Дебелянов – фронтова лирика

Димчо Дебелянов може да бъде откроен като един от големите български поети в нашето минало. Макар не получил признание приживе, неговите творби са важна част от литературната история на нацията ни. Едни от най-важните Дебелянови творби се явяват тези от т.нар. военна или фронтова тематика. Тези поеми бележат прехода към нова поетика на автора, както и същевременно утвърждават по-стари теми на Дебелянов. Като цяло военните творби на Димчо Дебелянов поставят по-обозрими, по-лесно разбираеми теми, малко отделяйки се от характерният за него символизъм, той все пак запазва уникалността на изказа и характерно индивидуалния характер на творбите си. За съжаление обаче, тази военна лирика на великия автор носи съдбоносната обреченост да е последната тематика в неговото творчество. Млад и талантлив, с невероятен и разсъдлив ум, Дебелянов намира смъртта си на фронта. Подобно на героите на Екзюпери, Дебелянов отива на фронта от хуманистични идеи. Той не може да е безучастен в разгръщащата се трагедия на войната. Като хуманист и човеколюбец Дебелянов не може да си позволи да остане извън боя, далеч от хората. Въпреки че е държавен служител в този период и има възможността да избегне военната служба, поетът се отзовава и застава редом със своите сънародници в техните борби. Подобно на Вазов, Дебелянов също застава на пацифистки позиции, макар да отива на война, той го прави от съпричастност и от желание да помогне на сънародниците си, борещи се за националната кауза. Тихата и уравновесена Дебелянова натура създава творби характерни по своята същност, но и различни по тематичност от неговите предишни произведения. Имената на поемите могат да се разглеждат като доказателство за позицията на автора – „Тиха победа”, „Един убит”, „Сиротна песен”, „Стария бивак”. За да разкрие своята идея Дебелянов умело използва езика и изразните си средства. Той рисува картини на пайзажи, чиято роля е важна в разгадаването на кода на автора, понякога дори фонът на творбата се оказва в ключово съзвучие с душите на героите, както и с техните желания и въжделения. В почти всяка творба от този военен цикъл на Дебелянов присъства образа на нощта. Макар по дефиниция нощта и мрака да носят заряд на негативно и отрицателно, в своите творби авторът ги изпозлва като положителен и красив образен детайл подсказващ пацифистичното светоусещане на автора. Това е така поради факта, че нощта обикновенно е използвана за временно прекъсване на бойните действия, тя символизира кратката утеха дори по време на война. През нощта войниците могат да се чувстват защитени и спокойни, тяхната хармония се възобновява и като че ли нормалния живот надделява. Нощта закриля и пази своите изнурени чеда, като същински ангел тя бди над временното спокойствие, което за съжаление се разсейва заедно с първите слънчеви лъчи. Стихотворението „Старият бивак” носи характерния за военните творби на Дебелянов заряд. В него героят е увлечен в спомени и мечти, отнесен далеч от мрачното ежедневие и реалност, той се прехвърля в пространството, което носи щастие, па макар и временно. Това стихотворение напомня за случайна щастлива среща. Сякаш недосегаем под напора на войната героят открива дълбоката и красива природна картина. Пластичността на пейзажа е толкова усезателен и невероятен, че кара читателя да се съпостави с Аза. Този ефект на творбата обаче е краткотраен. Мигове по-късно авторът показва обезлюдеността на пространството – изоставените хижи, обгорената земя и мрачните краски, които авторът умело рисува, показват отрицателната страна на войната, показват на какво е способна нейната разрушителна сила. В „Старият бивак” Дебелянов говори за едно „ние”, което не срещаме в предишните му творби, пък и не е характерно за литературното течение, на което е представител. Това обрисуване на масата, на войниците показва желанието на автора да се съпостави с героите на своето време, с хората даващи живота си в защита на светли идеали. Така поставяйки своето Аз сред „ние” той се опитва да се докосне до колективния ум и сила, но все пак остава ненакърнен и непокътнат, защитавайки несъзнателно силата на личността си. Атмосферата, която рисува Дебелянов в тази си творба е много близка до Йовковите „Последна радост” и „Земляци”, което позволява да се направи паралел между двата автора. Характерна е и представата за хълма, които и Дебеляновите и Йовковите герои обичат да изкачват. От хълма те виждат