“Шинел” – Гогол

Загадката на Н. Гогол, неговата странност, „магичност” често търсят обяснението си в малката му творба от цикъла „Петербургски повести” „Шинел”, събрала във фокус основните черти на творческия гений на писателя, изключителна по смисловата си наситеност и плътност. Върху цикъла си „Петербургски повести” Гогол работи в средата на 30-те години на миналия век, но точната хронология на създаването им е проблематична. Последният текст – повестта „Шинел” – е публикуван през 1842 г. Цикълът е обединен от темата за Петербург, за града с неговите лица и тайни, за сблъсъка между мечта и действителност, между тривиално и фантастично. Това дава основание написаното от Гогол да бъде отнасяно към така наречения „Петербургски текст” в руската литература, създаващ повече от два века мита за „Петровото творение”. Теми и мотиви. Градът, създаден през XVIII век от царя реформатор Петър Първи и неговите наследници и чрез името си потърсил покровителство на Св. Петър, е свързан в руската култура с легенди и пророчества, със създаването на паметници на архитектурата и изкуствата, но и с множество литературни произведения. Приема се, че началото на „Петербургския текст” е поставено от Пушкин („Медният конник”, „Дама пика”, петербургските стихотворения от 30-те години на XIX век), следват го Н. Гогол, Ф. Достоевски, Ф. Тютчев, Н. Лесков, а през XX век своя принос имат Дм. Мережковски, А. Ремизов, А. Блок, А. Бели, Н. Гумильов, Е. Замятин, А. Ахматова, Й. Бродски. Към темата е причастен и последният поет А. Мицкевич в поемата „Задушница”. Основен аспект на „Петербургският текст” е противопоставянето на двете руски столици – древната, сухоземната, средищната, уютната, естествената, но и безпорядъчна, руска Москва и държавния, цивилизования, планомерно построения, морския, огледалния на Европа Петербург. Създаденият по човешка воля, а не възникнал, град на река Нева и на балтийския бряг се интерпретира като място на страданието и злото, и като място на изкуплението и на „достигането на по-високо ниво на духовност” (В. Топоров). В цикъла си Гогол се съсредоточава върху човека, станал част от модерните обществени структури, въведен в рамките на приетото и недопустимото в градската цивилизация, подчинен на законите й. повестите представят контрастите и конфликтите на града, съсловните и съдбовните прегради пред жителите му. Съвременниците прочитат в широко дебатираната повест „Шинел”, че унижението лишава от достойнство и слабия и силния; и търпящия, и упражняващия го; централен става за тях мотивът за съчувствието, за разпознаването на човека в другия. По-късните изследвания се съсредоточават върху формата, върху стила, върху вътрешните противоречия на текста, върху гротеската (Б. Айхенбаум, Д. Чижевски). Продължителна и сложа е историята на четенето на „Шинел”, като отстояването на една или друга версия за смисъла на повестта всъщност е отстояване на идеите на собственото време. . може да се каже, че нейната критическа рецепция очертава основните посоки, движението (и криволиците) на литературоведската мисъл и в Русия, и в чуждата славистика през последните век и половина, творбата се преобременява с метатекстове, появяват се екстравагантни хипотези за същността на героя и конфликта в нея. Толкова по-странна изглежда многозначителността на изследователското внимание, когато се отбележи смелостта на сюжета: беден чиновник превръща в цел на съществуването си придобиването на нов шинел, който обаче още първият ден му е откраднат; сблъсъкът му с равнодушието на властимащите го довежда до по-скоро жалък, отколкото тъжен край, след който според понеслите се слухове призракът му скитосва из града и смъква чужди шинели. Подчертаната обичайност, пошлостта на ставащото не се подкопават дори и от фантастичния финал, нещо повече – Гоголевият маниер на писане така уплътнява визията на призраците и сенките, че те почти придобиват плът. Фантазия, правдоподобие, истина се изравняват, свободно сменят местата си до толкова, че както отбелязва В. Розанов през 1894 г.. няколко поколения вярват в тяхната реалност и реалистичност, вместо да приемат този художествен свят за изображение на „причудливата и самотна душа” (В. Розанов) на твореца. Тази специфична душевна нагласа предопределя както отзивчивостта на писателя основно (според някои единствено) към дисхармоничността на обитавания свят, така и центрирането на повествуването в „Шинел” върху такива фундаментални конфликти , като „човек-среда”, „човек-система”, „човек-предопределение”. Те са проектирани върху съдбата на пределно обикновен , делничен герой, типологизиран в руската класическа литература като „малък човек”. Именно на Акакий Акакиевич Башмачкин дава ключ към неговата същност, ключ, който явно и от самия писател не е веднага намерен, защото в първите редакции героят е безименен. Именно на учреждението обаче, в което служи, е премълчано и се превръща от „департамент за данъците и таксите”, които някои наричат „департамент на подлостите и глупостите”, просто и безопасно в „един департамент”. Впрочем именно като обяснение, което Гогол дава не толкова на читателите, колкото на себе си, можем да приемем разточителното начално мотивиране на пропуснатото име на институцията. Този детайл от творческата история на повестта открива проблема за номинацията в „Шинел”, засягащ в еднаква степен персонажите и локусите и създаващ характерната за Гоголевото разказване колебливост, неопределеност, недоговореност. В окончателния текст на повестта героят чиновник все пак получава име, но кръщението му е толкова пространно описан, че можем да го разчетем и като рефлексия от авторовите усилия по назоваването на Акакий Акакиевич. Трудът обаче не ще да е бил напразен, защото именно се превръща в емблема, читатели и изследователи свободно разиграват произвежданите от него фонически и семантически асоциации – едни комични, други – исторически обосновани и документирани. Сред последните е свързването на името и характеристиките на персонажа с агиографските текстове за Св. Акакий Синайски, живял през VI век и отличил се с кротост и търпение, аскетизъм и послушание. Именно на светеца от проложните жития, без съмнение познати на Гогол, се тълкува като „незлобив”, „невинен”, какъвто е и Акакий Башмачкин с предопределената си от кръщенето участ, но и „нищ духом”, неподготвен и непригоден за подвижничество и святост, което дава основание на М. Епщайн да определи „Шинел” като „антижитие”. Акакий Акакиевич живее в крайна бедност и самотност, смирение и страх закриват от погледа му света, но той е „невинен” в ограниченията си, защото с нищожно изключение, никога не е имал избор, алтернативи. Отличава го обаче малката му страст – преписването, то е радостта и смисълът на неговото съществуване: „Едва ли може да се намери човек, който толкова да се бе вживял в своята служба. Не е достатъчно да се каже, че той служеше усърдно, не, той служеше с обич. Там, в това преписване, той виждаше някакъв свой разнообразен и приятен свят. По лицето му се изписваше наслада…” Изобразяването на отчуждението на героя от света в „Шинел” е една от темите, фокусиращи съвременното внимание върху текст преди век и половина, отчуждение, което в началната концепция на Гогол за героя е стигало според ръкописите до предела на самозабравата, на неусещането на собственото съществуване: „Той просто живееше и се наслаждаваше на своите длъжностни занимания и затова почти никога не се оглеждаше, даже се бръснеше без огледало.” Самоотчуждението е станало крайно, всеобхватно, не само светът не забелязва героя, но и той самият е престанал да забелязва себе си. И нищо чудно, че след смъртта му, също незабелязана, мястото му зад бюрото е заето от друг, също тъй безлик чиновник , чиито почерк е „по-наклонен и полегат”. Човекът е видян като сведен до функция, до позиция, затова вероятно в Гоголевите той е дотолкова статичен, „портретен”, че лайтмотив особено в модернистичната руска критика става подобността на героите му на „марионетки”, на „восъчни кукли” лишени от характерните за реализма „живост”, „подвижност”, психологизъм, правдоподобие. Впрочем самият Гогол признава по повод Акакий Акакиевич: „той очевидно се бе родил така – съвсем готов, във вицмундир и с плешива глава.” Съществуването на героя е минимизирано, капсулирано, което според ориентацията си критическите школи интерпретират различно. Социалният детерминизъм вижда вариант на историята за добрия човек и злощастните обстоятелства или потисническия обществен ред; други в неоромантичен дух са склонни да винят личността и отсъстващата нейна борбеност и самосъзнание. На