АНТИГОНА – СИЛАТА НА ЛЮБОВТА И НЕОТМЕННИЯТ ЧОВЕШКИ ДЪЛГ

Трагедията Антигона на Софокъл е представена на сцена вероятно през 442 г. пр. Хр. и донася голяма слава и признание на своя творец. Тя е част от трилогията за Едип цар и е свързана с мита за родовото проклятие над Лабдакидите. Софокъл обаче освобождава своите герои от тежестта на съдбовната предопределеност и насочва вниманието към деятелната личност, която се изправя в противоборство с неблагоприятните обстоятелства. Характерите, изградени от него в драматургичната творба, са трагически определени, а героите се отличават с делата си. Известно е, че заради умението си да изгражда ярки образи на герои със силни характери Софокъл е наречен от съвременниците си майстор на характери. Това твърдение се потвърждава и от трагедията му Антигона. В хода на драматичния конфликт Софокъл изяснява нравствените ценности и законите в човешкото общество, от които се ръководят героите на творбата. Макар и твърде млада, Антигона следва принципите и разбиранията си за дълга на човека към кръвно близките му хора. В своите постъпки тя се ръководи от божите неписани закони и това я подтиква да престъпи Креоновите разпоредби – да не се погребва мъртвият Полиник, брат на девойката. Изправена пред владетеля на Тива, тя смело се противопоставя на заповедта му, убедена в правотата си. Антигона осъзнава цялата сериозност на постъпката си и на обвиненията, отправени към нея, но дръзко се възправя срещу потъпкването на нравствените ценности в живота: Не смятах за така могъщи твоите повели, че да нарушава смъртният неписаните вечни божи правила. Не са от вчера, ни от днес, а винаги са живи. Тя запазва докрай твърдостта на решението си и не изменя на себе си. Ръководи я силата на сестринската й обич към непогребания брат и убедеността, че е сторила това, което повелява дългът на живите към мъртвите. Обаянието на образа й е свързано преди всичко със способността й да отстоява докрай своята решителност, без да се колебае в избора си. Антигона превъзхожда с душевната си сила своята сестра Исмена. Силата на любовта, човечността и убедеността в правотата й са в основата на моралното й превъзходство. Нерешителната Исмена се бои да престъпи заповедта на Креон, защото я възприема като дълг да се подчини на властническите му разпоредби. Когато тя отказва да се присъедини към Антигона, смелата девойка решава сама да извърши погребалния обред за своя мъртъв брат, водена от чувство за дълг, и като човек, и като сестра на Полиник: Мисли каквото искаш, ала него аз ще погреба и ще загина радостна. Ще легна мила редом с него, милия, изпълнила свещен завет. Героинята приема смъртта в името на божествената правда и като свой неотменим човешки дълг. Затова за нея смъртта не е трагична, а прекрасна. Освен това, тя се ръководи от правото на човешкото сърце да обича и да се грижи за своите близки. Приема като свое задължение да прояви наследения благороден дух на своя знатен род. Това звучи в пролога на трагедията, когато Антигона се обръща към своята сестра, от която очаква съпричастност и съдействие: Ще видим днес дали си благородница, или от знатни прадеди – нищожество! Въпреки младостта си, девойката осъзнава ясно моралната си цел, за която се жертва. В тази жертвеният не е заложена идеята за преследващата я съдба, како смята Хорът, изразител на общественото мнение. Нейните действия са плод на собствените й решения, които са личен избор и водят към достойно поведение. Антигона е с независим, горд дух, освободена от страха пред властника, който се поставя над вечните морални закони за живота и смъртта. Свободомислието на Перикловия век, времето, в което живее Софокъл, е намерило своето точно отражение в трагедията Антигона. Духовната свобода на човека е цялостен израз на личността. Антигона е носителка на светлото, разумното начало, на възвишените стремежи. Нейната съдба се определя от собствените й постъпки, тя е в съзнателния й стремеж към лична изява. В основата на този стремеж е заложена истината за любовта към човека. Затова убедително звучат думите на Антигона, с които гордо защитава пред Креон най-ценното в човешката си същност: Не за вражда – за обич съм създадена!. Героинята проявява не само своя характер, както отбелязва Хорът (Личи си, с твърд характер е девойката…). Тя отстоява и нравствения си облик. Антигона смело обвинява Креон в тиранично налагане на собствените си преценки над другите, без да се съобразява с извечните ценности, от които трябва да се ръководят хората: Тук всички биха рекли: Одобряваме! – ако страхът не бе сковал езика им. Да, с много нещо е щастлив тиранинът, каквото иска, върши и говори той. Героинята