ЧУЖДЕНЕЦЪТ, ЗНАНИЕТО И “АДЪТ” НА ДРУГИТЕ – “Изворът на белоногата”

Глобалният смисъл на конфликта между носителите на българското етносъзнание и чужденците, обитатели на българското възрожденско културно пространство, може да бъде премислен чрез лавината от макротекстове и микродетайлите им, но в дълбинните си семантични смисли този конфликт има все същите предизвикателства и опори в развитието си. Образът на чужденеца, доказал огромните си сюжетноинтерпретативни възможности в текстовете от „История славяноболгарская“ насетне, тук ще бъде изследван в дядо-Славейковата баладна мистификация1 „Изворът на Белоногата“. Наблюденията си ще развием в две от възможните посоки за анализ на „Изворът на Белоногата“: Първата, с която ще започнем, залага на това, че Гергана и везирът са чужденци един за друг, но отношението им един към друг се мотивира от диференцирани критерии и схващания за избора на начина на живот2. Оценката на Гергана и на везира за своя свят и за света на опонента се опира на противоположни критерии и сетивност за необходимото и достатъчно свое и за малкостта в света на другите, затова гледната точка на чужденеца ни е нужна, за да допълним познанието за нашия свят3. Различията в двете гледни точки ще проследим в сферите на: психолингвистиката на колоремния дискурс, предметно-вещната детайлизация на интериора и екстериора и семиотиката на езика, с който се говори за/на чужденеца и на който език се артикулират представите за своя-и-чуждия свят. Втората анализационна линия пък застъпва идеята за теоретичната „недостатъчност“ на възрожденското културно мислене и невъзможността му да излъчи поемата „направо“, без „патерицата“ на фолклорната балада. В тази посока ще подчертаем, че досега баладната развръзка беше четена с акцентното извеждане на мотива за вграждането, поради което до момента изворът не е „видян“ като относително самостоен персонаж в системата на образите, персонаж, който осъществява всички сюжетно-конструктивни и сюжетно-смислови равнища в баладната мистификация. Нашият текст предлага пренасочване на вниманието в друга възлова за сюжета посока, посоката: „после за помен поръча / изворът чешма да стане“4. Интерпретацията чрез ключовия образ на помена смърт има за цел да покаже, че баладният финал не е „изкуствено“ прилепен към „Изворът на Белоногата“, както все се твърди в досегашната критическа литература. Прочитът на текста чрез семиотиката на помена смърт крие неоткрити все още възможности за анализ – анализ, който да покаже, че везирът не дарява свобода на Гергана, защото бунтът на литературната възрожденска българска мома, пожелана от друговерец, може да бъде разрешен само архетипно. Преди познанието: да бъдем себе си В дядо-Славейковата баладна мистификация своето и чуждото конструират набор от допустими и изключващи се връзки, обективирани чрез съполагането и отделянето на везира във/от конкретни културно маркирани държавно-политически, ритуално-битови и ситуационни полета5. Тези полета могат да се изследват чрез анализа на де*ата между Гергана и везира, който протича във верижни сюжетно релевантни противопоставяния, подредени в определен йерархичен ред. Доминантна, в парадигмата на своето и чуждото, е двоичната опозиция за диференцираното качество на начина на живот в предкултурния и в модерния свят. Двусмисленото противопоставяне между патриархалната старина и цивилизацията „се разпада“ на вторични смислови опозиции, които изправят героите в словесен де*ат един срещу друг за стойностите на своето и чуждото. Тези опозитивни разклонения попадат в полетата на диалогичността за: І. Властта и (не)подчинението: „Та що е твоят любовник пред мене и пред властта ми;“ – срещу „- Пред тебе, аго, нищо е, / но за мен, знаш ли, всичко е, / воля аз него, та него…“ ІІ. Различната нравствена мотивация на правата и забраните в моралния избор на доброто или злото: „- Ходиш ли, млада девойко, / ходиш ли и ти на нива / да гориш лице снежано, / да косиш ръце нежани? / Ти не си затуй родена, / най си родена, дарена / бяла ханъма да бъдеш, / все по чардаци да ходиш…“ – срещу „Добре съм, аго аз тука / при стари баща и майка / мен не тежи ми шетнята. / Откакто съм ся родила, / все тъй съм расла порасла, / кога по нива, по лозе – / на стар бащица на помощ, / кога пък в къщи да шетам – / на мила майка отмяна.“ ІІІ. Модерният (градът) и предмодерният (селото) начин на живот: „Склони ти само да дойдеш, / на Стамбул да тя заведа: / да видиш де е хубаво, / да познаш що е охолно!