Бай Ганьо в Алековата литература, като основен носител на българското днес

С творбата си „Бай Ганьо” Алеко Константинов се присъединява към една от двете основни линии в българската литература-критическата,разобличаващата.Образът на Бай Ганьо-ярко постицение на критическия реализъм,се превръща в унищожително разобличение на епохата на първоначално натрупване на капитала,когато под ударите на зараждащите се капиталистически отношения загиват утвърдени нравствени и духовни ценности и се зараждат новия светоглед и морал на господстващата класа.Но образът на Бай Ганьо надхвърля рамките на епохата и творбата,за да се утвърди като дълготраен носител на някои актуални днес черти,като постижение на Алековия идеал.Той претърпява онази метаморфоза в читателското самосъзнание,която в литературата се определя като вторична фолклоризация. Образът на Бай Ганьо въплъщава историческиет и национални особености на даден социален тип,на „рицаря на първоначалното натрупване на капитала”,както го определя Димитър Благоев.Но той е много по-дълбок и сложен образ,явление в българската литература,която до този момент предимно величае и разкрива героичното и прекрасното.Той е сложен комплекс от психиески,културни,конкретно-исторически и общочовешки черти.Неговите корени са заложени далеч по-рано от епохата,чиято рожба е той.Още Христо Ботев пише в една своя статия,за някои смешни,скръбни и „даже възмутителни” черти,които се проявяват през Възраждането на изостанали в своето развитие народи. Не случайно в своя пътепис „До Чикаго и назад” Алеко за първи път рисува образа на бъдещия си герой на фона на капиталистическата действителност в Америка.Още там той го свързва с „нашата прокопсана аристокрация”,за да го разгърне по-кусно в едноименната си творба като образ-тип за зараждащата се буржуазия,носител на нейните национални и социални особености.Образът на Бай Ганьо е образ,даден в развитие.Различен е той като художествен образв условно разграничените първа и втора част на творбата.Но в цялото произведение той остава правдиво изображение на класата си,на нейните исторически,национални и социални черти.Непринудено и артистично Алеко въвежда своя герой в творбата,насочва го по пътищата на Европа,за да го представи с онези негови черти,които все още будят смях,макар и често горчив,снисхождение,макар и често съпроводено със срам и дори негодувание.Тук героят разкрива онези свои класови особености,които са все още в развитие,доловени от прозорливия ум,от неподкупната съвест на писателя.И в това е истината за ролята на твореца,за неговата способност да улавя зараждащата се тенденция в развитието на действителността.В Европа Бай Ганьо показва простотата и лакомията си,алчността,грубостта и политическото сио хамелеонство,хитрината и лукавството си.Но основна негова черта остава келепирджилъкът-особеност,която ще се развие,за да се превърне на българска почва в безогледно капиталистическо ограбване,в брутален стремеж към лична изгода и забогатяване.В първата част на творбата писателят все още се шегува със своя герой,поставя го в кумични ситуации,пораждащи смях като емоционален израз на Алековия хумор,който е външен,ситуативен,резултат от противоречия м/у форма и съдържание,цели и действия,представи и действителности.Много от чертите от образа на Бай Ганьо са резултат от изостаналостта на нашата бржуазия-Бай Ганьовото самочувствие,което няма покритие,неговата културна изостаналост,така ярко изразена в сцените в банята,в операта,у Иречек,недоверчивостта и лакомията му,склонността да омаловажава постженията на европейската цивилизация.Навред в Европа Бай Ганьо се движи в своя атмосфера,обгърнат като в броня,през която трудно може да проникне чуждото културно влияние.Но наред с това още тук той разкрива своята алчност,политическото си хамелеонство,буржоазното си патриотарство,които са типични за класата.Все още несигурно изказаните мисли пред Иречек са доказателство за стремежа към политическа власт като средство за забогатяване,който по-късно добива драстични размери.Пиянските възгласи във влака на път за Прага са само един от начините за изява на буржоазното патриотарство,както навсякъде в творбата и тук патриотичния възторг се проявява в съвсем незначителни ситуации и е лишена от съдиржание и форма.Много точно Алеко Константинов е употребил тук глагола „угощаваше”. Завърнал се в България,героят действа като напълно оформен представител на класата си.Той вече не произхожда от народа,а стои над него.Скромно изявените мисли и неизбистрените още класови цели сега са се превърнали в същностни особености на един типичен за класата мироглед.Бай Ганьо вече не е смешен,той е страшен,защото се е превърнал в сила,в герой на епохата,защото има свои последователи и достатъчно възможности,за да побеждава и властва.