” Дервишово семе” – Между юношеството и зрелостта – Николай Хайтов

В разказа ,,Дервишово семе” убедително и неподправено звучи един от митовете за ,,мъжките времена” – героят сам трябва да намеру мутя су, но негивуя избор е ограничен от неписаните повели на рода.Рамадан Дервишев сам разказва за себе си и за света, в който живее,търси собствената си индентичност във време и място, измълнени с противоречия – созиакни, икономически, етнически, верски.Проблемите са изобразени имплизитно – те не присъстват пряко в изповедта на героя, но бедността на родовите повели обуславят драмата на личността. На ,,кръстопътя” , на който се намира героят на Кайков, единствените житейски ориентири са традизионните нравствени ценности, вече проверената и осмислена от поколенията скала на доброто и злото. ,,Аз” – повествованието носи белезите на търсената и намерената атмосфера на изповедност.Рамадан Дервишев сам разказва, и то очевидно за онова,което е белязало живота му – съдбовната любов съм Силвина. Превръщането на героя от Рамаданчо в Рамадан е драматично. защото съзряването на личността е съпроводено от ритуала на инициациата – родовата общност преценява степента на зрелост и въвежда своите членове в определен кръг права и отговорности, които те са задължени строго да спазват.Инициацията е съдбовна, чрез нея се предопределя начина на живота на личността. Драматизмът на личностното съзряван на героя в разказа на Хайтов се подсилва и от накърненото всевечно право на човек да обича и да бъде обичан, защото йерархията на родовите ценности не се съобразява с индивидуалните пориви на личността.За Рамадан споменът за възмъжаването му е силлен, психологически болезнен и драматичен, защтото е белязан от една съдбожна любов.Емоционалните преживявания в юношеството са изключително силни и оставят траен отпечатък в сушата на мъжа, те формират представата му за доброро и злото и го учат да ги разпознава в живота. Възмъжаването на Рамадан е драматично не само за самия него, а и за рода, който сякаш се стреми да изпревари естествените природни закони на човешкото развитие, с неподвластните на неумолимот време човешки желания.Сгъстеният драматизъм на прехода от юношеството към зрелостта е събран в майчинското ,,Младо е!” , където бабата дори не определя полово внука си (ср.р.) и в тговора-реплика на дядото ,,Ще наякне!”. Бъзлагането на отговорността за осъществяване на една от основните родови ценности – продължаването на рода, носи драматичния сблъсак между естествения ход на природата и желанието да бъде ,,надлъгано” времето.Асан Дервишов, дядото на героя, иска да ожени своя снук, за да бъде продължен рода, да се запази ,,семето”. Натуралистично назоваване на причината,която кара родът някак прибързано да утвърди зрелостта на момчето е подчертана още в заглавието на творбата и се превраща доминанта, обесняваща сичко, което се случва в иначе опростената фабула на разказа.Отговорността на старейшината, най – възрастният в рода, да запази и продължи рода, е обусловена и от статуса на нарушеното равновесие в семейството – ранната смърт на родителите на героя нарушава всевечните представи за логичната подредба в живота и смъртта на рода.Патриархалното семейство на Асан Дервишов е непълноценно – родителите на Рамадан са умрели, прекъсната е пряката връзка между родителите и техните деца. Дядото бърза да ожени своя внук, за да не се ,,затрие” семето, но и за да се възтанови хармонията в дома, която може да бъде създадена само от женска ръка. Прозаичната причина, която ускорява годежа и сватбата на Рамадан (всъщност възлагането на отговорностите за продължаване на рода чрез инициацията), е вдървената дясна ръка на бабата и занемарената ,,къщна работа”.В първата брачна нощ родът изисква от Рамаданчо да докаже, че преходът от юношеството към зрелостта е завършен и той може ,,да извади кръв”. Грубото и безцеремонно отношение на рода се осъзнава и като пренебрегване на интимния свят на личността – ,,Ще надойдат ония да питат за кръв.” Силата на кръвта е материализирана по един варварски обичай – доказателство не само за непорочността на дежойката, но и за силата на мъжа.Съзряването е болезнен процес , защото не е достигнал физическата си зрелост и са нарушили природните закони.Визмажаването на Рамадан е драматично,защото е изпреварило физическото съзряване с естеството на природата.Без необходимото равновесие между физическото и духовното, приходът от юношеството към зрелостта остава само повеля, желанието, но не и реалност. ,,Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е мъж.” обобщава спомените си възрастният вече Рамадан в една изстрадана изповед на кръстопътя на зрелостта си, поучен от събрания житейски опит.Брадата в културната семиотика на много източни народи има определен смисъл на мъдрост, мъжество и чест.Нейната липса е и формален означител, че инициацията – приемането на мъжа в родовата общност, не може да бъде осъществена, защото но – силни от законите на рода са само законите на природата и с тях трябва да се съобразяват всички.