“Cis moll”

Най-хубава и най-представителна за Пенчо Славейков като художник на словото е книгата „Епически песни”. В нея намират място онези творби, в които най-образно са въплътени неговите естетически принципи, както и идеите му за задачите на поезията. Замръзнал като юноша на пързалката и повален за дълго на легло, на писателя му е отнето детството, нормалният юношески живот, но не и силата на духа. Тъкмо този силен и интересен човек, чийто живот е бил непрекъснат нравствен подвиг, е твърде оригинален творец. Той не е последовател на художествена школа, залязваща в своето развитие, а дете на нова насока в изкуството. Колкото и да напомня предшествениците си с патриотично-историческите си и дори с интимните си творби, той ни покорява с ново виждане на света, различно от тяхното, различно от традиционното, привлича ни с нови представи за художествено мислене, нравственост и любов към човека. В своето сблъскване с нашата действителност Пенчо Славейков се опира на модерните философски идеи и преди всичко на ницшеанската идея за „свръхчовека”. Духовно преосмислени, те са представа за величие на твореца над хората затънали в нищожеството на предразсъдъците си. Особеност на Славейков е силното му желание да пресъздава вечното, трайното, непреходното, то е единственото, в което намира смисъл. Големият поет би трябвало да вижда как възникват човешките радости и болки, как протичат паралелно щастието и нещастието и да претворява и траен образ вечното от плътния човек. За Пенчо Славейков художествените произведения са преди всичко откровения на неповторимата индивидуалност на таланта. Блянът е дълбокия израз на порива към вечност и устойчивост, той въплъщава идеята за чистотата в широк етически и естетически смисъл. Идеалът е способността на човека да надмогне не само света, но и самия себе си, ограниченията на собствената си природа. Творците, водени от силата на този блян, както и от опората на независимия си дух, Славейков нарича „щастливи пътници към незнайния край”. Много показателна на това е поемата „Cis moll”. Освен че тя разказва за живота на великия композитор Бетовен, поемата съдържа и нещо от съкровените мисли и преживявания на Пенчо Славейков. Сам преодолял физическите страдания, превърнал неволята си в укрепителна сила за творческия си дух, той прониква вещо в душата на Бетовен – оглушалия „творец на хармонията”. След кратък момент на криза, при която над него витае сянката на смъртта, Бетовен разбира, че да търсиш покой в смъртта е малодушие. и намира сили да живее и да твори. Сюжетната линия е изградена около Бетовеновата мисъл „Съдбата чука на вратата”. Философско-психологическата поема е написана в бял стих, с него Славейков успява да придаде основния тон на творбата – ведър, изпълнен с големи предчувствия, но създава и усещане на потиснатост, мрачна чувствителност. Чрез белия стих поетът постига и интонационно богатство – описание на природни картини, диалог, монолог. Но речта е едновременно плавна и тежка, сякаш с мъка се изливат съкровени човешки тайни. На места тежестта на словото уморява. Поемата започва с природна картина на тайнствена лятна нощ, от която привидно лъха мир и спокойствие и създава предпоставки за отмора и покой, но веднага се появява контраст с бурята, която се вихри с душата на Бетовен. „Нощта бе ясна, но злокобен мрак // се сбираше Бетховену в душата”- ясната нощ влиза в противоречие със злокобния мрак, който се заражда в душата на композитора, и създава усещане за самота. Веднага след природната картина следва драмата. Сякаш чрез образа на природата Славейков търси допир с душевното състояние на героя, преди да го разкрие пряко. Нощта, ласкаеща с интимен шепот, контрастира с трагичната самотност на Бетовен. Композиторът сяда пред отворения роял, но опитът за музика се увенчава с болезнен неуспех. Звуците са в унисон с душевното усещане, а това предизвиква фаталистично отражение върху физическия му портрет – „смъртно бледен лик // безпомощно обори на гърди”. Пантеонът на големите трагични фигури в изкуството служи на Славейков да осмисли трагизма на битието. Талантът е видян като двусмислен Божи дар – той възвисява човека, отрежда му велика и патетична мисия, но в същото време го обрича на горчиви прозрения, на тежки страдания. В началото на творбата поразените сетива на твореца