“Шибил” – Йордан Йовков

Накрая Шибил извървява не само духовно, но и физически пътя си към Рада. Съмнението на героят, чувството че скъсва с познатото и навлиза в чуждо, неизвестно битие, е изразено чрез пейзажа:”Планината беше се спотаила, тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибил и питаше:къде?Домъчня му на Шибил, съмнението като червей загриза сърцето му … друга беше станала планината – разстлана на широко, мътна, изгладена като синя стена, загърната в бяло було. В черни сенки се спотайваха горите…”. В тази картина се преплитат тревогата и надеждата, мрачното предчувствие и плахото желание за покой и радост. Загадката на бялото було на планината – невеста; черните сенки; мъглата, която се извива като змей – това са образи, внушаващи непроницаемост, скрита заплаха. Светулката наистина дава някакъв знак, но той е неразбираема „тайна дума” и затова на свой ред звучи като прокоба. А песента на реката го мами като мираж – в нея отеква Шибиловата надежда за щастие. Но той сам трябва да измине пътя на съмненията си, сам трябва да изпита съдбата си. Така чрез пейзажа е въведена равносметката на Шибил, създадено е напрежението, предшестващо развръзката:”Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад”. Шибил е хайдутинът горе в планината, слизайки в селото,без оръжие, захвърляйки хайдушките дрехи, майка му го назовава с името Мустафа (избраник). Името говори за вътрешната промяна у героя. Мустафа е знакът на извисения и облагороден човешки дух, въоръжен единствено с любов. Това е обикновеното име на героя – името, което го прави един от многото в общността. Ставайки Мустафа, той губи легендарната си сила, превръща се в „простосмъртен” и наистина намира гибелта си. Така по своеобразен начин Йовковите герои живеят двоен живот. И това е механизмът, чрез който те са едновременно реалистични и легендарни. Човекът Мустафа може да умре и умира реалистично, но хайдутинът Шибил остава легендарно жив. Жестът на преобличането също свидетелства за промяната която е настъпила у героя. “Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет” Поривът на Шибил към Рада е абсолютно безсебичен, над него не могат да властват съображенията на разума над предупрежденията на майката да не отива на срещата, защото ще го убият, е знак, че естествения инстинкт на Йовковия герой е по-силен от инстинкта за самосъхранение. Той не познава колебания. Следва решенията си неотклонно. Няма страх от смъртта. Върви огрян от пролетното слънце, като ореол около осанката му са венецът на Балкана и цветните облаци на овошките. Чрез любовта Шибил е прозрял и приел други нравствени закони, но личност, която е сторила грях, трябва да бъде наказана. Любовта връща героя към праведността, но за Йовков това не е достатъчно. Злодеянието, престъплението, грехът към човешката природа не могат да бъдат заличени. Тук прозира влиянието от християнската етика, според която нищо не може да се скрие от всевиждащото око на Бога. Любовта винаги трябва да почне на чисто, затова Шибил получава възмездие, а след това прошка – бялата кърпа, която някой „отчаяно” размахва от черковното кафене. Любовта предвещава гибел, а не хармония и подреденост. Всеобщия закон за хармонията и подредеността в света не отчита това, че Шибил не се е променил, не е станал друг, а се е себеоткрил, осъзнавайки чрез любовта кой е и какъв иска да бъде. Той тръгва пречистен, след като оставя всички знаци на хайдушкото битие и вече не се обръща назад. Оръжието за него е бреме – „тежка му се видя пушката”. Устремен към любовта, у него умира хайдутинът, а се вижда юнакът хубавец – „Какъв юнак! Какъв хубавец!”. Чрез любовта героят открива доброто, истината, носи не пушка, а червен карамфил. Символът е двоен. Карамфилът означава любов, но и ненужна смърт. Червеното цвете е знак за магнетичната сила на любовта, под чието влияние е преоткрил себе си. Той тръгва пречистен, но това е видяно само от бея:”Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре”. Силата на любовта преобразява и Рада. Тя е използвана като примамка, но също потъпква законите на своята християнска общност в името на любовта. Шибил и Рада са огледални образи. Те са свободни хора, вътрешно независими от обществото. Тяхната любов няма бъдеще, защото героите не се вписват в установените порядки. В този смисъл те нямат собствена религия – единствената религия за тях е любовта. Знаците в „Старопланински легенди” могат и пряко да направляват съдбите на героите. В „Шибил” такива знаци са Радиният карамфил и двете кърпи – бялата и червената – „условните знаци на сеймените (стражари), скрити в пусия (засада). Развявайки червената кърпа, Велико кехая – бащата на Рада, отсъжда смъртта на хайдутина. Развявайки бялата кърпа, беят напразно се опитва да го спаси, покорен от юначния му вид. Шибил пък, разбирайки за устроената клопка, накъсва броеницата, подарък от бея (така на свой ред разтрогва „договора” с него). Запазва обаче карамфила от Рада – знака на любовта им. Така знаците на хайдушкия живот от началото на разказа („пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки”) са заменени от символа на любовта в края:”Като петно между двата трупа се червенееше карамфилът”. Сравнението на карамфила с петно кръв символизира пречистващата и извисяваща любов, красотата в човешкия живот и способността да се обича. Велико кехая извършва страшен грях срещу любовта. Името му носи двузначен символ – Велико идва от „велик”, „божествен”, но той съвсем не е такъв.”Кехая” означава богат но героят е духовно беден. Наказан е със страдание, с кръв и съзнание за вина. Той обича Рада като вещ, с егоистична и деспотична любов. Бащата трябва да бъде опора, а не бреме или пречка. В известен смисъл възмездието, което получава, е жестоко, защото няма по-чудовищно наказание от вината за смъртта на собственото дете. Извършил морален грях, той получава морално възмездие. Изкуплението като съдба застига и майката на Шибил, защото родителите носят мъката като наказание за извършените от децата им грехове. Тя не е внушила и утвърдила у Шибил морална ценностна система, затова страда. Велико кехая и майката на Шибил принадлежат към други светове, но съдбите им са свързани, с любовта-смърт, която поставя знака си върху съдбите на Рада и Шибил. . Върху героите лежи грехът и те го изкупват със страдание и смърт. Любовта на Рада е награда, която осмисля смъртта. Трагичния край на двамата е тържество на нейната магнетична сила и отрицание на измамата и подлостта. В поантата на творбата любовта удържа морална победа.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × 4 =