Човекат и природата – Николай Лилиев ,,Тияхият пролетен дъжд”

Стихотворението на Лилиев се е озаглавено и това е обичйна практика в поезията.Липсата а заглавие е знаково явление – отказът за пряко назваване е красторечив поетически жест,който предполага осмислянето на творбата като част от поетичното наследство на съвършение липик.Големите изследователи и познавачи на творчеството на Лилиев определят като основна черта на неговата поезия духовността,лишсата на каквато и да е материалност.Според Иван Мешеков думите в стиховете на Лилиев са дематериализирани на така се превръщат в ,,понятие на душата”. Стихотворението ,,Тихият пролетен дъжд” честосе определя като импресия, защтото поезията на Лилиев е дълбоко интимни и сугестивна, тя предава впечатленята от лично преживяното, вуздейства върху душежността и предизвиква сипреживяване. ,,Тихият пролетен дъжд” е лирическа миниатюра заради изящната си форма – оиетически синтаксис , ритмика и интонаця. ,,Тихияр пролетен дъжд” е стихотворение , което Лилиев включва в цикъла ,,Песни”, очевидно съзнавайки и определяйки някои от неговите изключителни характеристики – мелодичност , музикалност и интимна изповедност. Поетичекото произведение, което означавамес толкова определения – импресия, лирическа миниатюра.та дори и песен,предизвиква вниманието на читателите не само със своята форма , но и със съдържаниети си.Разбирането на тозисъвершен за българската поезия образеце невъзможно само в рамките на пролетния дъжд. Логическа връзка има между предметно изобразеното природно явление и онова състояние на духовна нагласа , което то е родило или от което е било породено:между знака (стихотворениръо) и това , което тай означава. В ,,Титият пролетелн дъжд” по изключително красив начин са съчетани видимото, достъпното за всеки човешки поглед природно явление, и скритото, невидимото за очите, но пък ценно за душата – интимния разказ за съкровените преживявания на човека. Полетата и дъждът са символи на възражедащия се живот, пълен с надежди, и на пречистващото начало. Словосъчетанието ,,тихият проролетен дъжд” има ключово значение за разбирането на стихотворението не само защото се повтаря шест пъти в трите строфи, но и защото организирасмислово текста. То влиза в различни синтактични функции: като подлог – тихия пролетен дъжд слуша земята … ”:като допълнение – в тихия пролетен дъжд … ”. Символното значение на ,,дъжда” се разкрива в две начала:оплодяващ, възраждащ и измиващ, пречистващ, отмиващ суетата на делника, отделящ значимото от дребното и маловажното.Той е ,,тих” – ненатрапчив ,личен, интимен, напоителен, красив, съзвучен с приглушения роман на мечтите.Притежателното местоимение в словосъчетанието ,,моята стряха” насочва към съкровеното интимно, а глаголната форма ,,звънна” придава тържествена тишина и спокойствие. Земята (природата) учства в интимния живот на човека, тя ,,слуша” и чака с нескрито нетърпение и страст, ,,тръпне” да бъде докосната от ,,тихият пролетен дъжд” , за да роди истината , за да слеят човекът и природата,,Пролетните приказки” на дъжда са вън от жанровата класификация на фолклора, те са приказки за любов,съзряване ,изпълнени с мечтателност за среща с неизживяното ,непознатото,загадачното и карасивото.Избраният фонетичен вариант ,,шъпне” не е случаен, не е само търсена звукова стилистика,а крие в себе си интимността на споделената тайна, съкровена и интимна, тайната на срещнатото и познатото любовно съпреживяване. В младосста, в ,,тихия пролетен дъжд” се ражда любовта, великото чувство, което съдържа широка гама от емоционални преживявания,градирани по великолепен начин ,,сълзи – въсторг – ъплаха”. Честата смяна на емоциалните преживявания е родена от срещата с първата любов, непозната и трогателна. Тя носи сълзи, израз на желание и на любовната мъка; въсторг, в който човек познава себе си чрез другия; но и уплаха, защото изживяването на любовното чуство е кратко , мимолетно. Неоговата осмисляне се извършва от особения зрителен ъгъл на зрелостта – пролетта о младостта са видени като спомен. В първа и трета строфи глаголните форми са в минало свършено време (звънна, изгряха, изтляха), а във втора строфа – в сегашно време (слуша, тръпне, шъпне).Финалът на творбата звучи като съжаление , ,,жалба” за младостта – ,, с тихия пролетен дъжд колко искрица изтляха”.Краткото природно явление съответства на кратък период от човешкия живот, но тогава се раждат емоционални преживявания, които дълго време са определящи за морала на човека (употребета на глагола в мин. св. вр. ,,изтляха”). Ритмическата стъпка,римата, редуването на глаголните времена, употребата на метафорични и метонимични образи изграждат художествения свят на творбата – изповед. Тя свързва в една неповторима цялост изобразеното природно състояние (само по тебе си достатъчно красиво) и силата на духовното преживяване.Ако се опитаме да потърсим художествен аналог за пряката връзка между природата и човека,която би могла да ни подскаже и поетичните видения на Лилиев, ще ги открием в традиционните представи на българина. В българското светоусещане съществува пряка връзка между кръговрата в природата, всевечното редуване на годишните времена и основните етапи в развитието на човешката личност. Достатъчно е да си припомним стенописа на Захари Заграф от Троянската обител – ,,Колелото на живота” , където в два концентрични кръга са вписани годишните сезони и съотвестващите периоди в човешкия живот. Лирическата миниатюра ,,Тихият пролетен дъжд” сякаш е част от ,,колелото на живота” , в което се свързват природата и човекът.Човекът – неотменна част от великото тайноство на природата.Човекът, който се се съизмерва с природата, а мяра за неговата нравственост е спокойното и мъдрото, но не и примиренческо отношение към промените на света.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twenty + 9 =