„Бай Ганьо прави избори“

Опозицията байганьовско – антибайганьовско все повече се задълбочава, особено във втората част на книгата, и намира своята кулминация в „Бай Ганьо прави избори“. Завръщането в България е съпроводено и с промяна в статуса на героя. Той вече е в цетъра на политическите събития, владее техните механизми, манипулира ги и се изкачва все по-нагоре по стълбата на властта. Прави го безцеремонно и агресивно, отново без вътрешни колебания и в хармония със себе си. В този смисъл не можем да приемем, че Бай Ганьо се развива. Това е един монолитен персонаж, който проявява различни страни от своята същност в зависимост от ситуацията. В Европа все пак е „чужд“, колкото и свойски да се държи навсякъде. В България намира своето място като двигател и господар на обществено-политическите събития. Но тази своя роля в родината героят е предначертал още по време на пътешествията си в чуждия свят. Пред Иречек Бай Ганьо представя контурите на бъдещата си политическа деятелност: „…Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата… Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха…“ участието във властта е гаранция за материален просперитет. Това са движещите сили на Бай-Ганьовата инициативност и деятелност, на неговите обществени изяви. Първата стъпка към властта нашият герой вижда в конформизма, в способността безгръбначно да се приспособиш към всякаква конюнктура. И без колебание дава идеята и сам активно се включва в промяната на посланието до княза. Бай Ганьо и компания без никакви скрупули преобръщат смисъла на адреса според посоката на новия политически вятър, подменят всяка дума с нейната противоположност и доказват пълното обезценяване на словото във всепоглъщащия вихър на политическите страсти. Ключови думи тук стават „изкалъпвам“ и „наопаки“. Подалият оставка Стамболов вече не е нито „Цицерон“, нито „Нютон“, а се преобразява в „Калигула“ и „Тамерлан“. От „человек“ става „свирепия звяр“, „бясното чудовище“. Така моралът отстъпва, за да възтържествуват безчестието, демагогията, политическото хамелеонство. Бай Ганьо и неговите сподвижници показват не само как словото може да бъде лишено от изконната си същност, но и как може да бъде дискредитирана журналистиката. За разлика от Възраждането, когато издаването на вестници и списания е просветителски дълг, висша отговорност пред повелите на епохата, проява на безкористен идеализъм, то за „героите на новото време“ е единствено изгодна сделка („Защо не, да издаваме. Кьораво има ли?“); „Взема се решение да се съобразяват с времето и обстоятелствата, па и с келепира, ако е „рекъл Господ“). В „Бай Ганьо журналист“ смисълът се носи от все същите ключови думи („опак“ и „изкалъпвам“), за да се внуши идеята за преобърнатия байганьовски свят, в който добре овладяното клише може да осигури комфорт на героите в разколебаното откъм морални стойности българско публично пространство. („Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат се, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде…“, „А вий, Гочоолу, и ти, Дочоолу, някои дописки, някои телеграми да изкалъпите“). Така в търсенето на заглавие за Бай-Ганьовия вестник се стига до парадоксалната взаимозаменяемост на „България за нас“ с „Народно величие“. В мисленето на новите герои на епохата тези две понятия се оказват синонимни. Родината все по-успешно се обсебва от низките страсти на своите най-недостойни синове. Това внушение е още по-релефно откроено в „Бай Ганьо прави избори“ – най-мрачният щрих към портрета на едва прохождащата след Освобождението българска демокрация. И тук главното действащо лице е Бай Ганьо – идеолог и вожд на предизборна шайка. Плътно до него са нравствените му двойници – Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина, които със страхопочитание попиват всяка дума на този „втори Бисмарк“. Заедно те режисират изборния ден, превръщат го в добре обмислен и отрепетиран предварително сценарий, който впоследствие прераства в зловещ спектакъл на насилието, бруталността и демагогията. Срещу този сценарий Бай-Ганьовите антиподи – опозиционните кандидати – нямат никакъв шанс. Във времето, когато на повърхността на обществения живот изплува „мръсната пяна“, идеалите не могат да победят. Вярата, надеждата и любовта са засенчени от пошлостта и пълната деморализация. Насилието елиминира законността. Демагогията тържествува над демокрацията („И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил…“). Антибайганьовското разкрива духовната си сила и практическото си безсилие пред байганьовското. Тук представата за светлото лице на българина е разгърната най-вече чрез детайлите в духовния портрет на Иваница Граматиков (авторов двойник) – кандидат на опозицията. Този герой е нравствена антитеза на Бай Ганьо. Той е всичко онова, което Бай Ганьо не е. Така двете контрастни лица на българското са интерпретирани чрез цяла поредица от полюсни характеристики на двамата герои (идеализъм – прагматизъм, алтруизъм – конформизъм, одухотвореност – бездуховност, деликатност – безцеремонност, романтична мечтателност – груб практицизъм). Както вече бе отбелязано, байганьовци удържат физическа победа над своите опоненти. Те са новите рицари на епохата, „есенцията на печалната действителност“. Те са грубата бездуховна сила, която тържествува над духовността и нравствеността („Идеали? Суета, вятър!…“). Това е мрачната констатация, която повествователят откроява в последната си пряка намеса. Но в нея се чете и искрица надежда, че бъдещето няма да е само на байганьовци: „Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, Бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партия, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!…“ Така „Бай Ганьо“ разколебава националния мит за свръхценността на всичко, което е българско. Книгата на Ал. Константинов показва и лицето, но и опакото на българина и на човека изобщо. Светлата и тъмната страна са във вечно противоборство. Можем само да се надяваме, че един ден светлината ще победи мрака. Както се надява и Алеко Константинов.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × one =