Човекът между спомена, мечтата и реалността – “Скрити вопли” – Дебелянов

За Дебелянов е писано много и вероятно затова е трудно да се говори за таланта му. Невъзможно е да се разкрият докрай най- съкровените чувства на страдащата душа, жадуваща покой. Поетът е популярен като един от основните представители на българския символизъм, но стиховете му са толкова искрени и деликатни, са толкова чист израз на непосредствени емоции и вълнения, че го извисяват над предписанията и условностите на символистичната школа и го доближават до романтичната поезия. А и неговият особен фатализъм, ненатоварващ и светъл, го определя по- скоро като романтик, отколкото като символист. Подобно на романтиците Димчо Дебелянов намира утеха в спомена за детството. Спомен и копнеж странно се преплитат в поезията му. Илюзорното връщане в миналото чрез спомена е дълбоко желано и мечтано, а бляновете са меланхолично озарени, кротки и тържествени. Лирическият герой, направил избора си да живее в чистия свят на спомените, е изцяло обсебен от носталгичния копнеж, който го потапя в бленуваната хармония. Близкото, познатото, уютното в поезията на Дебелянов- това е споменът за „ дните предишни”, а далечното, неуюутното,”чуждото” – това е житейската реалност, настоящето. Като съкровено споделяне, като диалог с душата и вътрешното Аз, звучат две от най- носталгичните и най- обичани твори на поета- „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли”. Макар и близки като художествена идея и настроение, те разкриват различни състояния на човешката душа по пътя й към родното и корените. Възкръсването на озарения от човечност мило безгрижие детски свят е основна тема на елегията „Скрити вопли”. Изпълнени с музика, нежен лиризъм и словесен финес, скритите вопли на душата разкриват копнежа по родното огнище. Наистина става дума за завръщане в бащиния дом, но в стихотворението са отразени не толкова конкретните преживявания при тази стеща със семейството и родното, колкото драматичното предусещане, че е изгубена хармонията на градския човек с патриархалната среда. Идилията в родната къща придобива романтичен ореол, а блянът се извисява над мрачната реалност във време, когато авторът( съответно и лирическият герой) е уморен и разочарован от реалностите в живота си. В своя поетичен шедьовър „Скрити вопли” поетът не е търсил виншни, словесни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението не са само елементи от обстановката. Естествено е нуждата, ясно доловим е копнежът на лирическия герой да се потопи в тях наистина, а неговата изповед звучи като тъжно обобщение на личната му житейска драма: Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Конкретизирано е времето на завръщането- „вечерта”, преход между деня и нощта. Стопява се, изчезва рязката граница между светлина и мрак. Разстила се бавно „тиха[та]” нощ. Сякаш всичко наоколо „смирено” утихва така плавно, както плавно се сменят настроенията в душата. В подобен лирически унес, някъде на прага между реалноста и копнежа, оживява споменът. И „тихи пазви тиха нощ разгръща”, за да „ приласкае” странника. Още тези първи стихове създават усещане за мир и за жадувана отмора. Родния дом е свещено място, то е храм за душата, търсеща покой. Някак естествено образът на майката е определящ за интимното звучене на елегията. Последователно, с пестеливи, но въздействащи щрихи е разкрит образът на най- близкия човек, най- безрезервно обичащ, най- безкотистно, най- чисто и искрено прощаващ всичко. И следа от укор към блудния син няма в очите на майката, в жестовете, в нейната „усмивка блага”, с която посреща пристъпилия на прага „ гостенин”: Да те присрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо… Напрежението се свлича като стара ненужна дреха от плещите на сина, склонил глава на крехкото майчино рамо – неговата опора в трудния момент. Няма нужда от думи, обясненията са без значение – в тази трогателна сцена говорят любовта и неразрушимата близост между майка и син. Усещането за лекота и свобода на духа заменя тревожността на сина, когато прекрачва прага – символичната граница между безпокойствието и спокойството, между чуждото и родното. Неизказаната молба за прошка и насъбралата се мъка се изливат