АНТИОСМАНСКА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ XV-XVII в.

Краят на XIV в. е белязат с един от най-повратните моменти в българската история. След като Османската империя завладява България, тя унищожава системата на управление съществувала до сега – административни, правни, военни, културни институции биват заменени с Османски такива. Унищожена е църквата, държавата е разпокъсана, елитът е разпръснат по всички крайща на империята или е просто избиван. По този начин се лишава българския народ от интелигенция и водачи и символи на националния дух. Средновековна България, която е през съществуването си представлява фактор в европейската политика бива унищожена. Нейната функция, на охранител на границите, ценностите и духа на българската нация, е прекратена. След навлизането на османските турци по българските земи коренно се изменя положението на българския народ. Нацията преживява огромен демографски срив. Според някои изследователи числеността на българския народ намалява с около 40%, което е един огромен дял от населението. Аристокрацията е унищожена или разселена, интелигенцията също, църквата е почти разрушена, а числеността на самия народ е намалена с огромен дял. Всичко това води до закономерното засилване на позициите на Османската империя по нашите земи. Важен фактор е и близостта на турската столица до българските земи, което от своя страна прави териториите на превзетата България още по-подвластни на османците. Империята е огромна, разпростряла се на три континета, с огромен военен и политико-административен потенциал. Освен това друг важен фактор за силните позиции на османците по нашите земи е й факта, че те прекъсват т.нар. „втори златен век” по времето на Иван Александър, което е дава психологическо предимство на империята над българите. Въпреки наглед невъзможната съпротива, пък и нейната очевидна безплодност, все пак българския народ доказва своята борбеност и сила като не прекъсва своя порив към свобода, макар бунтовете и въстанията да са с локален и ограничен характер и да е жизнено важно участието на външни сили.

С налагането на османската структура се предизвиква сблъсък на две различни управленски модела. За времето си ресурсите и възможностите на Османската империя са практически неограничени, а нейната мощ и сила всява страхопочитание из целия свят. Въпреки всичко голямата цел на българския народ в този период е да се освободи от османския завоевател и да си върне някогашната сила. Като цяло тази задача не се изпълнява поради факта, че българския народ е силно обезкървен, елитът е разпръснат, липсва възможност за пряка комуникация между различните части от бившите територии на държавата, което от своя страна прави бунтовете слабо организирани и локални. Близостта на имперската столица пък прави успеха, на които и да е било бунт, без външна намеса невъзможен. Тъй като антиосманската коалиция е слаба в този период, а мощта на империята практически неограничена това означава, че дори и с външна намеса шанса за успех е минимален. Макар бунтовете да не постигат целта си, те все пак играят важна роля за запазване на българския национален дух и идентичност. Османците завлядяват България в момент, в който държавата е с изградени здрави „основи”, националното самосъзнание на хората е силно, а представата за великите български царе е жива в паметта на хората. Това спомага за непрестания процес на антиосманска съпротива през целия период на турското владичество.

В българската антиосманска съпротива могат да се определят три периода. Първият започва от края XIV век, когато отоманците налагат властта си над Балканите, до средата на XV век. Вторият период е от средата на XVв. до осмото десетилетие на XVI век. Третият период продължава от осемдесетте години на XVI век до началото на XVIII. Тези периоди се определят по активността на българските съпротивителни движения, както и на големи външни нападения спрямо империята и нейната вътрешна стабилност.

