Любовната лирика на Пейо Яворов

В началото на XXв. в България творят някои от най-големите писатели и поети в нашата история. Един от тях е Пейо Крачулов Яворов. Той е член на кръга „Мисъл”, в който са събрани едни от най-великите литературни умове на онова време – Пенчо Славейков, Петко Тодоров и идеологът доктор Кръстев. Яворов се нарежда с блясък сред тези велики имена и записва своето в литературата ни. Той разглежда голям набор от теми и въпроси, като един от основните му мотиви е любовта. В любовната си лирика Яворов дава воля на чувствата и емоциите си, които са изключително богати. Той е определян като един от новаторите в българската литература, като повечето критици го дефинират като първия български символист. В неговото творчество също така откриваме и едни от първите насочени изцяло към любимата стихове в литературата ни. Пенчо Славейков преди него също има романтични творби, както и други автори, но неговите оставят най-силно и ярко чувство в душата на читателя. В първите си любовни стихове Пейо Яворов се доближава много до фолклорната представа за любовта, но запазва своя оригинален почерк и усет в творбите си. В тях той разглежда любовта като всепобеждаваща и велика сила, способна на чудеса. Творби като „Павлета делия и Павлетица млада”, „Луди-млади”, „Овчарска песен” и „Калиопа” остават в литературата ни като едни от първите стихове с любовна тематика на Яворов. Те са в самата зора на творчеството на великия поет, но се отличават със своя стил и майсторството на автора си, който не остава незабелязан от великите умове на онова време. Първата творба на Яворов, която се прочита от един от най-големите ни писатели – Пенчо Славейков – е „Калиопа” и тя прави много добро впечатление у Славейков, който я публикува в последствие. В тези ранни творби се усеща влиянието на народното творчество, в тях любовта е всепобеждаваща, способна на чудеса и подвизи, красива и благодатна. В последствие тя изменя вида си в творчеството на Яворов, но на този си етап любовта е красиво и нежно усещане даряващо светлина и топлина. В Яворовата любовна лирика можем да разгледаме няколко образа, които се открояват ясно в съзнанието на читателят. Това са образите на чистата, рицарска любов, на ангелското у любимата, поеми от т.нар. серафически цикъл; друг образ е този на байроновския тип любовник-похитител и образа на мъжа, който е разочарован и ужасен от похотта и греха на жената-изкусителка, жената дарила го със „сажди на страстта”. От тези три образа най-силен остава образа любовта описана с красиви пориви и желание за извисяване на духа. Можем да забележим известна прилика с рицарските романи от Ренесанса, а самия Яворов можем да съпоставим с Данте Алигиери, който цял живот обича пламенно своята Беатриче, макар да я е виждал само няколко пъти. Стихотворението „Благовещение” е не просто първата творба посветена на голямата любов на Яворов – Мина Тодорова(сестра на Петко Тодоров), но е и символ-начало на любовната лирика посветена на точно определена жена. В тази творба жената е ангел, тя е пратена от Бога. Любовта идва понесена на ангелски криле, носи светлина и красота. Любимата е описана като „дете”, каквато остава във всички серафически произведения на Яворов, този символ олицетворява чистотата и непокравеността, невинността на девойката. Тя е лъчиста светлина и сякаш е пратеник на самия Бог. Неземната и духовна чистота и красота омайват и омагьосват Аза. Не случайна е и християнската символика свързана с празника Благовещение. Макар Яворов и Мина Тодорова да се срещат именно на този празник, все пак това спомага на автора да допълни и изгради нейният ангелски портрет. Въпреки усета и порива за любов, в тази творба любовта остава недокоснато желание, героят просто е погледал към най-красивото творение на Бог и се е потопил в хармонията на душата му. В тази творба любовта все още не е реална, тя не е обозрима. Образът на любимата, в серафическите творби на Яворов, е символ на чистотата и ангелската невинност. Тя е нежна и душевно неопетнена. В стихотворението „Ще бъдеш в бяло” любимата е представена като образ-убежище, образ-пазител на любовта, в нейната душа грее слънцето даряващо светлина на Аза. Тя е сакрализирана и обоготворена. За героя любимата е ангел, тя е толкова чиста и невинна, че красотата й я прави неземна. Тя е издигната над профанните и ниски пространства на злободневните човешки мъки. Съпоставена с богове и звезди, любимата е неописуем ангел, от нея струй светлина, която напътства Аза в мрака на собствената му душа и заобикалящия го свят. Нейната неземност е толкова важна за поета, че той е използвал тавтологията „ще бъдеш в бяло…в бяло облекло”, за да наблегне допълнително на нейната виталност и сакралност. Издигайки я във висините