Приемането на отговорностите на рода е заменено от игра, ,,игра на пумпал”,ритуалът на инициацията е отложен за неопределено време, или по – скоро за точно определено време – когато ще бъде постигната физическата зрелост, без която е невъзможна и духовната.Истинското възмажаване на Рамадан е невъзможно без жизнен опит, липсващ на героя до този момент.Бабата и дядото разбират това и решават, че той непременно трябва да включва познаванетои на злото. ,,Зло да набира!” – иска Асан Дервишев, защото истинското усеща, че е невъзможно да се продължи рода без да се познава света,изпълнен със зло.Героят в разказа оценява от дистанцията на изминалите години, че злото също може да е водещмотив за оцеляване, ,,когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява”.От категоричните родови повели Рамадан не оспорва само жирвйската мъдраст на дядо си , която Асан Дервишев формулира в императивното и повелително ,,Зло да набира!”: ,,Прав ли, крив ли беше дядо – няма да го съдя, ала за слото беше прав…”. Преходът от детството към зрелостта за Рамадан е белязан от съдбовната му любов към Силвина.Непознатото чувство се ражда още в онази първа среща, когато момчето вижда не ,,някое женище”, а ,,момиче като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета, ей такива!”. Споменът за прехода между юношеството и зрелостта е красив, но и болезнен.Любовта, която Рамадан познава преди да достигне физическата си зрелост и изпълни повелите на рода, оставя траен отпечатък върху неговия живот.Четиридесет години мъжът носи в сърцето си болката си болката по намерената и изгубена любов. Четиридесет години Рамадан Дервишев живее на кръстопътя между силата на чувството си към Силвина и отговорностите, натрапени му по силата на родовата принадлежност.Време, което е достатъчно ,,тарабата, дето е от дъбово дърво” да изгние, но не и към Силвина и омразата към Руфат, съперника и похитителя на щастието,десетилетия измъчват героя, не му давар миг покой, защото представите му за всевечна справедливост са нарушени.Любовта и омразата създават истинската човешка личност,превръщат детето в мъж.Освен любовта,Рамадан познава у омразата.Прекършената любов на героя го кара да ненавижда всички, които са виновни за отнетото му право да обича и да бъде обичан – братята на Силвина и Руфат.Любовта и омразата бушуват в сърцето на героя.Ненавистта, която Рамадан изпитва към ,,тоя кърджалия”, в също дълбока притаена.,,Тули” се зад комина, за да гледа в пенджарчето на Руфатови, и дупка си пробива в плевнята, за да види скритото зад фередже лице на любимата.Истинската омраза живее в нощите на героя – там въображението дава простор на мечтите за отмъщение – кърваво-сладости и жестоки.Въображаемите мъки на Руфат са градирани и детайлизирани до садистичност:,,И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не ъмре веднага, да се мъчи.Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам.”Желанието за физическо отмъщение,родено в мъчителните дни на съзряване и възмъжаване на героя, не му дава покой повече от четиридесет години. Стремежът да отвори за Руфат ,,адовата порта” е дълбока подтискан,в началото по силата на родовата и верската клетва пред ходжата ,, да се не беся , се не давя в реката.Да се не карам и сбивам…Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша.” Рамадан желае лично отмъщение за оскърбената си мъжка чест и поругано достойнство – иска от дядо си да се закълне, че няма да закача врага му – личната клетва е дадена пред старейшината – ,,Аз ще се разправям с Руфатя!”.Причината за неизпълнения обет на отмъщението е разтърсващата сила на любовта към Силвина, която кара героят да пренебрегне силата на омразата. В естествена градация на индивидуалната човешка ценностна система любовта,неосъществена и мечтана,стои по – високо от родовите и верските повели. Покъртителна е изповедта на героя – разказвач в ,,Дервишово семе”, защото в нея са разкрити ,,катраните”,които врят в думата му.Споменът за възмъжаването е жив в сърцето на Рамадан,защото на прага между детството и зрелостта родът е наложил своите неписани правила и е променил живота му.Героя не итправя тежки думи към своите, той приема устройството на живота такова, каквото е – ,,прав ли, крив ли беше дядо – няма да го съдя”.Но това не е израз на примирение, а по – скоро на мъдрост за човекото битие.Любовта и омразата,доброто и злото се сблъскват в представите на човека за света и рода, към който принадлежи. Търсенето н собствената мяра в живота Рамаданн да се връща към онзи наистина драматичен момент от своя живот,когото е познал радостта и болката, щастието и скръбта,дълга и отговорността,но е запазил истинската си човешка същност – трудния , болезнен, драматичен и красив път към зрелостта

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

11 − five =