по-различно ниво на анализ обаче можем да видим „вината” и на автора, пределно сгъстил краските и сам „в изблик на дълбока скръб” (В. Розанов) прекъснал себе си с филантропичния лиричен пасаж (т. нар. „патетично място”), в който на обидите Башмачкин отговаря жалостовито „Оставете ме, защо ме оскърбявате? – и в тия трогателни думи звучаха други думи: „Аз съм твой брат.” Така в „Шинел” в максимално компенсиран вид, сведена до „формула” (Д. Галковски), до знак, е представена Гоголевата версия на вечната идея за човека. Повестта „Шинел” ни поставя и пред въпроса за различните гледни точки – за „малкия човек”, който вижда само своето късче от картината на света, затова тя му изглежда и достатъчна, и поносима и за писателя, който обзира цялото и се ужасява. Така в проглеждането на младия чиновник за страданието на Акакий Акакиевич и за това „колко много безчовечие”, „колко много свирепа грубост” има, звучи все същото, родно познато ни възклицание за мъката на божия свят. Метаморфозите на замисъла на повестта, както и окончателния й текст съдържат резки преходи (а може би лутания) между илюзия и реалност, при това илюзорното е страшно, гротескно, но трепетно, пленително дори с кошмарността си, реалното е поносимо, но скучно, тъжно и дребно. И съвсем закономерно един шинел, една вещ могат да предопределят тържеството и катастрофата в това дребно и незабелязано съществуване. Впрочем, шинелът заслужава по-особено внимание, защото е знак за успех и благосъстояние (преобличането означава смяна и на социалния статус), но освен това може да символизира и суетност и тщеславие. Щинелът се възприема като метонимично назоваване на чиновническото съсловие и така подчертава типичността на персонажа и на ситуациите в повестта. На следващо място перипетиите около „халата” и „шинела” обръщат внимание върху аналогия между човека и предмета, тяхната обвързаност и дори обща обреченост. От вниманието към вещите при Гогол произтича и едно ново за тогавашната литература, различно измерване на важното и несъщественото, както и опит чрез прецизното описание и близката визия за детайлите да се укрепи илюзията за реалност. На последно място заглавието на повестта е отправна точка за езикови игри (започнали още със знаменитата, приписвана от Достоевски фраза: „Ние всички излязохме от шинела на Гогол”) и интерпретаторски метаморфи, в които се проблематизира майсторството, умението на Гогол да „съшива” текстове, които, разбира се, както ни напомня Р. Барт, са тъкани. Въздействието върху читателите и върху литературната еволюция като цяло, а също и анализационната съблазнителност на „Шинел”, се дължат в значителна степен на спецификата на повествованието. В наследяването на Гогол и в дебата с него на първо място трябва да бъде посочен Достоевски с „Бедни хора”, следван от А. Ремизов, полемично цитиращ „Шинел” в орнаменталната си повест „Сестри мъченици”, но разбира се и Гогол е последовател в своя текст – на Пушкиновата трагедия „Борис Годунов” и на повестта му „Станционният надзирател”. В „Шинел” се открояват наченките на абсурдизъм, на нонсенс, който в късния руски модернизъм ще бъде развит през 30-те години на XX век във фрагментарната проза на Д. Хармс, наследила Гоголевия неуверен, загрижен за границите на допустимото за казване и за премълчаване, затруднен във верификацията на събитията повествовател, който е раздвоен между съчувствието и неутралността, който се самопрекъсва и самокоментира и все не може да доразкаже своята история. Несъмнено тази история е започната заради необикновения си край, заради неговата пленяваща въображението фантастичност, а не заради Акакий Акакиевич и преживелиците му. Първоначалното й заглавие е „Повест за чиновника, крадящ шинели”, т.е. животът на героя е само предисловие към неговия метафизичен реванш, към възстановяващото справедливостта завръщане, чиято истинност обаче дори и във фикционалното поле на текста е поставена под сериозно съмнение (повествователят се позовава на слухове и ненадеждни свидетелства). Така разказът за призрака, материализирал се в петербургската мъгла и виелица, за неговото страшно и смешно отмъщение, се оказва вглеждане в мъничките човешки мечти и проглеждане за илюзорността на тяхното сбъдване.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − four =