“ – срещу „Хубаво, аго, жив ми бил, / но аз съм проста селянка, / не ми са драги хареми, / нито свилени премени; / не искам жълти жълтици, / не искам дребен маргарец!“ Всяка страна на откроените опозиции е двусмислено маркирана, едновременно определена с положителни и отрицателни семантични характеристики – поради смяната на оценяващия субект (Гергана или везира) и оценявания обект (своето или чуждото). Своето е маркирано с положителни стойности и се възприема като добро, когато се оценява от Гергана, но същото това свое е чуждо за везира и тогава стойностите му натрупват смислови асоциации за недостатъчност, неизчерпателност, непрестижност. Герганиният свят – в диалогичните конструкции на везира – не е пряко определен като низше равнище на предмодерното развитие, това значение обаче се подразбира от контекста, читателят го открива, съпоставяйки образите Бисерча-и-Стамбул, обрисувани чрез двете гледни точки. В „Живата метафора“ П. Рикьор говори за една следлингвистична дисциплина, изследваща метафората, назована от Рикьор като „психолингвистика на метафората“6. Според Рикьор „Това е една нетиражирана дисциплина, която се ражда от приноса на изцяло специфичен семантичен анализ и описание на операциите, схванати в тяхното сублингвистично ниво7“. Разчетена в този анализационен периметър, психолингвистиката на цвета в „Изворът на Белоногата“ се постига с анализа на семантичните полета на колоремите в обективните им значения и операциите, направени с апарата на екстралингвистиката, операции, „проникващи в духовно-динамичното зрение, обхождащо тези полета“8. Колоремният дискурс в баладната мистификация надхвърля пряката називна функционалност на цветоизразяването и трябва да бъде анализиран чрез категориите на психоаналитичното, защото дълбоките връзки и имплицираните „тайни“ смисли в цвета могат да се извлекат чрез интенционалното съдържание и „психологически(те) модуси идентичности“9. Колоремната символика в баладната мистификация крие смислите на субективната емоционална оценъчност, която отново е двойно фокусирана и противопоставена чрез „изтънчената изобретателност при класифицирането на цветовите оттенъци“10 у Гергана и чрез атрофията на цветовото чувство у везира. Цветовете, които познава везирът и които говорят за хоризонта на духовното му зрение, са съсредоточени в полето на бляскавата сетивност („злато, коприна да носиш, / в светли хареми да седиш, / жълти жълтици да нижеш / размесом с дребен маргарец“). Прехвърлянето на конотациите на златното отражение върху образа на везира извиква представи за неизменното зло, което поражда всяко докосване до огледалния му блясък. Цветът е застинал, умъртвен, отразеният блясък губи привлекателната си сила и въздейственост. Чувството на чужденеца за цвят е атрофия, сетивата му са склерозирали, представата за цветовете се изчерпва с обобщителноместоименната форма „всякакви“, а тази артикулация, транскрибирана чрез вътрешната сетивност на Гергана, отеква като „мъртъв свят“. Везирът преценява своя свят не от позициите на някаква абстрактна духовна субстанциалност, оживена от баграта, нюанса, хармонията, а от гледната точка на предметната му самодостатъчност. Светът на чужденеца е материален, из-ред-ен чрез субстантивни граматични категории, назоваващи „преките“ сфери на езика, описани опростено, без детайли, без асоциативна внушителност: „Аз ще заръчам, щом идем, / да ти изградят градини, / каквито искаш, дето щеш. / И ще направя за тебе / в градини нови сараи / с дванадесет капии, / с триста прозорци джамлии; / с миндери ще ги обградя, / с ястъци ще ги обредя, / с дюшеци ще ги постеля, / да седиш на тях, да гледаш, / додет ти видят очите…“ Ключът към опознаването на света на чужденеца е „да познаш що е охолно“ и това охолство се преценява с търговски усет за добра сделка, като за всяко „парче“ се наддава. „Аз“-позицията е властна, демонично безпардонна, хоризонтът на имането – безкраен за него, и безнадежден, студено неприветлив за Гергана. „- Ливади искай от мене, / все по ливади да ходиш, / каквито искаш градини / и цветя вътре всякакви…“ – с императивен език – езикът на разменните стойности, постулира везирът. Ливадите и градините, същите, за които говори везирът като за своя богат имот, чрез Герганината чувствителност стават волна, жива, обичана хармония от багри и звуци. Същият образ, който везирът вече е изговорил, ще изговори и Гергана, но ще го стопли и оживи: „- Мили ми, аго, ливади, / свидна ми мала градинка!