и съзерцават природата. Появата на характерния символ и опозиция „високо-ниско” показва желанието на авторите да ситуират миролюбивите и добрите във високото, надземно пространство. Подобна е и творбата „Нощ към Солун”. В нея образите са концентрирани около огнището, около бивака. Там войниците намират покой и укритие от ужасите на деня и войната, която слънцето носи със себе си. Макар пространството да е ясно назовано и действията да са пред реален град, творбата съдържа в себе си дълбока многозначност и плътност. Дори предлогът „към” дава усещане и за извършване на насочена дейност и за характерен унес и застиналост на изображението. Сякаш едновременно Азът е спрял и е на поход към Солун. Тази двузначност на творбата подсказва реалния и плътен образ на Аза. Той е противоречив и уникално неповторим. Създавайки своите фронтови творби Дебелянов показва на цялата неестественост и анормалност на войната. Денят се превръща в кървав празник, светлината в символ на смъртта, нощта е безсънна и изпълнена с натрапчив страх за следващия ден, смехът е кървав, а веселбите груби. Въпреки цялата тази обърканост на действителността, Дебеляновия Аз съумява да запази своята идентичност и своите блянове, планове и копнежи. Войната в творчеството на Дебелянов показва своето чудовищно лице и се превръща в образ-символ на злото, безчовечността, жестокостта и неумолимостта. Носеща в себе си семето на злото, на ужаса войната поставя на една плоскост и приятели, и врагове. Те са поставени пред ужаса на война, водеща се в името на кауза отдавна забравена сред ужасите на боя. В стихотворението „Един убит” можем да открием повика на автора към мир, то е неговия своеобразен бунт против несправедливата и ужасна война, против неморалните и нечовешките сили, които изправят един срещу друг човешки същества. Той възнегодува против ужаса на войната. Съзирайки разпилените кървави писма на убития вражески войник, Дебелянов създава умело символ-характеристика на войната, която руши, която деструктира човешкия живот и го разпилява из бойното поле, подобно на страниците от писмата на войника. Прочитайки „Един убит” на Дебелянов, можем да го съпоставим с творбата на френския символист Рембо – „Спящият в дола”. Основата на сравнението можем да започнем от голямата тема в световната литература за убития войник. И при двата автора преобладават елементите на реалистичната пластика, общо е и горещото съчувствие към падналия войник. За разлика от Рембо, обаче Дебелянов е по-пряк, той въвежда в сърцевината на идеята преди да скецира мъртвия войник и вещо описва отминалия бой. Другата съществена разлика е отношението на двата автора към природата. При Рембо тя е съществен елемент, докато Дебелянов я откроява само като рамка на описанието му. Творбата на Дебелянов предизвиква повод за размисъл и опит да се разкрие пластичността и силата на образите на автора. В жестокото военно време няма място за жал и съчувствие. Единственото, което може да ръководи и контролира този свят на ужас и страх е смъртта. Тя е единствената, която може да помири враговете, да го постави на една плоскост, по един път – пътя на вечността. Вечната примирителка изправя по пътя на вечността братя и врагове. Дебелянов заклеймява безумството на войната. Подобна е и тематиката в стихотворението „В окопа” на Вазов, където смъртта събира в последна прегръдка, доскорощните врагове и същевременно стари приятели – Йово и Петко. В стихотворението „Тиха победа” отново се вижда мотивът за смъртта-утешителка. Великата примирителка е превърната в образ на очакваща майка. В тази творба по изключително оригинален начин се интерпретира възрожденската идея за смъртта „мила усмивка”. Душата на поета най-после достига своя роден край. Тя се успокоява и умиротворява в последния си път. Тихата победа представлява именно смъртта, тя е награда и последен подарък. В нея няма самота, няма страх и студ, няма ужас и трагедия. В своята фронтова лирика Дебелянов се показва като гениален творец и автор. Той не води войната редом с другарите си, заради емоции или желание за преследване на висша цел. Той застава пред куршумите и се бори наравно с всички поради една единствена причина – неговата силна и красива душа, която не може да позволи да страдат човешки същества, а той да е безучастен. Така Дебелянов се изправя сред най-големите хуманисти и човеколюбци в литературата ни.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eight + eight =