на човешкото съзнание Яворов я дематериализира. Тя става част от божествените простори, от звездния състав на вселената. Сякаш, за да допълни образа й автора поставя и маслиново клонче, което е символ на новото начало, на мира, на красотата и надеждата (в Стария завет, когато Ной изпраща гълъб да провери за земя, той се връща именно с маслинова клонка). Цялата и виталност и неземна красота спомага на героя да изживее душевен катарзис. В желанието си да е с нея, той прави опит да достигне нейните висоти. Докато тя е ситуирана в надземното, небесното, то той е заключен сред несретите на ежедневието и злобата на покварения свят. В този план имайки предвит желанието на Аза да се слее с любимата, то тя фигурира и в двата свята – в своя небесен простор и същевременно е близо до него и се опитва да му помогне и той да се изравни със звездите, и той да измине пътя към добро и красота. Нейното желание да го извиси постига чудо – неверника започва да се съмнява в собственото си неверие. Възклицанието отронило се от устните му „искам мир” окончателно ни убеждава в желанието му да се промени към по-добро, под влиянието на силата на любовта. В тази творба дори символите на страданието, мрака, тъмнината, тъгата, които са се отпечатили в повечето Яворови творби, тук отсъстват. Нощта, мракът, пустотата се отдъпват и бягат от светлината струяща от душата на любимата. Нейната вътрешна сила, в тази творба, успява, макар и за миг, да промени Аза. Той става по-силен, по-уверен в своя път. Нейната душевна красота го сгрява и проправя път през ужасите и мраковете на съзнанието и битието му. Виталността и ангелското у девойката променят до такава степен лирическия герой, че той дори започва да отстоява своето право на любов и щастие. Активизира се неговата жизнена енергия в защита на постигнатото. Той казва, че дори всичко да се разпадне и жестоката съдба да ги раздели, той пак би взел „обломките” и би съградил „храм” за тях двамата. Промята в Аза е осезателна и ярка. Неговите терзания са временно спряни, той мечтае да е с нея, тя е високо сред звездите, но той я усеща близо в сърцето си. Като цяло творбата „Ще бъдеш в бяло” е една от малкото поеми, в които Яворов е завладян до такава степен от доброто и красотата. Мрака на съзнанието му е разпръснат и той се чувства щастлив, макар и временно. Както в предходните стихотворения, така и в „Две хубави очи” Яворов определя любимата си като ангел, като неземно създание. Нейната красота струй от душата й, а очите й показват цялата й вътрешна сила. Тези очи са толкова запленяващи, че дори геният на Яворов не успява да намери думи, за да я опише най-правилно, затова той пресъздава душевната й сила по начин, по който според него, ние читателите, бихме се докаснали най-ярко до виталността на любимата му : Две хубави очи. Душата на дете две хубави очи; – музика – лъчи. Яворов определя очите, следователно и душата на любимата си, като „музика” и „лъчи”. Тя е толкова неземно прелестна, че многословността е излишна. Той се носи по акордите на нейната нежност, плува в морето от светлина, в която тя го поставя, когато обърне погледа си към него. Тези очи го карат да потъне в тях, да зарови съзнанието си в недосегаемите душевни селения на любимата. Те го приканват и му се усмихват, очите й могат да го издигнат до висотата й и той се опитва да я достигне. Отново се появява образа на детето – допълващ любимата, показващ нейната невинност. Авторът е решил да опише само очите на любимата неслучайно, именно очите са най-яркия проводник на душевността. Но все пак в момента, когато той е най-близо до сакралността на любимата, в душата му се мярва сянката на съмнението. Той се страхува от падението, изпитва страх от възможността близостта на любимата с него да я принизи, неговите тегоби и неволи да се прехвърлят върху нея и да изменят нейната така привлекателна за Аза невинност. Съмнението, от което се е отказал в „Ще бъдеш в бяло” тук отново показва своя лик. Яворов изпитва съмнение, че очите на любимата ще бъдат опорочени от житейските несгоди и ужасите на света. Той казва, че „Страсти и неволи / ще хвърлят утре върху тях / булото на срам и грях” и веднага след това се появява бързото и рязко отрицание на току-що изреченото : „Булото на срам и грах / не ще го хвърлят върху тях / страсти и неволи”. След вълната от „срам” и „грях” идва друга, изменя се авторовото съмнение. Той избира да повярва в любовта и нейната сила. За него тя е неописуемо светла и красива, нейната неземност и виталност я защитават от ужасите на живота. Макар че е показателен факта, за появата на съмнение у Аза, все пак важно е да се отблежи, че той превъзмогва временното си притеснение и решава да следва нежната си ангелска любима. След това отново следва вълна от копнеж