“ Транслирането на фактите из богатия свят на Стамбул във вътрешното духовно пространство на Герганината чувствителност задава другите измерения на света-там, нарисуван от нейната гледна точка, със студените цветове на далечното, с кошмарите и страха от „ада“ на другите, където „всичко расте насила / и дето расте, там вене…“ Срещу обобщителноместоименната конструкция „всякакви цветя“, срещу лингвистиката на количествената множественост Герганиното цветозрение смайва с пъстротата на образа и конотативните си възможности. Гергана вижда многоцветно, с толкова нюанси и багри, колкото са цветята в градинката й. Не за „цветя всякакви“, а за всяко отделно цветенце говори любовно девойката. Мобилизирани са всички цветове от спектъра, за да се постигне индивидуалната цветова гама на Герганината „мала градинка“. Всички сетива са оживени, окото, слухът, обонянието виждат, чуват, миришат, докосват цвета. Цветът, независимо как е обрисуван, живее – неспокойно, палаво, трепетно. Това, което Гергана чувства като богатство, е живата обагреност на пръстоцветния й хоризонт. Емоционално въздействащи са и колоремите, назоваващи цветовете с пряко номинативните им означения („сива лиляка“, „бяло кокиче“) и цветовите образи, постигнати чрез контаминиране на сложни плетеници от разкъсани стари връзки между цвета и назовимото и новосъздадените оттенъци, „мнимо предметни по природа“11 („къдрави шубраки“, „теменужка дъхава“, „крехка върбица клоната“, „всякакви ружи шарени, / шарени, жълто-алени“, „бисерно, росно леденче“, „бял кремък, чисто сребърен“). В психолингвистиката на Герганиното цветоозначаване се наслагват багри, звуци, аромати, изобретени от обострена чувствителност, от неистово желание семиозисът на своето да бъде непременно различен и почувстван от опонента като красив и незаменим. Хубавата българка не познава раздвоението, тя живее цялостно и хармонично в своята единствена истина, че – „хубаво всичко на село, / охолно, аго, на воля“. Гергана не преживява вътрешни терзания и противоречия, не изпитва съмнения, които да нарушат хармонията на духовната й сетивност. Нейният свят е цялостен и самодостатъчен: доста е мене що имам. Това е, което й стига. Затова Гергана не може да почувства носталгичен порив към раеподобния живот на везира. Стамбул в съзнанието на Гергана пробужда чувства, белязани чрез отрицателната й сетивност, предизвикана от представи за страх и насилие. Гергана говори на чужденеца за неговия свят с еднотипни отрицателни конструкции: „не ми са драги хареми, / нито свилени премени, / не искам жълти жълтици, / не искам дребен маргарец!“ Затова пък езикът, с който българката говори за познатия си свят, е любовно-екстазен, поривен, богат, дълбок. Чрез чувствителността на Гергана българското става красиво, бленувано, пълно; детайлът оживява с любимите шумове, с причудливите ухания на ливади, с парещото докосване на слънцето, с любовното докосване на ясен месечко и милиони звездици, през „едно само прозорче“. Герганините сетива ваят чудни лирически късове, споени от дъхавостта на живите цветя и тревички, от полъха на вятъра и приказната светлина на слънцето, месеца и звездите. Така малкото свое става достатъчно, защото е щедро, любимо, весело, обговорено с някаква смайваща психолингвистика на многостта и препълнотата. С обичайния свят Гергана е болезнено слята. И докрай! Светът на Гергана е Едем преди познанието, затова и нейното Аз живее и се осъществява само във/чрез собствената й вселена, в която са спомените, настоящето и бъдещето. Субективната и моралната цензура на предкултурното съзнание постулира да бъдем себе си: „Стамбул е, аго, за мене / тука, дето съм родена, а най-хубави сараи – / там онзи моя бащин дом.“ Индивидуалната оценъчност на везира търпи друго развитие. Чужденецът носи знанието и опита, следователно оценъчната му перспектива е с усложнена структура, която преминава през стадиите на постъпателния дискурс от-през-към-до: • От убеждението за необходимия избор, внушено чрез препоръчителните конструкции: „Я хайде, бяла българко, / хайде на Стамбул да идем, / дето ще шеташ на други, / други на тебе да шетат.“ • През модално-указателните императиви за задължителния и единствено възможен избор: „- Ще дойдеш, бяла българко, / ще дойдеш с мене на Стамбул, / ще дойдеш – друго не бива.