Първият период на българска антиосманска съпротива започва през първото десетилетие на XV век. В тези години след окончателното завладяване на България и нейното консолидиране в територията на османската имперя, турците са временно възпрепядствани от адекватни действия на Балканите, поради войната с монголския вожд Тимерлан, който през 1402г. край Анкара успява да плени и да отведе в клета в Азия султан Баязид I. Това води до вътрешни единоборства в империята за султансия престол. За титлата се борят трима души – Сюлейман, Муса и Мехмед. От тази временна неорганизираност на империята се възползват западните държави. Унгарският крал Сигизмунд Люксембургски създава антиосманска коалиция, чиито състав влиза сръбския деспот Стефан Лазаревич, влашкия войвода Мирчо Стари, босненския крал Остоя и видинския владетел Константин (син на Иван Срацимир). Като цяло действията на тази коалиция не постигат особен положителен резултат за България. Знае се че през 1404г. Мирчо Стари успява да стигне до Силистра, но това не помага много на Константин. В последствие обаче, когато към синът на видинския цар се присъединява Фружин, син на Иван Шишман през 1408г се започват по-организирани и сериозни военни действия в северозападната част на бившите територии на България. Годината на този бунт на Константин и Фружин е спорна в историческата литература, поради факта, че единствени сведения за това въстание можем да черпим от Костантин Костенечки. Някои историци са на мнение че Видинското царство продължава своето съществуване до 20-те години на XV век, защото има сведения, че през 1413г. Костантин сключва мирен договор с Мехмед I.

В междуособните борби за трона в империята българите подкрепят Муса. След като той успява да се разправи със Сюлейман, почти всички българи, които го подкрепят биват жестоко избити. В крайна сметка в борбата между тримата надделява Мехмед, който става султан под името Мехмед I. Той успява да стабилизира империята и да продължи нейния градационен процес и да разшири нейната експанзия. През 1430г той овладява Солун. През 1421г. унгарския крал Сигизмунд отново прави опит за създаване на антиосманска коалиция, включваща в редиците си българи, сърби, власи. По това време Фружин се опитва да намери помощ във Венеция и Албания. Резултат от тази антиосманска коалиция на Сигизмунд реално няма.

Нов опит за отхвърляне на османската власт се прави през 1443-1444г., когато полско-унгарския крал Владислав III Янело заедно с войводата Янош Хуниади организират кръстоносен поход с цел унищожаване на Отоманската заплаха и освобождаването на Йеросалим. С помощта на папата те събират огромна войска, в чийто състав влизат множество народи от Централна и Източна Европа. Първата победа на кръстоносците е на 3 ноември 1443г., край Ниш. При пристигане на обединените войски по българските земи, те срещат голяма подкрепа от страна на населението. В последствие Хуниади и Владислав Ягело обмислят много масирано нападение над Османската империя, като имат споразумание да добавят към многочислените си войски генуезки и венециански кораби, които трябва да прехвърлят армията им през Черно море и да ударят Одрин, която в този период е Османска столица. Целта на християнския флот е да блокира Босфора и Дарданелите, като по този начин не позволи на турския флот да се намеси в битката. На 10 ноември 1444г., край Варна обаче вместо християнски съюзници се задава 100-хилядна османска войска водена от Мурад II. В разгорялата се „паметна битка на народите” рицарите имат първоначалното предимство. В течение на битката обаче геройски загива Владислав Ягело, което предрешава изхода в полза на османците. Благодарение на опита на Янош Хуниади, голям брои от войската бива спасена, но все пак поражението е тежко. Дадени са хиляди жертви от двете страни, а ехото на битката прокънтява в цяла Европа. В чест на последната му битка Владислав Ягело е наречен посмъртно Варненчик. След тази загуба кръстоносното движение замира окончателно, което за българския народ означава, че трябва да пренасочи търсенето си към други варианти за външна подкрепа.

След голямата победа край Варна, османците продължават да жънат успехи. На 29 май 1453г. султан Мехмед II Завоевател завладява Константинопол и го преименува на Истанбул, правейки го своя столица. По този начин българския народ се явява в центъра на империята. Границите й все повече се отделечават, а зовът на българския народ се превръща в далечно ехо, което заглъхва през вековете. Невероятния военно-административен потенциал на Османската империя, нейните практически неограничени човешки и материални ресурси, както и сложната й йерархийна и силно разклонена бюрократична система й дават възможността да води воини на множество фронтове без това да ограничи нейната мощ. С население над 64 милиона души и ресурси заграбвани от три континента, Османската империя се явява опасен враг, за която и да е държава в световен мащаб в този исторически период. Въпреки всичко това българската съпротива не стихва и народът продължава своите опити да си възвърне някогашната свобода и слава.