Той вече прави избори,издава вестник и става идеолог на класата си,участва в делегации,в дворцови приеми,пише писма.Алеко в присъщия нему идеализъм,безкористност,напълно се конфронтира от своя герой,станал опасен в своите действия.Образът на Бай Ганьо се разкрива в саркастична светлина.Авторовата ирония е вече пределно остра,воюваща. На критическия релизъм е присъща дълбочина на изобличението.Силен критически патос въплъщава и образът на Бай Ганьо,който се разкрива със своите смешни и страшни страни винаги през авторовия поглед на хуманист,демократ и борец за чисти нравствени идеали.Алеко сам изповядва своите естетически принципи и необходимостта в конкретната историческа епоха „да се изгребе и изхвърли изпъкналата на повърхността гнусна пяна”.Критическата сила на това авторово изобличение е породена от дълбоките несъответствия м/у високите граждански,обществени,нравствени идеали на твореца и капиталистическата действителност. В първата част на творбата образът на героя се разкрива с някои основни свои черти,които авторът отрича със средствата на хумора в много поредни сцени.За това помага формата „разказ в разказ”,която Алеко използва.Два различни плана характеризират действията на героя.Единият-това е планът,в който действа сам Бай Ганьо,а другият план е този на разказвачите-млади хора,близки в своите идеали до самия Алеко Константинов.Именно чрез тяхната реч,чрез техния поглед образът се възприема с неговите смешни черти.Много по-цялостно се разгръща образът на Бай Ганьо във втората част на творбата,в която действията на героя водят до пълното разграниаване на автора от него.Страшен в своя цинизъм,грубата си власт,в бруталността си,Бай Ганьо тръгва със своята армия от освирепяли „избиратели” да прави избори.Авторовото разобличение се постига тук със средстрвата на безпощадната сатира,стигащи до натурализъм описания на кървясалите изпъкнали очи,на бабаитските движения и пози,на провокаторските погледи на предвожданата от героя войска.Въплатените в образа на героя авторови идеали открито се сблъскват с низките идеали на Бай Ганьо и неговите последователи.Оттук произтича и силата на критическия патос.В тази втора част на творбата героят вече открито изявява своя мироглед и с присъщата на Алековите герои увереност:”Идеали!Бошлаф!”.Неговия идеал и стремеж вече е личното доволство,което се постига с пари и власт.Разбрал характера на времето си и успешно пригодил се към него,Бай Ганьо използва всички възможности към своята цел. Силата на образа,дълбочината на внушенията,които той поражда,дължащи се на авторовото психологическо проникновение,на пластичността в изграждане на характер,сцени,действия,определят Бай Ганьо като образ-ярко постижение на Алековия талант,като недостижимо завоевание на националната ни литература.Психологическата убедителност на образа до голяма степен се определя от неговата реч,изпъстрена с турцизми,чуждици,думи и изрази от ниските стилни пластове на езика.Тя е доказателство за артистичната способност на Алеко мойсторски да характеризира героя чрез речта му,да отразява нюансите на неговата психика,на душевното му състояние и да го разобличава.Неповторим е творецът в умението си да разкрива битовата достоверност на средата,в която действа Бай Ганьо.За разлика от подробните описания,които Гогол прави,Алеко с умение щрихира средата чрез думите,действията на самия герой. Липсата на единство във времето и мястото на Бай Ганьовите действия,неадекватността в облекло и портрет,могат да се възприемат единствено като художествена особеност на творбата,като плод на Алековото художническо виждане,на ярко майсторство. Образът на Бай Ганьо-плод на мирогледа и светоусещането на Алеко,е контрастен на образа на своя създател,въпреки честото отъждествяване на двамата от съвременниците на твореца.Възприел го с неговите смешни черти вя първата част на творбата,писателят на места максимално се доближава до своя героя,слива неговите и свои мисли,достига до прозрения на хуманист и нравствено чист човек,в които почти оправдава Бай Ганьо.Във втората част Алеко рязко се различава от своя герой,видял го в истинската му същност,в цялата му сила,избухва надежда да му въздейства.Дълбокият разрив м/у герой и автор надхвърля рамките на творбата и позволява да се говори „единствен в литературата двубой между автор и герой”,както го определят критиците. Силен в своята виталност,дълбочината на своите характерни черти,Бай Ганьо се е превърнал в нарицателен образ,в носител на общочовешки и дълготрайни особености.Всичко това е резултат отъ мощта на образа като ярко постижение на българският критически реализъм.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × 5 =