” Дервишово семе” – Николай Хайтов

Разказът „Дервишово семе” на Николай Хай¬тов носи особената виталност на противоречи¬вия диалог между човек – време и родова общ¬ност. Формира нова художествена естетика за вписването индивидуалната вселена на човеш¬ките емоции в света на родово-изконната традиция. Проб¬лемът за принадлежността на човека към стародавната, поч¬ти митологична като представа и функции, родова общност, към нейните неписани закони за сърцето, морала и нравст¬веността – е интерпретиран от позицията на две конфликтуващи помежду си ценностни системи. Родовото съзнание носи белезите на отминали древни времена, когато гласът на предците, пре¬върнат в изконно традиционно право, живее в почти свещеното „законодателно” слово на старейшината на рода. Личните пристрастия на отделния човек не ин¬тересуват старейшината на рода. Негово неот¬менимо изконно право е да опази корените на общността, да осъществи приемствена връзка между поколенията. Две ценностни системи – на родовото начало и на човешкото в човека – спорят за своето пра¬во в съзнанието на Николай-Хайтовите герои. Лю¬бовта е вечното, обвързващо минало и настоя¬ще с бъдещето. Дървото на живота е опазено от традицията, но духовният корен на човешко и родово съзнание съхранява свободата на мисъл и действие. Лишен от свободен избор, духът гу¬би връзка с вечните първоизвори на живота и родовото огнище загасва. Душата бавно умира. Родовото дърво на живота не дава нови филизи. Вечна е битката между добро и зло, между любов и омраза в човешката душа. Тя не спира. Без начало и без край е. Затова и разказът „Дер¬вишово семе” на Николай Хайтов има отворен композиционен финал. На кръстопътя между времена, епохи и нрави застава винаги човекът. Срещат се човешките съдби и сплитат трагичен възел от любов и омра¬за. Троен е възелът между Хайтовите герои Рама¬дан, Руфат и Силвина. Душите и на тримата са ограбени и лишени от любов. Дирята на прежи¬вените дни е някак чужда и далечна за духа им. Остава споменът за неизживяното. Любовта изг¬рява като приказно слънце, но само за миг, в душата на Рамадан и Силвина. Те се оказват по детски несръчни в общото духовно изживяване на покълналото любовно чувство. Оказват се об¬вързани, слети, сякаш с една душа. Споменът за общия духовен живот на споделената им емо¬ция пречиства страданието, от което се ражда силата за надмогване на омразата. Ражда се сми¬рението в мъченическата душа на Силвина. Тя застава между греха на Руфат и опрощението на Рамадан. Спасението и за двамата мъже е в женското градивно начало на чо¬вешката природа. Любовта има материален знак. Нейните извечни природни стихии са одухотворени и приемат човешкия образ на Силвина. Но ако Руфат носи примитивно-земното в изживяването на любовната страст, то Рама¬дан се явява носител на поетично-духовното в емоционалните пориви на човека. Любовта има земен и духовен образ. Такъв двойствен, „разполовен” живот има и душата на Силвина – погазена и умъртвена от Руфат и сакрализирана в емо¬ционалния спомен на Рамадан. Двамата се сре¬щат пред разрушения и „споменно” съграден олтар на любовта. Макар и разделени от омраза, те намират „място” за среща в душата на Сил¬вина, изпълнена със смирение. Човешкото се въз¬ражда в тях. Болката ги сближава. Всеки от геро¬ите открива страданието на другия: Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха. И на Руфатя, види се, не в било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана… Душите и на двамата са осланени. Пред олта¬ра на любовта застават еднакво наказани и ог¬рабени. Общият съдбовен възел на пропиления им живот ражда силата на опрощението в душа¬та на Силвина. Тримата герои се срещат в общото си страдание. Разпознават злото и призна¬ват вината си: Преди месец и нещо бутнах тарабата – гни¬лата — и Влязох в Силвинините двори като у до¬ма. От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрах¬ме на едно, от четиресет години за първи път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина – между нас Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфа¬тя, да я погледа в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот, но тя не дава. – Стига ни, вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти! Общото страдание изгаря страшния звяр на омразата. Тримата герои започват да градят нов олтар – на човешкото, познало злото и опростило греха. Той е общ за сплетените им в трагичен възел души: Сега работата горе-долу тъй върви: на Руфа¬тя все му е студено, а магаре няма у Силвина и вместо да се гърби тя да носи дърва и да пали на Руфатя печката – ходя за дърва аз… снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед!… Любовта спасява човека и неговата душа стъп¬ва отново в „пътеката” на живота, макар й кръстопътно пресечена от вечното страдание. То е част от вечния кръговрат между живота и смърт¬та, сплел в трагичен възел човешки-интимното и родово-общото. В човека е вечният кръстопът между любовта и омразата, а в сплетения между тях възел е силата и слабостта на живота. Там е и опазеният родов корен, чието семе кълни в спа-сената хуманност на Хайтовите герои и на чо¬вешкия род.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 + six =