Причините за тази несекваща съпротива са няколко. Най-важният фактор представлява непрестано влошаващото се положение на българското население. Силно разклонения чиновнически апарат на империята не позволява на българите да участват в управленския механизъм, те са третирани като безправна маса – рая, тяхното единствено право е да работят в името на султана,а тяхна привилегия е да плащат данъци. Тъй като империята е имала силно разчленена йерархична стълбица, то подчинените рая трябва да плащат данък не само на спахията, но и да дават т.нар. „десятък”, който се приравнява понякога дори на 1/8 или 1/6 от продукцията, животните и т.н. Отделно немюсюлманите заплащат и данък джизие (поголовен) на държавата. При извънредни ситуации раята се задължават да продават продукцията си на армията с огромно намаление.

Друга важна причина за нестихващите бунтове е отношението към немюсюлманското население в рамките на Османската империя. Според исляма едно от най-важните задължения на добрия мюсюлманин е да води т.нар. „война на вярата”, свещенната война газават (джихад). Според ислямските писания всеки, който изповядва мохамеданството е висш и има правото и задължението да привлече останалите. Мюсюлманите се считат за богопоставени и гледат на себе си като на по-висша класа. Според исляма всички други религии по земята предават изкривено и извратено корана като за това си престъпление те трябва да бъдат изкоренени. Тази ислямска доктрина подклажда верски противоречия и конфликти. Освен това в цялата империя се всички немюсюлмани се подлагат на жестока дискриминация. Един техен глас се приравнява на гласа на един мохамеданин. Нямат правото да носят кожуси, калпаци и всякакви цветни дрехи, те трябва да се обличат просто и грубовато, за да им личи че са „презряни”. Немохамеданите нямат право да строят високи църкви с камбанарии, а трябва да вкопават храмовете си в земята, така че те да са възможно най-незабележими. Освен това всички, които изповядват религия различна от исляма са принудени да плащат допълнителен данък на държавата. Към всичко това се добавя и факта, че еничарския корпус на империята (елитна пехотна войска) се допълва, чрез т.нар. „кръвен данък” или девширме. Според този данък империята има право да отведе, което си пожелае невръстно момче от немюсюлманско семейство и да го вземе в своята армия, където то ще бъде обучавано от малко, за да се превърне в последствие в свиреп войн, от чийто боен вик ще настръхват всички врагове на султана. Еничарите са обучавани в невероятна дисциплина и са верни до гроб на имперския управник. Забранява им се да владеят, каквито и да е било земи или да получават някакви облаги, тяхното единствено имане е на раменете им, а тяхното единствено задължение е да служат до фанатичност на своя владетел.

Съществен фактор за съпротивата срещу османския гнет се явява и политиката на помюсюлманчване на населението. Методите за потурчване на немохамеданите варират от съблазън до най-грубо физическо насилие. Ислямизирането на българския народ протича с различна сила през целия период на османско владичество. Най-голям брой от потурчените българи приемат исляма по своя воля. Това е разбираемо поради дискриминацията, която са принудени да търпят – нямат право да носят цветни дрехи, да строят големи къщи, налага им се да изпълняват задължения много по-големи от на мохамеданите, а и се облагат с данъци заради вярата си. Помохамеданчването на българи бива три вида – единично, групово и масово. Най-опасно за българската народност е единичното потурчване, тъй като то отделя новоприелия исляма от неговия традиционен бит и култура, той е разделен от хората от неговия социален статус и много скоро забравя своята народна принадлежност. Групови помохамеданчвания се извършват за наказание над даден регион, населено място при неизпълнение на заповед. Масови помюсюлмачвания се извършват в района на Родопите и Македония по време на Критската война. Българският народ обаче се бори макар и пасивно срещу насилствената ислямизация – бягства, укривания, преобличания на момчетата като момичета, дори дамгосване и себенараняване. Подробни факти за провежданата по българските земи ислямизация и съпротивата срещу нея можем да открием в житията на св. Георги Нови Софийски, поп Пейо и св. Георги Нови Софийски, както и на Матей Граматик, които отказват да се потурчат и биват убити мъчително.

