек да обича и да бъде обичан, защото йерархията на родовите ценности не се съобразява с индивидуалните пориви на личността. За Рамадан споменът за възмъжаването му е силен, психологически болезнен и драматичен, защото е белязан от една съдбовна любов. Емоционалните преживявания в юношеството са изключително силни и оставят траен отпечатък в душата на мъжа, те формират представата му за доброто и злото и го учат да ги разпознава в живота. Възмъжаването е драматично, защото е осъществено по суровите повели на родовия свят. Възмъжаването на Рамадан е драматично не само за самия него, а и за рода, който сякаш се стреми да изпревари естествения ход на времето, за да осигури продължаването си. Съзряването на героя е преждевременно, несъобразено с естествените природни закони на човешкото развитие, с неподвластните на неумолимото време човешки желания. Сгъстеният драматизъм на прехода от юношеството към зрелостта е събран в майчинското „Млад е!”, където бабата дори не определя полово внука си (ср. р.) и в отговора-реплика на дядото „Ще наякне!”. Възлагането на отговорността за осъществяване на една от основните родови ценности – продължаването на рода, носи драматичния сблъсък между естествения ход на природата и желанието да бъде „надлъгано” времето. Асан Дервишов, дядото на героя, иска да ожени своя внук, за да бъде продължен рода, да си запази „семето”. Натуралистичното назоваване на природата, която кара родът някак прибързано да утвърди зрелостта на момчето е подчертано още в заглавието на творбата и се превръща в доминанта, обясняваща всичко, което се случва в иначе опростената фабула на разказа. Отговорността на старейшината, най-възрастният в рода, да запази и продължи рода, е обусловена и от статуса на нарушеното равновесие в семейството – ранната смърт на родителите на героя нарушава всевечните представи за логичната подредба в живота и смъртта на рода. Патриархалното семейство на Асан Дервишов е непълноценно – родителите на Рамадан са умрели, прекъсната е пряката връзка между родителите и техните деца. Дядото бърза да ожени своя внук, за да не се „затрие” семето, но и за да се възстанови хармонията в дома която може да бъде създадена само от женска ръка. Прозаичната причина, която ускорява годежа и сватбата на Рамадан (всъщност възлагането на отговорностите за продължаването на рода чрез инициацията), е вдървената дясна ръка на борбата и занемарената „къщна работа”. В първата брачна нощ родът изисква от Рамаданчо да докаже, че преходът от юношеството към зрелостта е завършен и той може „да извади кръв”. Грубото и безцеремонно отношение на рода се осъзнава и като пренебрегване на интимния свят на личността – „Ще дойдат ония да питат за кръв”. Силата на кръвта е материализирана по един варварски обичай – доказателство не сома за непорочността на девойката, но и за силата на мъжа. Съзряването е болезнен процес, защото героят не е достигнал физическата си зрялост и са нарушени природните закони. Възмъжаването на Рамадан е драматично, защото е изпреварило физическото съзряване на героя, то е желание на дядото, което не е в съзвучие с естеството на природата. Без необходимото равновесие между физическото и духовното, преходът от юношеството към зрелостта остава само повеля, желание, но не и реалност. „Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е мъж” – обобщава спомените си възрастният вече Рамадан в една изстрадана изповед на кръстопътя на зрелостта си, поучен от събрания житейски опит. Брадата в културната семиотика на много източни народи има определен смисъл на мъдрост, мъжество и чест. Нейната липса е и формален означител, че инициацията – приемането на мъжа в родовата общност, не може да бъде осъществена, защото по-силни от законите на рода са само законите на природата и с тях трябва да се съобразяват всички. Приемането на отговорностите на рода е заменено от игра, „игра на пумпал”, ритуалът на инициацията е отложен за неопределено време, или по-скоро за точно определено време – когато ще бъде постигната физическа зрелост, без която е невъзможна и духовната. Преходът от детство към зрелостта за Рамадан е белязан от съдбовната му любов към Силвина. Непознатото чувство се ражда още в онази първа среща, когато момчето вижда не „някое женище”, а „момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!” Очарованието от първото впечатление е изразено чрез невидимия на пръв поглед контраст между умалителните думи, назоваващи красивата реалност на женския образ – Силвина, и увеличителното, преднамерено огрубеното „женище”, означаващо страха от непознатото и неизвестното. Споменът за прехода между юношеството и зрелостта е красив, но и болезнен. Любовта, която Рамадан познава преди да достигне физическата си зрялост и изпълни повелите на рода, оставя траен отпечатък върху неговия живот. Четиридесет години мъжът носи в сърцето си болката по намерената и изгубена любов. Четиридесет години Рамадан Дервишов живее на кръстопътя между силата на чувството си към Силвина и отговорностите (задълженията), натрапени му по силата на родовата принадлежност. Време, което е достатъчно „тарабата, дето е от дъбово дърво” да изгние, но не и чувствата, родени в мъчителния път към зрелостта. Любовта към Силвина и омразата към Руфат, скъперника и похитителя на щастието, десетилетия измъчват героя, не му дават миг покой, защото представите му за всевечната справедливост, превръщат детето в мъж. Покъртителна е изповедта на героя – разказвач в „Дервишово семе”, защото в нея са разкрити „катраните”, които врят в душата му. Споменът за възмъжаването е жив в сърцето на Рамадан, защото на прага между детството и зрелостта родът е наложил своите неписани правила и е променил живота му. Героят не отправя тежки думи към своите, той приема устройството но живота такова, каквато е – „прав ли, крив ли беше дядо – няма да го съдя”. Но това не е израз на примирение, а по-скоро на мъдрост за човешко битие. Любовта и омразата, доброто и злото се сблъскват в представите на човека за света и рода, към който принадлежи. Търсенето на собствената мяра в живота кара Рамадан да се връща към онзи наистина драматичен момент от своя живот, когато е радостта и болката, щастието и скръбта, дълга и отговорността, но е запазил истинската си човешка същност – трудния, болезнен, драматичен и красив път към зрелостта.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

11 − four =