и тръпка по любов и ласка, отново се подчертава невинността и нежността на душевността на любимата, отново тя е сравнена с дете, докато дойдат последните акорди на Яворовата песен, завръщайки се тихо към очите, от които струй музика и светлина. Въпреки близостта, която достигат Аза и любимата, въпреки нейната жизнена сила и красота, все пак лирическият герой не може да се откъсне от земното пространство. Те са разделени от самия живот. Докато тя е в надземните пространства, извисена и красива, той е в селенията на мрака и тъгата, в ниските земни простраства. Тази разделеност започва да влияе на героя и той го усеща с цялата си душа. Азът бленува да е с любимата, но знае също така, че единствения начин да са заедно е той да я принизи до своето ниво. На него му е невъзможно да извърви пътя до нейните висоти. Приземявайки я обаче, тя би загубила своята виталност и надземна красота, би се нарушила нейната неопетненост и невинност, в които той е влюбен. Тази трагична разполовеност принуждава Аза да се страхува и да се колебае. Сянката на съмнението отново се появява в него. В творби като „Не бой се и ела”, „Молитва”, „Обичам те” Яворов показва своите душевни терзания, той я вика да дойде, но това не е повик към любов, а е по-скоро примамливото дяволско желание да я приравни на себе си. повикът му е с деструктивни цели и има известна демоничност в него. В „Молитва” той отправя молитва към майка си да го спаси от него самия, да му помогне да превъзмогне демоничното в себе си, но този повик е закъснял, той е по-скоро възглас, отколкото истинска молба. Той изрича трепетно „обичам те”, а миг по-късно вече се лута в „океан от мъгла”. Тази трагична разполовеност на Аза го прави модерен, типично Яворовски, защото модерната личност е изтъкана от противоречия, в нея живеят добро и зло, радост и тъга, любов и омраза. Въпреки всичко Яворов осъзнава, че една любов в пространство, където звучат „съсък на змии и крясъци на жаби” е невъзможна. Тази трагика на събитията придава символистически и характерно Яворовско усещане за творбите. В поемата „Демон” поетът зове своята любима, той я призовава да дойде при него, съзнавайки ясно че единственото, което би могъл да й даде е „блажеството велико на смъртта”. Той е яростен хищник, забравил любов и нежност, викащ и мамещ своята невинна жертва. В тази творба окончателн се разгръща епичната битка между добро и зло, вяра и отчаяние, любов и омраза. Като модерен персонаж Яворовия Аз се лута между светлината и мрака. В по-ранните творби (серафическия цикъл) Азът се ситуира по-скоро в светлите селения на доброто, където фигурира негова любима, докато в последствие в по-късни стихове той се намира по-скоро в простраството на мрака и злото, но никога не достига крайност в нито един от полюсите. Стихотворението „Стон”, което поетът написва към края на живота си (може да се именува и като „На Лора”) , отново откроява двата противопоставящи се мотива – за плътта и духът, мъката и щастието, любовта и страданието. Те се редуват и се съединяват в ненарушимо единство. Тяхната хомогенност е постоянна, макар и противоположни те са неразделна част от битието на Аза. Освен образите на рицарската любов и на байроновския тип любовник-похитител, в Яворовата поезия можем да откроим и образа на жената-прелъстителка, жената, която предизвиква похот и привличане у самотника, но е носителка на греха и злото. Тя е неземно красива, но от нея струй не светлина, а грях и позор. Това най-лесно се забелязва в творбите от „Царици на нощта”, където Яворов описва три царици, неземно красиви, но отдадени на похот, грях и падение. Месалина от едноименната творба е лишена от душевна светлина и красота, тя е „стръвна” и опасна в своето желание. В „Клеопатра” също се показва образа на жената-прелъстителка, жената, която е невярна и опасна като змия, символ на грехопадението и позора. Цялото противоречие в любовните стихове на Яворов е намерил израз в творбата „Сенки”, която сякаш синтезира идеите на автора. То събира в себе си желанието на Яворов за единение с любимата, но и фаталното осъзнаване на невъзможността на този акт. Той не може да е с нея и да я обича, защото ако тя се приземи до неговото ниво и слезе от пиадестела, на който той я поставя, то тя ще загуби невинността и нежността си, които Аза именно обича. Тази раздвоеност, характерна за Яворов се синтезира в стихотворението „Сенки”. Любовните стихове на великия български поет Пейо Яворов, показват неговия гений и усет към проблемите на модерната личност. Яворов доказва своя безспорен талант създавайки едни от най-искренните и цялостни любовни стихове в класическата ни литература и се утвърждава като новатор и гениален поет и творец.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

17 − 16 =