Друг важен фактор за продължителните антиосмански прояви на българите е факта, че когато империята завладява България, тя попада на един народ с единно самосъзнание и изградено чувство за национална принадлежност. Християнската религия сплотява и обединява българите. Запазването на етническото им самосъзнание и съхранението на културата и държавните традиции на България се смята за един от важните фактори за непрекъснатата антиосманска съпротива. Историческа достоверност за този извод се получава от множеството извори свителстващи за безкористното даряване от страна на заможни българи към църквата. Родните светии се пазят на особена почит, доказателство за което е случаят с преместването на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469г., чието описание дължим на Владислав Граматик.

Като цяло всички тези фактори – чуждата власт, непосилните данъци, дискриминацията, езикови и верски различия, юридическо и политическо безправие предизвикват желанието на българския народ да се противопостави на потисника. Съпротивата протича постоянно през целия период на Османско владичество и се разпрострира на всички територии на империята заселени с българи. Формите на съпротива биват два вида – пасивна и активна. Пасивната съпротива е по-разпространена и се изразява в зле свръшена работа, в неподчинение, отказ от помюсюлманчване, убииства на данъчни служители, палене на къщи на спахии, осакатяване на добитък и т.н. Активната форма на съпротива представляват бунтовете и въстанията. Тя е по-висша, но изисква водачи и сериозна организация и подкрепа, което е трудно постижимо поради което активните форми на съпротива са далеч по-слабо разпространени.

Вторият етап на антиосманската съпротива започва от средата на XVв. и завършва през 80-те години на XVIв. Този период се характеризира с това, че Османската империя е на върха на своята мощ. Тя е достигнала своя зенит и най-голяма политическа и военна сила. Завладени са огромни територии от Европа (Сюлейман Великолепни достига до Виена), Азия и Африка. Това води до почти непрекъснат поток на стоки и богатства от данъци, грабежи и такси. Богатството на империята в този период достига невиждани размери. Когато на престола застава Сюлейман Великолепни се смята, че това е най-върховния момент от историята на Отоманската империя. Огромните територии, неописуемите богатства и силната власт на султана позволяват на империята да развие огромна военнобюрократична машина, което от своя страна обрича всеки опит за бунт на неуспех. Границите се разширяват все повече, което означава че българите са все по-далеч от външния свят. Те са в центъра на империята, нямат как да получат помощ от европейските държави, поради факта че в този период османците заплашват сериозно Централна Европа, а цяла Източна Европа е в техни ръце. Единствено лошото време спира Сюлейман I на два пъти да се озове пред Виена. Султанът освен големи военни експанзии организира и нова система от закони (освен Великолепни, този турски султан е наричан и Законодател), което стабилизира държавата и затвържадава властта на Истанбул над новозавладените земи. Отделечаващите се от българските земи военни действия на отоманите създават усещането за по-спокоен и мирен живот. Цялата сила на османските завоеватели в този период обуславят и характера на съпротивата – стихийни изяви. В множество турски документи се съобщава за бягства на селяни от стопанства, за масово напускане на села, отказ за плащане на рента и други. Антиосманската съпротива се крепи благодарение на най-малките структури на обществото – семейство, община. Нараства ролята на църквата като антиосмански и етностабилизиращ фактор. В такава обстановка на невероятна ислямска мощ, единствения начин на съпротива е самото съхранение на българския народ. Той запазва своята идентиченост дори в този труден период, с голямата помощ от страна на църквата и духовенството. В такива условия защитата на религията е равнозначна на защита на народността. Християнството се превръща в символ на българското. Въпреки труднсотите се изграждат множество манастири и храмове, които стават символ на пасивната съпротива на народа. Важно значение има и преместването на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, което е прието със спонтанен празник на православната вяра и българския дух.

