Бай Ганьо и Европа

Алеко Константинов заема своето достойно място сред писателите реалисти като личност с висока ерудиция. Сборникът с хумористични разкази “Бай Ганьо” е онази българска книга,която кара читателя и през 21-ви век да погледне на Алековия герой ту с ирония и смях,ту с възмущение,срам и болка.Творбата започва да излиза през 1895г. В списание “Мисъл”,а през 1896 се появява като отделна книга.Необходимостта на българина да се съизмери с цивилизования свят е разкрита от автора чрез опозицията “свое-чуждо”.Метафората за пътя и пътуването показва срещата на родното с европейското. В първата част на книгата Бай Ганьо е представен при различни обстоятелства в чужбина.Въплъщение на национални,социални и общочовешки черти,героят буди противоречиви чувства и размисли.Той не стига до опознаване на чуждия свят и на себе си,защото носи както философията на оцеляването,така и негативите,наследени от робското минало.Бай Ганьо пътува само във физическото пространство,без да възприема духовните ценности на европейския свят.Поведението му е отражение на българската културна ограниченост,но въплъщава и типичните черти на универсалния скъперник и използвач на духовно пустия човек. Безогледно циничен,недоверчив към другите,лишен от духовни интереси-такъв е Алековия герой,тръгнал да пътува из Европа.Той има не един прототип в реалния живот.Единият е Ганьо Сомов от Казанлък-търговец,с когото авторът се запознава на Чикагското изложение.Другият прототип е Ганьо Чолаков-прокукор по времето на Стамболов,който става обвинител на своя благодетел Васил Друмев.Името на Алековия герой-Ганьо Балкански,подсказва наличието на характерните балкански нрави.Гюловото масло е емблемата на България пред света.То е единственото,с което нашата малка страна е позната в голямото чуждо пространство.Неизменните дисаги с розово масло подсказват и невъзможността на българина да се откъсне от миналото.Като споделя с горчивина,че епохата,в която живее,дава “неизчерпаем материал” за книгата,Алеко възкликва: “ Създателю небесни! Има ли нещо по-печално и по-смешно от българската аристокрация?” Писателят се смее над постъпките на героя,защото те са израз на нахалство и простащина,наивност и грубост,лукавство и алчност,невежество и презрение към чужденците.Пътуващият из Европа българин предизвиква смях както с външния си вид и поведението си,така и със своята реч,изпъстрена с цинизми,турцизми и диалектни думи.Единствената цел на пътуването му е печалбата,”келепирът”.Още в първите глави е очертан обликът на героя от периода на първоначалното натрупване на капитали.За него материалният интерес стои над всичко.Опасно пресметлив, Бай Ганьо винаги се стреми да “удари кьоравото”,да надхитри другите.Основният похват на изображение е контрастът.Героят е противопоставен на чужденците и на българските му спътници.Цялата му грубост и недодялаността му се проявяват най-ярко,когато той се намира сред културни и деликатни хора.Страхът,че може да бъде измамен и ограбен,направлява неговите действия.Навсякъде проявява една невероятна неподатливост към културно влияние.Пътуващият човек в образа на Бай Ганьо не може да оцени красотат на европейските градове.Поканен на разходка от своя сънародник,героят пренебрежително заявява: “ Какво ще й гледам на Виената,град като град:хора,къщи,салтанати!” Той използва свободното си време за по-практично занимание-да си пришие нов вътрешен джоб на антерията. Липсата на културни навици и празното високо самочувствие на балканския търговец са разкрити от писателя в различни ситуации: във влака,у Иречек,в банята,в операта,в хотела.Смешен и жалък и Бай Ганьо-подозрителен и недоверчив дори към Иречек-известният историограф,в чийто дом се самопоканва.героят ревностно пази дисагите с розово малко,с които не може да се раздели,както не може да се раздели с навиците си. Важно място в творбата има мотивът за преобличането.Смяната на ямурлука с белгийската мантия е само външна промяна,посрещната с наивното заключение,че Бай Ганьо “станал цял европеец” Завърналият се от Европа българин е придобил “модерен” и “изискан” вид,но не е възприел нищо от културата на чуждите страни.Лъжепатриот и печалбар,тои се обръща с презрение към своите съотечественици: “ Живи да ви оплача аз вас..все аз ли ще ви оправям…” Нараснало е чувството му “за собствено достойнство и преимущество пред окръжающите” Това е отношението,с което се отнася героят към спътниците си в чужбина.Писателят отрежда важна роля на разказвачите.Показателно е тяхното отношение към постъпките на Бай Ганьо.Те се забавляват,но и се срамуват от него.Без резултат се опитват да му помогнат,да го покровителстват и поучават.И докато в първа част на книгата те са тези,които го придружават и коментират действията му,във втората част на творбата те вече не са до него.Отдръпването от героя е знак за неприемане на неговата същност.Използваните от автора псевдоними за назоваване на разказвачите допълнително акцентуват върху дистанцирането от героя. Вгледал се с критично и оценяващо око в най-характерните явления на своята епоха,Алеко Константинов убедително изгражда образа на пътуващия в Евроап българин.Поведението на Бай Ганьо е художествено отражение на “есенцията на печалната действителност”.Алековият герой е въплъщение на негативното в човешката личност и в обществения живот в края на 19-ти век.Отделните хумористични разкази са обединени от присъствието на този “ проблематичен” българин,към когото и днес поглеждаме ту с усмивка,ту с презрение и срам.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 1 =