Чест и достойнство – есе

Тя винаги е заемала високо място сред купчината човешки добродетели, които ние сме издигали през вековете на нашето самоосъзнаване. Но може би винаги, когато разсъждаваме за честта и достойнството, ние го правим по един точно определен стереотип, който малко или много е твърде ограничен. Трябва някога тези граници да бъдат надскочени и понятието “чест” да бъде разгледано от нови висини, недостъпни за сегашното ни мислене. Но все някога, някой трябва да постави началото. Още в античната култура на Елада честта се е смятала за добродетел, правеща притежателя си нещо повече от другите. Хората, притежаващи я, са били първообразите на героите, които изграждат скелета на преданията на гърците. Именно честта и смелостта, а не физическите качества, са били “тестото”, от което се замесвали героите и именно те ги приближавали до боговете, които, както знаем, били доста близо в образите и пороците си до света, който сме свикнали да наричаме нормален. В медиевалните (средновековни) епохи честта била пренесена до нови измерения от рицарите. Често те са първото нещо, което изниква в съзнанието на човек, когато пред него се споменат думи като смелост или самоотверженост и дисциплина. Рицарската чест е била кодекс от норми и ограничения, които всъщност изградили представата за тези бронирани воини, а и се грижили самите рицари да се вместват в самата идея за такива. Достойнството било най-ценното качество сред рицарите и въпреки че не то спасявало живота им на бойното поле, точно то било своеобразното мерило за хората от тази каста. Това, което хората често пропускат да отбележат е, че през “тъмните векове” имало и други народи, споделящи други схващания относно честта. Има една много стара викингска молитва, която се изричала преди бой. Ето я: “О, Тор, боже на войната./ Теб зова, а моят меч е до мен./ Влей яростта си в него, Всемогъщи, и нека той ме покрие със слава./ Или нека да умра достойно в този хубав ден./ Аз търся живота и смъртта на война./ Честта и смелостта са моите приятели./ Страхът и малодушието са моите врагове.” Това е бил животът на суровите северни племена – живот на воин, изпълнен с битки, ярост и смърт. И чест. Наши дни. Днес понятията чест и достойнство като че са прашасали малко, може би защото станахме твърде цивилизовани. Сега вече няма нужда от остарели схващания, които твърде много напомнят за бруталното минало на човечеството, защото честта си е чисто милитаризирано понятие, базиращо се на битката. Тя е нейната есенция – това, което обръща простото меле във война, достойна да бъде описана от историците (всъщност, понякога самите те го правят вместо нея). Затова ние удобно ще я забравим, като успокоим ръмжащата ни древна същност, че в съвременното динамично развиващо се общество неща като чест не са нужни, или са нужни само дотолкова, доколкото ни отразяват в очите на другите. “Защото нещото, което обикновено се забравя за човешката природа, главното нещо е, че макар и при нормални обстоятелства тя да е пълна с достойнство и благородство, когато се стигне до същността є, тя си е, ами, просто човешка.” Тери Пратчет. P.S. В тази писмена работа никъде не се споменава за мъжка и женска чест. Това е, защото такива не съществуват – човек (независимо от пола си) или притежава свое лично достойнство, или се е отървал от него като от ненужна дреха, захвърлена в килера, но готова да бъде облечена отново, ако това случайно се наложи. Валидно ли е днес твърдението, че християнската вяра и нейните нравствени закони са мярата, с която човек съизмерва своето “високо” или “ниско” място в живота? А може би първо трябва да се запитаме кой задава ТОЗИ въпрос. Самият човек, естествено. Той открай време обича да се самоизследва и саморазучава. Ала никога, никога не поставя под съмнение обективността на едно такова изследване. Така му е удобно и той си затваря очите, горд с това колко е научил за себе си. Но нека оставим засега човекът да се радва и погледнем нещата от друга гледна точка. Още древните гърци са казали, че “мярата е преди всичко”. Аз не съм съгласен с това твърдение, но да не се отклоняваме сега. Човекът е казал тези думи, защото го е страх от самия него, от крайностите, които може да достигне. И затова