Макар че империята е силна, а съпротивата на българите пасивна, в Европа все пак имат кроежи за народа ни. Това личи от проекта на Симон Волнер Померански, изпратен до австрийския императур Фердинанд IV. След смъртта на Сюлейман Великолепни възхода на империята е прекратен. Макар тя да продължава своята териториална експанзия, в нея няма новаторски идеи, които да я превърнат в конкурентноспособна на западните държави страна. Отоманците разчитат само на паразитното източване на населението чрез високи данъци и такси и не развиват технологически нацията си. По тоз иначин след смъртта на султан Сюлейман империята се обрича на бавна и дълга агония, военната и мощ намалява, приходите от такси и данъци също. Разчитайки само на военната си мощ и на завладяването на нови територии в Османската империя се развива прекалено силно военното начало у държавата. Има прекалено голяма войска, която в един момент няма възможност да бъде разгърната заради намаляването на военните завоевания. Развенчава се и митът за непобедимостта на турците, те започват да губят сражения, което спомага сплотяването на духа на европейските народи. Освен това Русия набира мощ и все по-често обръща поглед към топлото Черно море хегемонизирано от отоманите.

Третият етап в антиосманската съпротива започва след първото османско поражение край Лепанто през 1571г. и продължава до края на XVIIв. През втората половина на XVIв. редица явления в Османската империя показват, че тя е преминала своя зенит. Появява се нова форма на частно владеене – чифлиците, еничарските бунтове стават част от вътрешнополитическия живот на империята, поради липсата на нови завоевания настъпва финансова криза, Анадолът се разкъсва от въстания. Разгромът над османците при Лепанто разбива психологическата бариера у европейците, а именно страхът от непобедимата османска заплаха. Масово балканските народи се вдигат на бунтове и въстания. С една голяма победа, морската битка при Лепанто, се разбива мита за непобедимата Османска империя, постепенно се разпада могъществото на държава стъпила здраво на три континента. Постепенно мита е развенчан, турците могат да бъдат победени. Сковаващия страх от отоманския враг вече е история. Европейските държави минават в настъпление. След настъпването на криза в империята, много европейски монарси осъзнават шанса си за атака. Създават се мощни антиосмански коалиции, като главен организатор е Австрия. В периода от края на XVI и през XVII век Австрия води девет войни с Османската империя и реално спира нейния победен марш към Централна и Западна Европа. След смъртта на Сюлейман Великолепни империята постепенно губи силата си. Множеството бунтове, които пускат кръвта на гиганта Османска империя, започват да стават опасни. Спирането на победния ход оставя войската да бездейства. Приходите намаляват. Така след настъпването на кризата назрява момента за силна антиосманска коалиция, която да изтласка завоевателя отново в Мала Азия. Така се поставя началото на съюз наречен „Свещена лига”. В периода 1593-1606 династията на Хабсбургите привлича на своя страна папата, трансилванския княз Сигизмунд Батори, молдовския господар Аарон, за да се създаде тази „Лига”. Тъй като империята е отслабена и експанзиите са секнали, започва произвол в държавата и издевателствата се увеличават. Доходите в хазната не стигат и султанът се опитва да извлече максимално големи данъци от поданиците си. Това произволие мотивира българския народ и той увеличава своите действия срещу завоевателя. Българското духовенство взема дейно участие в тези антиосмански съпротиви като се опитва да се свърже със западни владетели, които да окажат помощ на българския народ. Забелязва се активизиране на хайдушките чети.

В такава напрегната политическа обстановка избухва Първото търновско въстание от 1598г. Българските въстанници се чувстват окуражени от победите на „Свещената лига”, чийто войски достигат Дунав през 1594-1595г. Въстанието се води от търсновския архиеписков Дионисий Рали, от дубровнишкия търговец Павел Джорджич и Тодор Балина. Вероятно през 1598г., въстаниците провъзласяват за княз мнимия наследник на царската династия – Шишман III. Противоречиви са изворите за това въстание, но се смята, че то е имало масов характер. По същото време в Македония архиепископа на Охрид Василий засилва антиосманското движение по тези земи. В последствие той е заловен и убит, като е канонизиран от българската църква.