“ • Към волеизказите на властта: „но своя воля ти нямаш, / мойта е воля над тебе, / аз ще ти бъда стопанин.“ • До привидната съпричастност с избора на чужденката: „Смая се везир с Гергана, / вярност в любов й почете, / пусна момата свободна / и надари я богато.“ Везирът налага на опонентката си онова, което е необходимо, полезно и нужно, преценено от позицията на категоричната оценъчна процедура и недопустимия различен избор. „Всъщност, когато говоря на другия (не със заповеди, а водейки диалог с него), аз го признавам в качеството му на субект, подобен на мен самия“ – пише Цв. Тодоров, и още: „…ако разбирането не върви в едно с пълното признание на другия като субект, то рискува да служи на експлоатирането, на „взимането“; знанието ще бъде подчинено на властта.“12 Везирът говори от позицията на всевластието, затова и езикът му е некомуникативен. Диалог между везира и Гергана, като обмен на културна информация, всъщност не се осъществява, защото чужденецът говори за-, а-не-на Гергана. Нещото, което не очаква, което го смайва, разстройва и променя отношението на властника към Гергана, е отказът й да върви по широкия друм из неговите земи и категоричното й желание да остане при тясната пътечка, под звездите и слънцето над своята малка планета. Феноменът за криворазбраната цивилизация в този текст е с преобърнат прочит, различен от този, който Войников вече е заявил в „Криворазбраната цивилизация“. Неразбиращият, криво схващащият света на другите, подведеният в очакванията си този път е везирът чужденец. Чрез волята на Гергана, чрез безразличието й към примамливия живот на Стамбул доминантен става моралният проблем, проблемът за правото да се спасиш в света на чужденеца или да останеш при своите и при смъртта. Гергана избира да остане при своята топла и свидна земя и да бъде погре*ана при светите кости на предците си. Моралният идеал на девойката се крепи на близостта до майка, тейко и либе. Тя е, която не отстъпва от волята си и позивите на кръвта. Тази позиция на безвластната, но непокорна българка обаче не неутрализира докрай вътрешните възможности за развитието на конфликта, който оттук насетне не може да се осъществява в реалното време и пространство. Така бунтът на българката мотивира появата на другия – баладичния – план, който задълбава и „развързва“ отношенията между имащия власт и поробените. Изворът и смъртта Митологичният – вторият – план на действието (иреалният, далечният план, хвърлящ мост между преданието, родено „в стари години отколе“, и реконструкцията му в сегашното време) е вграден в сюжета чрез ключовата позиция на топоса на извора, а също и чрез рамкиращите митологични алюзии, кодирани в мотото и в баладичната развръзка. За ключовите позиции на извора говори главната синтактична позиционираност в заглавието: „Изворът на…“ Съществува, поне теоретично и хипотетично, още следната възможност: „Изворът и Белоногата“, заглавие, което би поставило двата образа в равностойни синтактични и логични релации. Творбата все пак е назована „Изворът на…“, защото тъкмо изворът е топосът, където Никола и Гергана се срещат, където чужденецът се опитва да омае непокорната българка, където ще вградят сянката на девойката. Изворът е топосът, белязал цялостното развитие на баладната мистификация и без присъствието му сюжетът би се разградил цялостно. Затова не бива да се говори за външна връзка, осъществена чрез щафетния сюжетен принцип13, а за дълбока, същностна, основополагаща и вътрешна функция на извора спрямо сюжета. Всичко се случва на извора, той е „живият“ спомен за Гергана-Никола-везира, те са само образи сенки, отколе погре*ани, пробудени от желанието да се разкаже за този извор на светлината и смъртта. В баладната мистификация се открояват два дискурса – на светлината и мрака, а динамичната темпорална опозиция „грозна невярна полунощ“ // „кога ся зора зазори“ маркира още в самото начало пространството на текста. Всеки от героите попада в полетата и на светлината, когато е сред своя свят, и в територията на мрака; територия с усложнени семиотични кодификации. Затова тук ще се акцентира върху тъмния, мрачния път, повел Гергана към смъртта. Тягостно, монотонно-приглушено започна напева си Славейков: „Видиш ли долу в полето, / дет ся мержеят, чернеят / дестина дървя върбови? / Там било село Бисерча / в стари години отколе…“ Изваяният образ отваря един поетичен свят на магическо моделиране на предметите и техните призрачни сияния. Далечната отвъдност на отколе погре*ани сенки пронизва всички равнища на текста. Мракът – там, долу, в бездната, погълнала Бисерча, – е обиталището на космогоничните демони, на свръхреалното, тайнственото и приказно-митичното. „Време е сега потайно, / грозна, невярна полунощ; / звезди блещукат над нази, / веди прелитат край нази – / змейове, змейски духове / и самодиви-нощянки, – / ще видят, ще ни завидят!