“Крадецът на праскови” – образът на Елисавета

Действието на повестта „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев се развива по две сюжетни линии, като и двете са свързани с жестокото бедствие на войната – Първата и Втората световна. Независимо от това творбата не може да се възприеме като „военна”, тъй като в нея са засегнати въпроси, актуални за всяко общество и за всички хора – правото на човек на избор, щастие, пълноценно реализиране и отхвърляне на всякакви фактори, ограничаващи личната свобода. Описанието е традиционен метод за представяне вътрешния свят на героите. В „Крадецът на праскови” авторът не злоупотребява с позицията на всевиждащия разказвач, за да обрисува Елисавета в даден момент, а използва, талантливо и пълноценно, възможностите на описанието, за да изрази фини душевни нюанси. Историята на любовта, която преобразява живота на героинята, е пресъздадена не само на повествователно ниво, но преди всичко като дълбоко вътрешно преживяване, като катаклизъм, като драма. Преобразяването на Елисавета от една обикновена красива застаряваща провинциалистка до жена, осъзнала свещеното си право на любов, има своята външна изява и Емилиян Станев проследява етапите на тази метаморфоза с характерни външни детайли, които са достатъчно красноречиви за сложния вътрешен свят на героинята. Първоначално Елисавета е представена като обикновена жена, подвластна на строго регламентирания живот на скромния патриархален град. Тя е представителка на обеднял род и съобразно вековната традиция приема волята на родителите си да я задомят за чужд, нелюбим човек. Тя е млада и красива, а той доста по-възрастен от нея и дори от това чисто външно несъответствие могат да се направят изводи за съвместния живот на тези двама толкова различни души. Героят разказвач я представя през очите на малкото момче, което е бил, когато я е видял за първи път. Тя е необикновено хубава жена, някак контрастираща с вида и особено с вътрешното си излъчване на външната среда: „Всред тишината на старата колиба, сред този пустош и глухота тя приличаше на привидение”. Още тук е акцентирано на неудовлетворението, на чувството у Елисавета за непълноценен живот – очите й са „дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и с тъга”. За тази тъга впоследствие следва обяснение – Елисавета няма деца, тя не изпитала радостта от майчинството, но не е само тази причинната за меланхоличния й вид. Една жена няма само право на майчинство, тя има и право на любов. А Елисавета няма нито едното, нито другото. Да, тя е омъжена за влиятелен човек, да, тя е една от „гранддамите” на града, пред зрялата й хубост се прекланят всички, но очевидно е, че това не я удовлетворява. Тя е вече пред прага на старостта, а все още не е изпитала радостта от споделената любов, пълноценното духовно и физическо общуване с друг любим човек. Следва срещата с Иво, където тя проявява просто обикновена човещина – нахранва гладния, напътства го отново да дойде на следващия ден, на пръв поглед като че ли нищо повече от един, наистина малко необичаен за психозата на войната, жест. И все пак тук се поражда любовното чувство между двамата герои и тяхното външно поведение, описанието на погледите, гласовете и жестовете им показват началото на привличането – духовно и физическо. Иво поглежда с топло чувство Елисавета и задържа ръката й в своята, а тя „не направи никакво усилие да я издърпа”. Че тази първа среща е оставила по-дълбока диря в душата й, дава да се разбере и описанието на поведението й, след като пленникът си тръгва. Елисавета „стои права на едно място, загледана някъде”, тя прави няколко безцелни движения, взема книга и я оставя. Всички тези външни детайли говорят красноречиво какво впечатление й е направил сръбският военнопленник, неговата интелигентност, добрите му обноски и най-вече искреното възхищение, което тя е пробудила у него. За промяната у нея свидетелства и разговорът с мъжа й още същата вечер. До този момент Елисавета е гледала някак абстрактно и на войната и на пленниците. Оттук нататък обаче те за нея стават живи хора, личности и тя поставя на полковника въпроса: „Защо да не бъдем по-човечни?” Това необикновено чувство постепенно се разгаря, у нея пламва любовта към Иво Обретенович и тя цяла се преобразява. Ролята на външните описания е твърде значима при пресъздаване на тази метаморфоза. Елисавета прави впечатление у всички с младежката си външност и тук е едно от особено важните послания на автора – любовта преобразява човека, тя е свещено чувство, което прави чудеса. Елисавета, пълноценната, щастливата Елисавета изглежда и се държи по следния начин: „Нейната увереност растеше, смехът й сега звучеше много често и в алтовия му тембър се долавяха кокетливи нотки, които издаваха тайната й, движенията й бяха отмерени и пластични – тя вече не държеше главата си наведена, както правеше по-рано, и не стъпваше с хубавите си нозе така отегчено. Беше изчезнала твърдият блясък в очите й, нервните жестове на ръцете й”. Всичко в това описание говори за една нова Елисавета, намерила самата себе си благодарение на преобразяващата сила на любовта. Метаморфозата прави впечатление и на слугинята, и на полковника. У слугинята тя предизвиква учудване и тя споделя с господарката си: „Вие изглеждате като момиче, толкова се подмладихте”. Думите на полковника обаче я нараняват – той й припомня, че тя вече не е момиче, че наближава четиридесетте. Ако до този момент Елисавета е имала някакви угризения, съпругът й прави с обичайната си липса на тактичност всичко възможно да ги изкорени. Той не може да осъзнае простия факт, че на никоя жена, на каквато и да било възраст, не трябва да се говори по подобен начин. Елисавета действително е разцъфнала и подмладена, но това се дължи на споделената любов – нещо, което никога не е изпитвала с него. Творбата на Ем. Станев поставя важни и актуални за всяко общество проблеми. Разкрита е антихуманната същност на войната, представена е вълнуващата история на една драматична любов. Тънките психологически наблюдения, проницателното и пълнокръвно пресъздаване на героите дължат много на външното описание, защото то спомага за създаване на една цялостна и въздействаща картина, то е спойката между вътрешния свят на героите и външния свят, които като съвкупност довеждат историята до нейния закономерен край.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × five =