са представени като жестоко наказание – отчаян, той призовава успокоението и спасението на смъртта. „Слепец! За мен залязоха навеки // на слънцето лучите – с звуковете // на музиката…” – композиторът губи най-ценното, това, което цял живот е съхранявало искрата на новия ден, той е „мъртвец приживе”. Творбата достига емоционалния праг – границата със смъртта. Бетовен е безпомощен пред призракът на творенията си, на моралния успех, който получават произведенията му. „Злобен и ужасен смях: // „Творецът на хармонията – глух!” витае във въздуха и изпълва всяка глътка дихание и уморява смъртно. „Душа жаднее за покой” – творецът търси покой, дори покой с цената на смъртта, но скоро след това разбира, че да търсиш покой в смъртта е малодушие. Навъсено поглежда в небесата на нощта, където единствено може да намери утеха, където се намира Творецът на живота. Умът му трескаво търси отговори за живота и смъртта. Намира ги в античния Омир, който единствен незрящ сред хилядите зрящи разбира, че талантът не се ражда от сетивата, а истинския гений извира от сърцето на творящия. Душата е най-светия извор, тя е Светая Светих. В този момент взима връх идеята, която Пенчо Славейков поддържа, а именно за обновяващата сила на страданието. Творецът възвисява и облагородява човешките сърца, неговият живот е всевечният живот на творчеството му, то е оня „особен дял”, чрез който той живее „безсмъртен в смъртний мир”. Тези „горди мисли, зародени в мрака, // що божий пръст на нов насочва път” са мисли за ново начало. Душевната борба за живот надвива, двойното отрицание „Не! Не!” окончателно възвисяват желанието за живот и творение, въпреки загубата на сетивата. „Аз чувствам чрез него буйний пулс” казва Бетовен, това е животворния пулс на младия човек, готов гордо да се впусне в борбата със живота. „В страданьето е негова живот!” – именно в така се ражда човек – в страдание, а всеки се ражда, за да промени историята, да обнови установения ред. Бетовен наистина променя установения ред и „таз висота достигна, възродена //в велика скръб, великата душа.” Вече променен „в полета горд на възбленуван блян” композиторът „отново залови” творението си, вече готов да го довърши „и се забрави, и забрави всичко”. Следва истинският творчески акт, сравнен с безмилостни „пожарни пламъци”, които са символ на опустошение, но и на ново начало, извор на страсти, на топлота и уют. От тях лъха дъх „на беззаветност” и както Бог вдъхна дихание и човек стана жива душа, така композиторът вдъхва на нотните листи живот. Оковите на страдащата му душа са разрушени и макар пак да боли, тази болка вече е друга, тя е заглушена в горд химн на превъзмогнатият дух. Самотата е преди всичко неизбежен жребий на истинският творец, тя го отграничава от обикновените простосмъртни и е висше благо – знак за неговото избраничество. Самотникът е спасителска фигура, той е резултат и от изгубената вяра, от несбъднала се любов, от закрити хоризонти на социалния живот. Бетовен не е разбран дори от ученика си, смятан е за безумец и че „в свойта глухота изгуби и паметта за формата на строя”. Творението му е сравнено с „рикание на гладен лъв в пустиня”, това е още един признак за неразбирането му от страна на обикновения човек. Вторият кулминационен момент е достигнат в стиховете „безумецът, дали не възмечтава // да заглуши светът – и нов закон // да тури за хармонията той?!” Но превъзмогването на неволята е обосновано с желанието на Бетовен да бъде полезен на човечеството, да възвисява с изкуството си духа на хората – „Ти имаш свой особен дял”, говори той на себе си: … Ти сне от небесата пламък Прометеев да го запалиш в хорските сърца и, възгорени, да ги възвисиш. И в последния ред на поемата, творецът постига това, което е истински значимо – безсмъртието на душата: „ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.” Безсмъртието на твореца е тържество на духа, основа на индивидуализма. „Cis moll” е творба, която се различава с драматизъм на изображението и мощна сила на внушенията. Чрез страданието на великия композитор Бетовен, Пенчо Славейков осмисля големият въпрос за мисията на човека на изкуството. Във философската поема се долавя и сложната диалектика на чувства – на бодрост и вяра в живота и на тъга и болка по непостижимото.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × 2 =