на Софокъл е класически образец на хуманност и човешка нравственост. Преодоляла страха от смъртта, тя защитава вечните човешки ценности, дори тогава, когато всички обстоятелства са срещу нея. Антигона не може да разчита нито на подкрепата на Исмена, нито на тиванските старейшини, които по-често заемат съглашателска позиция в спора, одобрявайки тиранина Креон. Въпреки това, Антигона дръзко се противопоставя на безчовечната държавническа заповед: Но Хадес иска равенство за мъртвите!. Конфликтът изправя двамата антагонисти един срещу друг, като всеки от тях защитава своята позиция със свои средства: Креон – от позицията на владетел на Тива; Антигона – като близка на мъртвия, останал непогребан, с което се нарушават неписаните вечни божи правила. В този сблъсък привидно изглежда, че царят защитава държавните интереси, докато всъщност изразява само своя лична амбиция, а Антигона, като се ръководи от стремежа си да не остави непогребан родния си брат, става изразител на обществените нравствени норми и на непреходни ценности. Героинята не върви сляпо към своята гибел. Тя следва истината, водена от светлината на своя разум. Отива на смърт горда, убедена в правотата на своето благородно дело, направлявана от любовта към близките си. Пред сестра си Исмена тя заявява: Ще спра, когато седнат в мене силите. Непоколебима смелост и независима воля издават думите й. Като поддържа своята теза за равенството на хората пред прага на смъртта, Антигона заявява пред Креон мотивите си да погребе Полиник въпреки забраната му: Не роб е този, който падна – брат ми е. Тя знае, че непогребаната душа ще бъде подложена на страшни бедствия, както са вярвали древните елини. Затова с чиста съвест се изправя тя пред самомнителния тивански държавник: Не исках затова, от страх пред заповед на смъртен, да получа наказание от боговете. Но истински бих страдала, ако трупа на брат си бях оставила без гроб. В думите на Хемон, син на Креон, е вложено общественото одобрение за Антигона: Но аз дочувам как сред мрака целият народ на Тива жали днес девойката, че днес погива най-невинната за най-прекрасно дело с най-позорна смърт; която не остави брат си – в кървав бой убит и непогребан – ни на птиците да стане плячка, ни на стръвни кучета. С това не е ли златен дар заслужила? За разлика от Исмена, Антигона не смята, че женската й природа я прави слаба и отстъпчива, както се оправдава нейната сестра: И нека помним още, че жени сме ний, че сили за борба с мъжете нямаме. Твърдостта на духа разкрива още по-големи дълбочини на женската й природа. Антигона мечтае за лично щастие – да бъде съпруга и майка. Това увеличава трагичността на съдбата й заради незаслуженото наказание. Силна и непреклонна пред изпитанията, Антигона с човешка слабост оплаква неизживяната си младост и живота си, осъдена несправедливо от тиранина: О, гроб, чертог мой брачен, мое жилище подземно, вечен мой пазач! После слизам – най-злочеста клетница, преди да са изтегли още дните ми. Но храня твърда вяра, че отивам там любима на баща, на тебе, майчице, така любима и на тебе, братко мой! Ала Креон реши, че съм престъпница, че дръзвам на ужасно дело, братко мой! И той сега ме води силом, грабната – без брак, без брачни песни, без съпружеска любов, без нежна рожба на гърдите ми. Тя обича живота като всяко живо същество и затова мъката й е трогателна (Какъв закон божествен съм престъпила?). А това засилва обаянието й. Приема смъртта в името на любовта към близките и на неотменимия човешки дълг. Според Софокъл, човекът не е сляпа играчка на боговете, а личност, определяща сама поведението си. Драматургът познава добре човешката същност и разбира, че тя се проявява в истинския си вид само чрез постъпките на героя. Така Антигона сама обобщава съдбата си: Бащин град на тиванската родна земя, и вий, богове на дедите! Вий, тивански старейшини, виждате как, от кого – последна от царския род, аз понасям такава беда за това, че изпълних дълга благочестен! Тя си отива от този свят с тъга по рано прекъснатия й живот, но и с удовлетворено чувство за изпълнен човешки дълг докато Креон в своето властническо упорство не осъзнава грешките си и това го води към морална гибел: Злото не е в самата грешка, а в упорството в нея. (Б. Богданов). В този смисъл е предупреждението на Хора от тивански старци към зрителите (читателите) на трагедията. За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем! В трагедията Антигона Софокъл извисява своята героиня над трагичните обстоятелства със силата на нейната хуманност, разкрива мъдростта на делата, които определят човешката съдба на Антигона.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × 1 =