Дъждът като небесно писмо

Страхът от природния свят е най-дълбоко за легналото чувство у митологичния човек.За да го преодолее той изпитва нужда от подкрепата на добри сили,въплътени в образи като този на Лилиевият пролетен дъжд- небесен вестител. Пролетният дъжд е символ на възраждащите се любов и надежда след зимата.От друга страна дъждът е мимок=летен а с него си отиват и тези чувства. Пролетта и дъждът са символи на възраждащия се живот, пълен с надежди, и на пречистващото начало. Словосъчетанието ,,тихият пролетен дъжд ” има ключово значение за разбирането на стихотворението не само защото се повтаря шест пъти в трите строфи, но и защото организира смислово текста. Символното значение на ,,дъжда ” се разкрива в две начала:оплодяващ, възраждащ и измиващ, пречистващ, отмиващ суетата на делника, отделящ значимото от дребното и маловажното.Той е ,,тих ” – ненатрапчив ,личен, интимен, красив, съзвучен с приглушената романтика на мечтите.Притежателното местоимение в словосъчетанието ,,моята стряха ” насочва към съкровеното интимно, а глаголната форма ,,звънна ” придава тържествена тишина и спокойствие.Символите които се бележат в дъжда са любов, която изглежда непреходна, надежда за по-същностно завръщане към личното , интимното,но и съвършено свързани човек и природа. Пролетта е символ на любов а дъждът е неин пред известител. Земята (природата) участва в интимния живот на човека, тя ,,слуша ” и чака с нескрито нетърпение и страст, ,,тръпне ” да бъде докосната от ,,тихият пролетен дъжд ” , за да се роди новия живот след зимата,новата надежда за един по-пълен и съвършен свят , за да за да бъдат природните чувства в унисон с човешките.,,Пролетните приказки ” на дъжда са вън от жанровата класификация на фолклора, те са приказки за любов,съзряване ,изпълнени с мечтателност за среща с неизживяното ,непознатото,загадъчното и красивото.Избраният фонетичен вариант ,, шъпне ” не е случаен, не е само търсена звукова стилистика,а крие в себе си интимността на споделената тайна, съкровена и интимна, тайната на срещнатото и познатото. В края на писмото чувствата се променят от надежда към безнадеждие и скръб по отминалата любов. В младостта на ,,тихия пролетен дъжд ” се ражда любовта, величественото чувство, което съдържа широка гама от емоционални преживявания,градирани по великолепен начин ,,сълзи – възторг – уплаха ” Неговото осмисляне се извършва от особения зрителен ъгъл на зрелостта – пролетта и младостта са видени като спомен за едни безкрайно хубави , но отминали дни. В първа строфи глаголните форми са в минало свършено време (звънна, изгряха), а във втора строфа – в сегашно време (слуша, тръпне, шъпне)което само по себе си показва как любовта и надеждата са напуснали лирическият човек.Финалът на творбата звучи като съжаление , ,,жалба ” за младостта – ,, с тихия пролетен дъжд колко искрица изтляха ”.Краткото природно явление съответства на кратък период от човешкия живот, но от тогава се раждат емоционални преживявания, които дълго време са определящи за морала на човека. Лирическата миниатюра е свързва в една неповторима цялост с изобразеното природно състояние и силата на духовното преживяване.Ако се опитаме да потърсим художествен аналог за пряката връзка между природата и човека,която би могла да ни подскаже и поетичните видения на Лилиев, ще ги открием в традиционните представи на българина. Достатъчно е да си припомним стенописа на Захари Заграф от Троянската обител – ,,Колелото на живота” , където в два концентрични кръга са вписани годишните сезони и съотвестващите периоди в човешкия живот. Лирическата миниатюра ,,Тихият пролетен дъжд” сякаш е част от ,,колелото на живота” , в което се свързват природата и човекът.Човекът – неотменна част от великото тайнство на природата.Човекът, който се се съизмерва с природата, а мяра за неговата нравственост е спокойното и мъдрото, но не и примиренческо отношение към промените на света

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × five =