„ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО”, „ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ” – ЛИРИЧНИТЕ ИЗПОВЕДИ НА ВЛЮБЕНАТА ДУША

Много могат да бъдат отправните точки към интимната лирика на Яворов, белязана да се приема като психологически портрет на една трагична по светоусеща¬нето си личност. Неговото присъствие в отделните творби се разкрива деликатно и интригуващо. Стихотворението „Ще бъ¬деш в бяло”, приемано като изповед и диалог в монологична форма, е типичен пример за разтварянето на микросвета на интимните чувства в „света прогнил от зло”, 3а да бъде преосмислян и изграждан наново всеки път, когато се окаже „в съсипии”: Аз мисля днес: света прогнил от зло не е, щом той е твоята родина. (…) И пак ще се обърна просветлен света да видя цял при ярък ден. И нека съсипни се той окаже! „Ще бъдеш в бяло” е изповед на нара¬нен човек, признаващ откровено и интри-гуващо трудностите по пътя към истинската красота на любовта. И неслучайно отговорността пред любимата е една от най-видимите прояви на трагизма му и на вътрешната съпротива срещу насилието спрямо правото да се обича: И ето усъмних се най-подир в невярата тревожна, искам мир. И нека съсипни се той окаже! Веднъж ли съм се спъвал в съсипни, залутан из среднощни тъмнини? Аз бих намерил и тогава даже обломки, от които да създам нов свят за двама ни, и свят, и храм. Като водещи мотиви в стихотворени¬ето „Ще бъдеш в бяло” се налагат тези за любовта и красотата, за хуманизма на порива към щастие, за силата на духовния полет в пространството на профанираните ценности, неслучайно се визира мечта¬ният свят като „и свят, и храм”, като по този начин се търси двойният смисъл на образното понятие „свят” в смисъл на об¬щество и на сакрален, божествен, висок. Чрез двупосочността на внушенията се постига общуването между лирическия изповедник и любимата, от една страна, и от друга – между поета и неговия възприемател. Сполучлив е опитът да се създаде синкретична в жанрово отношение творба, съдържаща изповед и диалог, „разказ” за раз¬минаването на влюбения със света и драматичен конфликт с времето и обстоя¬телствата. Интерпретаторът има пра¬во да търси фабулност в драматизма на изживяванията, защото прозренията са вярно отражение на живота: (Веднъж ли съм се спъвал в съсипни, залутан из среднощни тъмнини?) Риторизмът на познанието поставя акцент върху цената на всяка победа (над се¬бе си или над обществото). Затова не из¬ненадва общото впечатление от изповед¬та, даваща заявки да бъде мажорен химн на любовта, а оказваща се елегичен диалог с бремето като препятствие към щасти¬ето. Дори глаголни форми за бъдеще време не са в състояние да надмогнат болката от осъзнаването на истината („Ще бъдеш”, „ще разкрия”, „ще пия”, „ще се обърна”). За¬това универсализацията на мотивите да¬ва възможност за избор на всеобща неперсонализирана форма на общуване с люби¬мата (и със света): Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина и като ангел в бяло облекло… И па/с ще се обърна просветлен света да видя цял при ярък ден. Избраната симетрична композиция съз¬дава фикционалните антитезни рамки между човека и света и поражда усещане¬то за пълнота на чувствата. Така изпо¬ведта, като основно речево действие, търси не просто слушател, а съмишленик, който ще се отнесе съпричастно Към изживяванията му – плод на трагично-драматичния сблъсък с действителността („Ще бъдеш”, „Аз мисля днес”, „И ето усъм¬них се”, „И нека”, „Аз бих”). В търсенето на път за общуване се сти¬га до разноречието на човека и света, на любовта и страданието заради злонаме¬реност. Като носител на прекрасното, лирическият герой успява да спаси любов¬та – въпреки всички пречки по пътя – в име¬то на живота. Затова и любимата е прекрасна: Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина и като ангел в бяло облекло.,. …загледан в две залюбени очи, И тих ще пия техните лъчи – ще пия светлина, лечебни глътки. Акцентът, поставен върху ангелическото начало в образа на обичаното момиче, се свързва и с представата за любовта ка¬то празник и ликуване в храма на душата. Избраната светла цветова гама е по-скоро изключение, отколкото правило при изображението й – въпреки очевидната бол¬ка от срещата със света и неговите ла¬биринти („залутан из среднощни тъмнини”). Номинацията на духовното начало в случая се обвързва съдбовно с физическото излъчване на лю¬бимата, заради която лирическият изповедник е готов да промени целия си живот. АЗ-ът разширява до безкрайност пространствено-времевите граници на общуването с любимата, за да покаже чрез тревога¬та и съмнението вътрешния си драматизъм: И ето усъмних се най-подир в невярата тревожна, искам мир. И с вяра ще разкрия аз прегръдки… И пак ще се обърна просветлен… Романтично-символното изображение на любимата и любовта в Яворовата творба „Ще бъдеш в бяло” се базира на реалистичното основание за намерената богата сетивност на внушенията. Зато¬ва и водещи са възторгът и възхищени¬ето от любимата в поетичните изповеди. Пространствено-времевите граници в стихотворението „Ще бъдеш в бяло” са твърде разширени („света”, „твоята роди¬на”, „света”, „ярък ден”, „среднощни тъмни-ни”, „обломки”, „храм”), но в тях не е невъзможно да се вмести и микрокосмосът на интимните тайни („прегръдки”, „две залюбени очи”). Контрастното възприемане на човека в контекста на обкръжението му издава влиянието на символизма върху по¬ета – колкото и житейски правдиви да са изповяданите проблеми. В културното пространство на лите¬ратурата стихотворението „Ще бъдеш в бяло” се приема като специфичен израз на искрените интимни преживявания на поета (респективно – на лирическия му АЗ). Те са отразени и в стихотворението „Две хубави очи”. Творбата е рондо с редуващи се мотиви. Затворената