чрез тихия стон „ мамо, мамо…” , а майчината прегръдка действа на душата като катарзис. „Без богове неможе да се живее- щастлив е оня, който носи най- много светилища в душата си”, пише Димчо Дебелянов в писмо до близкия си приятел Николай Лилиев. Свещена е „старата икона”, която благославя разкаялия се син, свята е „стаята позната”, в която той намира жадувания „ пристан” от житейски бури, като в храм странникът шепне „ тихи думи в тишината”. Лирическият герой изпитва носталгия, която озарява душата му. Затова тъгата му е светла, „смирена”, когато се докосва до спомена за щастливите мигове в миналото. Семейството, родната стряха, майката – това са широко използвани поетически символи, които в зависимост от обшото настроение на лиричната творба придобиват разнообразни смислови нюанси. В конкретната елегия лирическият Аз е подвластен на онази тъга, която човек неволно изпитва, когато наблюдава залеза на слънцето. То се стопява и потъва бавно зад хоризонта, предизвестявайки края- на деня, на житейския път, на желанието за пътуване напред и пораждане на желанието за връщане назад: …аз дойдох да дочакам мирен заник, Че мойто слънце своя път измина… Елегията „Скрити вопли” е творба на скръбта, дълбоко стаена в душата на всеки човек. Тя е съкровена, дълбоко лична, защото в страданието си човек винаги е сам. Мнозина са се опитвали да проникнат в тайната й. Хиляди страници са написани в търсене на нейните извори, в издирване на лек, способен да я уталожи, да я приспи, да я изтръгне. Ала тя е сякаш все там, в самите недра на душата- неизкоренима, теглеща към нещо назад, в миналото. Не случайно в поезията са толкова често срещани размислите за скръбта, присъща на човешката същност. И затова като че ли е естествена тази нужда на лирическия герой да изповяда пред себе си своята печал. А тя е дълбоко в него, сякаш само в сърцето му са „скрити” терзанията му, защото толкова дълбоки преживявания и толкова болезнени носталгични чувства може да са плод само на една лесноранима душа. И трябва да останат вътре в нея, без да търсят показаност, защото се изживяват само дълбоко лично. Лирическият герой в „Скрити вопли” бяга от тълпата, от света наоколо, който го наранява и потиска чувствителната му натура. Завръщайки се на крилете на въображението и спомена в прекрасния свят на своето минало, той същевременно осъзнава простата истина, че мечтата е красива, когато си остане мечта, че неиска това завръщане да се случи наяве. Епитети, сравнения, метафори, символика, мелодия на стиха… и един копнеж по нежност и отмора населяват тази интимна изповед. До момента, в който като внезапно сепване, като рязко събуждане от сън прозвъчават последните два стиха. Те връщат в реалността, „странник[а]” и му напомнят, че на него са отредени само самота и скръб: О, скрити вопли на печален странник, Напразно спомнил майка и родина! Дебелянов ни разкрива света на своята интелектуална самота, представяйки ни една раздвоена измъчена душа. Да живееш там, където си чужд и неразбран, е все едно да си без дом. Глаголът „помня” е ключов за Дебеляновата поезия. В спомена, в илюзорното завръщане на щастието. Романтизмът не е нещо, за което четем само в книгите- той е заложен в самата пророда на човека и понякога се проявява в ключови моменти в живота му. Димчо Дебелянов сял живот носи в сърцето си тихата носталгия по бащината къща „с белоцветните вишни”. В елегията „Помниш ли , помниш ли” липсва мечтата за завръщане у дома- лирическият герой си го забранява дори в спомена. Болезненото протиоречие между два емоционално различни свята намира отражение и „Този двор беше цветуща градина със зелена морава и лехи от рози (…) Спомням си цъфналите вишни (…), китните цветчета се удряха в лицето ми, когато в тъмнината тичахме и играехме…”, споделя в свои спомени близката на Дебелянов Вера Мечкарова. В този двор през ранното си детство малкият Димчо е бил щастлив. Затова години по- късно в напрегнатото му всекидневие като спасителен пояс за душата изплува милият спомен за безметежното детство в :тихия дом”. Отново домът е източникът на жадуваната хармония, която липсва на лирическия Аз в настоящето: Помниш ли, помниш ли тихия двор, Тихия дом в белоцветните вишни? И тази