Освен православната църква, важно участие в антиосманските прояви на българския народ имат и българските католици. Това се обяснява с папското желание да разпростре Рим влиянието си и над българския народ. Това датира още от Средновековието (като пример можем да посочим дългата кореспонденция между Калоян и римския папа, както и дори преговорите за самата църква при княз Борис), но то се засилва още повече след навлизането на отоманците на Балканите.

Въпроса за разпространението на католицизма на Балканите е решен още на Тридентслия събор през XVI век. Със задачата да разпространят католицизма по нашите земи се заел ордена на св. Франциск. Водени от Петър Солинат те избрали за свои средища селищата Копиловци, Желязна, Клисура и Чипровец. Там те изграждат училища и църкви и обучават младежи за монаси. Сред малобройната католическа група израстват някои високо образовани хора, които в последсвие използват силата на ума си в защита на интересите на българския народ. Най – известни са Петър Богдан Бакшев и Петър Парчевич. Петър Богдан поема управлението на католическия орден по териториите на нашата страна и издава книгата „История на България”. Големи са заслугите и на Петър Парчевич. Той се доказва като един от най-големите български дипломати и успява да се свърже с царските дворци из цяла Европа. Благодарение на високия си интелект и качествата си, монарси от всички крайща на континента му поверяват дипломатически мисии, които той умело използва, за да напомня за българския народ живеещ под гнета и униженията на Османската империя.

През 1683-1699г. започва поредната австро-турска война. Към австрииците се присъединяват Полша, Венеция и Русия, с което „Свещената лига” разширява своя военен и политически потенциал. Полския крал Ян Собйески нанася тежко поражение на османците край виена на 12 септември 1683г. Тази победа дава кураж на българите и през 1686г. е организирано Второто търновско въстание. Това въстание е придобило легендарен характер, което кара някои историци да отрекат неговото съществуване. Според изворите в него взима участие Ростислав Стратимирович, който е смятан за потомък на Иван Срацимир. Подобно на Шишман III по време на Първото търновско въстание и тук се търси пряка връзка с царската династия. Предполага се че руския патриарх Йоаким III има роля в този бунт, а вероятно неговия роднина Савелий Дубровски, взима дейно участие във въстанието. Бунтът избухва в Търновски, Златишко и Софийско. За хода на въстанието се знае, че водачите на бунта не успяват да удържат Търново и се укриват в Габровския балкан. Водени са тежки сражения между османските турци и българските въстаници. Ростислав Стратимирович е тежко ранен и в последствие се укрива в Русия.

На 6 септември 1688г. войски от „лигата” завземат крепостта Белград, като заедно с тях има и два български отряда на Богдан Маринов и Георги Пеячевич. Сериозно въстание е готвено в Чипровци, както и във Видинско и Ломско. Селищата Чипровци, Желязна, Копиловци и Клисура се вдигат на въстание и дори се стига до превземането на Кутловица. Макар че са се предвиждали съвместни действия с австрийски войски такива не са предприети, което обрича въстанието на крах. То е потушено с много жестокости и кървави убийства. Хиляди българи са принудени да емигрират във Влашко и Трансилвания.

Важни последици има и дейността на войводата Карпош, който през 1698г., заедно с Георги Паячевич сформира отряди и превзема няколко града в македонско. С помощта на войводата Страхил и на Георги Паячевич се освобождава районът от Кюстендил до Скопие. Около година то е свободно. В последсвие обаче след отстъплението на австрийците, бунтовниците са пометени от османците. Карпошовото въстание бележи едно ново начало у хайдушкото движение.