кръгова композиция внушава представата за сменящите се чувства на вяра и неверие, за да се наложи накрая убедеността в правотата и победата на не¬винността над грозотата в света: Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи; – музика – лъчи. Не искат и не обещават те… Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях. Булото на срам и грях – не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи. В стихотворението се срещат няколко речеви действия: обръщение изповед и молитва, диалог с любимата и със света („Душата ми се моли,/дете,”), страдание заради оскверняването на любовното чув¬ство. Посредством диалога в монологич¬на форма се осъществява и срещата с трите лирически теми в творбата: елегична – победа на злото в света, драма¬тична – между идеал и действителност, между очакване и реалност, и нравстве¬на – силата на любовта и нейния чувствен свят. Във всяка своя интимна изповед Яворов намира различни характеристики за любимата. Тя винаги е нова и като че ли пое¬тът я открива за първи път. Обектът на неговите чувства се показва като обра¬зец на човешкото съвършенство и зато¬ва носи послание за постижимостта на евентуалното щастие във все още нехармоничния свят. В „Две хубави очи” тя е „дете”. Художественият детайл „очите” вну¬шава представата за цялостен образ. Той е символ на богатия духовен живот на човека. И понеже сам се оглежда в тях, влю¬беният е способен да хиперболизира въз¬действието им, като посочва, че те от¬разяват светлината на света: Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи; – музика – лъчи. Не искат и не обещават те! – Две хубави очи. Музика, лъчи в две хубави очи. Душата на дете. Създадено е усещането за хармоничност на изживяването и за пълнота на чув-ството, носено от платоническото съ¬зерцание на любимата. Чувствата, които кореспондират в про¬странството на тази молитва, са полюсни. Личат възхищението и ангелическото съзерцание на обекта на възхищението. Но веднага след това се внушава усеща¬нето за страдание и състрадание: Душата ми се моли, дете, душата ми се моли! Реален е светът извън чувствата. Но той поражда съмнение в постижимост¬та на чисти изживявания: Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях. И накрая все пак се налага вярата в по¬бедата на добродетелта над порока: Булото на срам и грях – не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи. Това е, което ражда надеждата за вза¬имност и романтичните мечти за бъде¬щето („душата ми се моли…”). За лиричес¬кия изповедник любовта е единство на тленното и на духовното начало в живо¬та. Тя е физическо и духовно съвършенст¬во. Приема я като изпитание на нравст¬веността, като сила и смисъл на живота, като опора в съществуването му на самотник. Затова е назована „страсти и не¬воли”, „срам и грях”. Срещата между любовта и красотата в „Две хубави очи” се осъществява посредством ангажираната изповедност на лирическия герой. Чрез подтекстовия ди¬алог и чрез мотива за желаното щастие всъщност се стига до онази хармония на душата, която е видима само с вътреш¬ните сетива на влюбения човек. Тази е при¬чината да се изберат и широките пространствено-времеви граници на любовното изживяване, вместващо се между „страс¬ти и неволи” и търсеното „утре”. Субективното усещане в поетическата изповед „Две хубави очи” на Яворов е обективирано чрез намирането на подхо¬дящи епитети („хубави”), синоними на очи¬те („музика”, „лъчи”), на сравнения, на ме¬тафори („булото на срам и грях”), на фразеологизми и хиперболи, на символи и метонимии, за да се разкрие духовното богатство на любимата. Ключовите думи „очи” и „душа” се основават преди всичко на художествените детайли. Музикалността на стиха събужда позитивни емо¬ционални изживявания у възприемателя. Копнението на духа показва стремежа на лирическия говорител към докосването до любимата и нейния невинен свят. За¬това се долавя и уважението към лич¬ността на жената. А монологично-изповедната форма създава впечатлението за диалог не само с любимата, но и с читателя. Трагично и прекрасно от естетическа гледна точка е любовното чувство, свър¬зано с идеала на поета за прекрасна човешка личност, която притежава доста¬тъчен духовен потенциал, за да устои на провокациите на живота. Прекрасно и въз¬вишено е зачитането на достойнството и правото на жената да избира пътя си. Красива е силата на чувствата, които търсят път да се докоснат до любимата първо чрез думи, събуждащи взаимност в любовта: Душата ми се моли, дете, душата ми се моли… В стихотворението „Две хубави очи” Яворов внушава музикално усещане за един нов свят, изчистен от намесата на външ¬ни сили: Булото на срам и грях – не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи. Чувствата на лирическия изповедник с облечени в подходяща художествена фор-ма, маркираща графичната симетрия на строфите. Повторенията и елиптичните изречения разкриват непресъхващия духо¬вен извор на любовта „в две хубави очи”: Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи; – музика – лъчи. Яворовата интимна лирика създава обоб¬щен образ на света. Противоречието между идеал и действителност поражда дра¬матизма на чувствата и придава възвише¬ни измерения на страданието. Самовзис¬кателността на поета го води отвъд ви¬димите тревоги в едно общество, в което за любовта няма разбиране и прошка – до¬ри когато се усеща нейното ангелическо присъствие в живота на влюбения човек. В „Две хубави очи” Яворов отразява, но¬вото мислене на човека с модерно съзна-ние чрез изповедната интонация и посред¬ством подтекста, които допадат и на съвременния читател. В много отноше¬ния произведението звучи модерно все още – понеже любовта няма нито възраст, нито епоха за проявление.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × 2 =