елегия, както и „Скрити вопли”, звучи изповедно с избраната от автора форма на обръщение към самия себе си. Няма по- истинско, по- сакрално общуване. Себе си човек трудно може да излъже, от себе си не може да се скрие, да избяга. Затова изповедта пред собствената съвест е най- искрена. А зад привидната песенна лекота и на тази творба се крие дълбок драматизъм, породен от сблъсъка между скъпия спомен за детството и живота като „мрачен затвор”. Лирическият герой, от една страна има нужда от вътрешно равновесие, а от друга, е неспокоен и търсещ. Самотен е лирическият герой, който само за кратък миг намира утеха в прегръдката на спомена: Помниш ли, помниш ли в тихия двор Шъпот и смях в белоцветните вишни? Но същевременно споменът му носи усещане за измамен празник на душата, за безплодно лутане на духа между миналото и настоящето. В това трагично раздвоение е големият драматизъм и на Дебелянов като личност, и на елегията му като настроение и внушение- сякаш се страхува, че ще оскверни с безверието, което го е обзело, святата чистота на „дните предишни”: Ах, не пробуждайте светлия хор, Хорът на ангели в дните предишни- Аз съм заключеник в прачен затвор, Жалби далечни и спомени лишни… Чрез тази тъжна ретроспекция в съзнанието си, разбрал, че спомените са излишни и само засилват дълбоката му тъга, лирическият Аз се пренася отново в настоящето, в което неможе да се отърси от чувството на трагична обреченост. Нужно е дълбоко вникване в подобна интимна поезия, за да се разчете скритият смисъл на всеки образ символ, на всеки художествен детайл. „Затвор[ът]” всъщност е проекция на света, на реалността, която задушава и потиска лирическият герой в настоящето, „стража[та]” е метафора на позора, „казън са дните предишни”, а „белите вишни” и „тихия[т] двор” са сенките от миналото. Всяка дума в елегията сякаш загубва конкретната си семантика и провокира у читателя символни тълкуване, многопланова интерпретация. В тази творба, съчетала в изключително единство психологическо внушение и музикална звучноаст, страданието достига своя предел в отказа от спомените. Изгубен е вече за лирическият Аз светът на духовна свобода и безгрижие, на нравствена чистотаа и невинност, символизирани от белия цвят. Постепенно се заличаватаа границите между спомен и реалност, а тази безконтурност и мъглявост на света го превръща в сън: Сън е бил, сън е бил тихия двор, Сън са били белоцветните вишни! И двете елегии са своеобразни изповедни монолози на човек, който е самотен, защото се чувства неразбран. „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли” разкриват очарованието на миналото и на детството, в които лирическият Аз е бил щастлив и в хармония със себе си и света. В същото време те разкриват тъжната истина, че спомените са прекрасни, но безвъзвратно отминали. Тишината и тъгата са основният фон на двете стихотворения, емоционално близки и еднакво лични.Тези две елегии са връх в поетизацията на родния дом като синоним на уют и желан покой не само в творчеството на Дебелянов, но и в българската поезия въобще. Горчив вопъл по рано скършените надежди и неосъществените мечти преминава като лайтмотив през цялата Дебелянова поезия. В представите ни духът на „най- безприютното дете на нашия нов живот” (Тончо Жечев) се лута между размитите граници на реалности, спомени, блянове. Всеки стих в неговата поезия, всяко откровение е пречупено през душата, изживяно е, изстрадано и споделено. Сякаш времето спира в елегиите му, за да отвори пространството за едно съкровено вглъбяване и съзерцание на скъпото, но безвъзвратно отминало време. И днес читателят, който опознае поезията на Дебелянов, несъзнателно ще го обикне. Има нужда от него, особено когато страда или просто изпитва силни чувства. И безусловно споделя оценката на литературния критик Владимир Василев: „Има поети, които се изучават. Има други- тиранични, от които се боим или на които се оставяме да ни понесат на крилете си. Димчо Дебелянов може само да бъде обичан.”

loading...

One Response to Човекът между спомена, мечтата и реалността – “Скрити вопли” – Дебелянов

  1. Много ви благодаря за съчинението страшно съм доволна че намерих нещо

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × 3 =