“ – монотонно напява лирическият говорител. Алитерацията на звучната консонанта, асонансът на високите и ниските вокали, експресивната лексика и разгърнатата метафоричност на поетическото видение очертават езикови структури от фреквентен и комбинаторен тип14, предизвикващи асоциации за страх и напрегнатост. Музикалното отекване на фониката събужда натрапливи асоциации за непреодолимостта на злото. Словесният образ чертае кривата между небето и хаоса в движението на нощта. Едно поетично видение ще докосне звездите и, опарено от призрачния им блясък, ще потъне в бездната заедно с мечтите за любовно щастие на Гергана и Никола. Чувството за обреченост и безнадеждност плете паяжината на смъртта и с прокобата на черната веда прокобница („Черна им честта горките, / черна веда ги подслуша, / подслуша, / та им завидя, / на зло ги око мернала, / сторила да ги погуби“). Поетичният образ е разпънат между небето и хаоса, фантазното видение прелита край звездите и пада долу, в подземията, където ще потъне и сянката на Гергана. Приказната условност е внушена с умело опоетизираната нощ; нощ, гъста като смъртта; нощ – пълна с тайнство, мистика и свръхобитанието на образите сенки, пометени от пороя на времето. Пространството на извора и хроноса на нощта са хронотопните зони, където ще бъдат погре*ани мечтите на Гергана. В „черното“ поле на дискурса попада и везирът с обърнатия му начин на живот15. Статутът му на чужденец предполага изключеност от традиционните прояви на всекидневното национално битие, а посланието на тази изключеност се кодира с начина, по който везирът пристига в Бисерча: „Нощя е везир пристигнал.“ Явил се е през нощта, там – при извора, където Гергана и Никола се срещат по „светло“ време. Възрожденското съзнание митологизира чуждостта, затова чужденецът идва по неведомите пътеки на митологичните демони. Везирът носи друг живот, със задължителната му различност, която го изключва от социалната йерархия в българския свят. В отношението си към Гергана той проектира тъмната, демоничната, властната страна на желанията си, тази страна, която ще породи идеята му да вгради сянката й в темелите на чешмата. Съвременната критика – в по-голямата си част – създаде доста объркваща представа за образа на чужденеца в „Изворът на Белоногата“. Критическите характеристики го преценяват с ласкаещи самолюбието качества, той е титулуван като благороден властник, който притежава достатъчно широк ценностен диапазон, за да си позволи да подари свободата на Гергана. Като се има предвид обаче историческото обстоятелство, че когато П. Р. Славейков пише поемата си, велик везир и валия на Дунавския вилает е Митхад паша, образован по европейски, но по ориенталски деспотичен и фанатизиран убиец16, една такава постановка за свободолюбивия и волен дух на властелина някак си трудно се вписва в османския ценностен контекст на отношението власт – подчинение. Идеята, че везирът е дарил свобода на Гергана, звучи алогично в кръгозора и на господаря17, и на Гергана, девойката, чието колективно социално чувство18 не би допуснало свободния избор. Така отново възниква въпросът за развръзката на „Изворът на Белоногата“ – развръзка, разплитането на чиито дълбинни смисли би трябвало да се опре на динамиката на мисловния процес у Гергана и везира. Герганиното неподчинение кулминара в отказа й да се приюти в света, описан от везира: „Гергана дума продума: / – на живот ми си господар, но на воля не ми си! / Без воля стопан ставаш ти / на мъртво сърце студено…“ На фона на многословието, с което Гергана говори за любимия свой свят, това рязко спиране след „мъртво сърце студено…“ и последващото премълчано слово „казва много и с това, че отказва да го каже“19. Спотаените мисли на Гергана могат да предполагат много неща поради огромното емоционално напрежение, снето в тях, но, разчетени чрез интуициите на възрожденското време, те всъщност казват: „Ще млъкна, защото отказвам да назова онова, което може да се случи, ако господарят ме отведе в своя свят.