Най-силен става натискът над Осмаската империя от страна на Австрия с подписването на Карловацкия мирен договор. С течение на времето обаче, Австрия е принудена да отстъпи, поради засилването на позициите на Франция.

Всички въстания в България от края на XVII имат няколко общи черти – те са локални, със стихиен характер, обвързани са с чужди държави. Въстанията все още са народностни и религиозни и са потушавани с огромна жестокост и кръвопролитие. Въпреки че неуспяват, те са важни в историческа гладна точка, поради факта, че тези въстания спомагат запазването на българската национална придналежност и подсилват непримиримата воля на обикновения българин. Друго важно за въстанията в този период е че те са водени от българска аристокрация и духовенство. След 1690г. освободителните борби отслабват и намаляват. Забелязва се недоволство и умора от невъзможността на делото, разочарование от Австрия и Римската църква. Българският народ обръща своя взор с надежда към Русия.

В края на XVIIв. по българските земи се активизира хайдутското движение,  започва от югозападните райони и постепенно се разраства. То представлява самобитно движение, насочено срещу издевателствата на отоманския поробител. Войводските дружини са съставени предимно от селяни и се характеризират със своята непрекъсната дейност и борбеност. Тяхната основна цел е личното отмъщение и грабеж. Нападат богати турци и ги разграбват. Чрез постоянните си действия те разклащат османската власт по българските земи и укрепват самочувствието на народа.

В историческата литература се налага мнението че хайдутското движение има за основна цел да закриля и предпазва народа. Ако разгледаме обаче по-подробно организациите и техните действия ще се види че тяхната основна зада ча е лично облагодетелстване. В този период в Европа се развиват разбойнически дружини, чиято цел е да грабят, каквото правят и хайдутите. Разликата идва във факта, че те все пак са оценени от народа и техните подвизи са предавани в народния фолклор.

Хайдушките движение в самото си начало се организират на малко отряди от по 15-20 души. Постепенно се появява възможност за нарастване като могат да достигнат от 200-300 до 500-600 души, което представлява сериозна опасност за османците. Основна характеристика на хайдушките чети е найната доброволност, всеки член на такава организация се присъединява по собствена воля. Начело на четата е войвода, а втория човек след него е байрактарят. Тяхната дейност се активизира в периода от Гергьовден до Димитровден.

Първото сведение за хайдушкото движение е регистрирано през 1454г., когато в една преписка се съобщава че султанът пренява войводата Радич. Първоначално хайдушкото движение се развива в северозападните и югозападните райони, където османската власт е по-слаба. През XVI., в Битолския край действа четата на Толе войвода. Сведенията за хайдушките действия са обширни и те показват неуморимостта на войводите и тяхното желание да обхванат по-големи територии по българските земи.

Важен фактор за българското хайдушки движение се явява и това че когато империята е заета с войни с европейски държави, българкиските войводи се активизират. Това показва небезразличието на хайдутите към политическите въпроси. Като цяло действията на хайдутите се характеризира със стихийност и тяхната най-голяма обществена функция е да играят ролята на регулатор между управници и рая. Властите предприемат сериозни мерки срещу хайдутите, но това не ограничава техните действия, напротив регистрира се съществуване на хайдушки чети до Балканските войни.

Антиосманската съпротива на българите в периода XV-XVIIв. се характеризира със стихийност, локалност, има релиогиозен и народностен характер, разчита на външна подкрепа и завършва с погром и кръвопролитие. Въпреки това тази българска съпротива е важна за запазването на българския национален дух и самосъзнание и за развитието на народа. Причините поради които съпротивителните движение не успяват са няколко : близостта до имперската столица, политическа незрялост, недоразвитост на икономическите отношения, липса на външен съюзник.

Българските антиосмански прояви играят своята важна роля в изграждането на единен антиислямски фронт в Европа. Безспорна е ролята и в запазването на българското самосъзнание, както и факта че тези въстания и съпротивителни движения водят до доближаване и докосване до западния свят и култура, което от своя страна спомага за културното развитие на българския народ.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 5 =