“ Недовършеното слово прави последващото развитие още по-смайващо. Герганината „дума“ е толкова поразителна и неочаквана за везира, че променя мисловните структури в аргументацията му. Онова, което преминава през съзнанието му, не е коментирано в аз-изказна форма, защото той се оказва неподготвен да „извлече“ нов словесен аргумент пред българката. За решението му да я дари „докладва“ лирическият говорител: „Смая се везир с Гергана, / вярност в любов й почете, / пусна момата свободна / и надари я богато; / после за помен поръча / изворът чешма да стане.“ Желанието на везира „изворът чешма да стане“, чешма за помен, на пръв поглед е толкова изумително, колкото е изумителен и бунтът на девойката. Само на пръв поглед – защото всички „тъмни“ пластове на поемата носят знаците на поменуването на мъртвите. Прокобата на ведата завистница вече е белязала развоя на сюжета и е предвещала смъртта. Затова, ако отмерим с културната мяра на Възраждането и ако тази мяра се екземплифицира с реконструкция на сюжетните развръзки на възрожденските текстове, ще стане ясно, че те са строго фиксирани и смислово „статични“, невъзможни като поливариативност. Баладната мистификация „Изворът на белоногата“, като част от този идеологически контекст, не може да „измайстори“ съвсем друга развръзка. Поетът се е проявил като новатор само в едната посока на интерпретацията на отношенията роб – господар, защото робът в „Изворът на Белоногата“ не е чак толкова роб, макар че господарят си остава докрай властелин, силен, безпардонен, наказващ. Безразличието на Гергана към модерния свят неутрализира само външните – но не и вътрешните – динамични възможности на опозицията абсолютна власт – безпрекословно подчинение, затова де*атът, започнал като сблъсък между двамата опоненти, приключва като привидно съпричастие на везира към волеизказите на непокорната Гергана. Тази е външната20, словесно обобщената развръзка на линията Гергана – чужденецът. Баладната мистификация обаче не завършва тук, а същинската й развръзка е друга. Двете развръзки представят двете победи – моралната, на българката, и физическата, оплетена в митологичните кодове на вграждането, която е действителната победа на везира. Същинската развръзка отново повтаря архетипните ситуации на възрожденския живот и точно поради това Славейков прибягва до фолклорно-баладния мотив, реализиран чрез идеята за вграждането. Културноисторическият сблъсък в преките му житейски изяви не допуска вариативност на същинската развръзка в „Изворът на Белоногата“. Би звучало неточно да се допусне, че Славейков е избрал варианта на смъртта и вграждането „доброволно“. Внушава го волята на везира – изворът чешма да стане, чешма за-помен, вместо за-спомен. Ключов образ в пожеланието на везира е идеята за помена смърт, а не идеята за свободата, както досега обикновено се е тълкувала развръзката, което тълкувание разкъсва единните значения на баладно-поетичния градеж. Копнежът на Гергана да остане в своята светла, топла земя, е-обречен-копнеж. Въпросът е – как може да приключи на сюжетно равнище сблъсъкът между непокорната българка и деспотичния везир? Отговорът пък е – само по един начин, защото светът на светлината не може да бъде предаден доброволно на смъртта самоубийство, но няма как бялата българка да се върне при своите – твърде лъчезарна, красива и различна е („кат бисер между мъниста, / тя била между момите“), за да остане невредима в уравниловъчния възрожденски живот. Пък вече е докосната и от завистливата прокоба на ведата. И ако светлината край Гергана е пъстробагрена, то мракът на ведите, змейовете, самодивите-нощянки е гъст и потискащ като смъртта. В техния свят, в безкрайната бездна, ненаситна за мъст и смърт, ще потъне прекършеният блян на Гергана. Митологичните сюжетни инвенции подготвят точно тази развръзка. Така завършва едно припомнено предание за онова, което си е отишло. Едно предание за черната нощ, покосила блянове, пориви, обич. Една тъмна, тъжна и тътнеща песен за погре*ания извор, отнесъл тъмния спомен за една невъзможна любов. Петко Славейков е почувствал интуитивно, че предизвикателството на Гергана и идеята за свободата не могат да битуват в реалното времепространство, затова ги е разказал като предание за мъждеещи сенки, погре*ани долу, в Бисерча, край извора на… Белоногата.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

ten + ten =