сам се е оковал във вериги, наричайки ги мяра, а после, спокоен че е решил проблема си, се впуска в същите тези крайности, без да го забелязва. Умишлено. А после на сцената се появява и християнската вяра. Как е възникнала, не е особено ясно (каквото и да ви убеждават историци или свещеници), а защо се е появила, може и никога да не узнаем. Но едно е сигурно – с времето вярата (като институция) се е израждала все повече и повече, за да достигне своеобразния си връх през Средновековието – напълно оковаваща ума и свободната мисъл Институция за Мозъчен Контрол (ИМК). Изкуствено натрапване на ценности, съобразени с една религия, устремена не към спасение на света, както пропагандира самата тя, а към световно господство. Власт. Тя прояжда душите и на “чистите по сърце” и те, вместо да се стремят да спасят своите и на ближните си души, се стремят към власт. До голяма степен успяват, защото, както казва Тери Пратчет: “Овладей душата им, и умовете и телата им ще те последват.” Толкова много войни и нещастия са причинени с намеса на религията – била тя една и съща, или две различни. Ислямът има своя джихад – свещена война с всички неверници; християните си имат Кръстоносни походи (не един и два) или, да речем, Нощ на свети Бартоломео (Париж, Франция, 1512 г., католици – протестанти: едно на нула). Дори самата християнска религия не е съвсем сигурна кое какво е и как точно се прави, защото имаме християни – католици, християни – православни, и източноправославни християни (Великата Схизма от 1054 г.). Не се съмнявайте, че ако тогава бяха измислили още противоречия, фракциите щяха да са повече на брой. Да не забравяме и многобройните секти, обвиняващи се една друга, а всички заедно – официалната църква, в некомпетентност при разбиране на Божието слово. Или току решат да си спретнат Малко Масово Самоубийство (ММС). Това показва, че ИМК губи многовековния си неоспорван (всъщност не чак толкова неоспорван, спомнете си апокрифите) контрол, което рано или късно трябваше да се случи, защото самата тя отвътре е като гнила ябълка с лъскава повърхност. Нека разгледаме и нравствените правила на християните (Божиите заповеди). Не може да се оспори, че те са хубави. Справедливи. Но какво става впоследствие? От една страна, Бог забранява лошите неща (доброто и злото всъщност са плод на човешкото въображение, а не нещо изначално, както мнозина си мислят; погледнато от фундаментална гледна точка няма добро и зло. Има само правилно и грешно. Доброто и злото са удобни за хората, онези, които измислят законите и които законите не ловят) – убийства, кражби и т. н.; от друга страна, владетелите забраняват същите тези неща, но нарушители винаги се намират. Защо? Ами защото забраненият плод винаги е най-сладък (Господ явно си прави най-великата шега в историята на Вселената с Адам и Ева, като поставя Забранения плод на особено видно място в Райската градина и слага, метафорично казано, голяма табела НЕ ПИПАЙ. После случайно се появява и змията – изкусителка, която обаче като Божие творение е точно такава, каквато Той я иска). Хората вярват, защото са свикнали да бъдат манипулирани от някого. Религия, цар, няма значение, важното е да има някой Отгоре, който ти казва какво да правиш и какво – не. Но пък сред управляваните винаги има такива, които нарушават законите на управляващия. Според мен човек трябва сам да определи своите нравствени закони, НЕсъобразявайки се с тези на религията. Може да са хубави, но са НАТРАПЕНИ. Вярата се е превърнала в навик, а знаете колко голяма е силата на навика. И все пак човек е свикнал да заобикаля Божиите закони, без да ги нарушава директно, а така, че съвестта му да е спокойна. Следователно трябва да се запитаме: нужни ли са тези закони тогава? И нужен ли ни е Господ за плашило, че Адът ни очаква, ако не ги спазваме? Май не. P.S. Така де, добрите хора отиват в рая, а лошите – където си искат. Човек, който опетни доброто си име, върху честта на когоо е лепнато макар и само едно петно, трудно би могъл да го изтрие за цял живот. “Такава е правдата и честта, човек да ги носи в сърцето си и от нищо да не е бои!” “Истинският човек не се бори отвън да възстанови честта си. Той знае, че според великия морал в света честта отвън не се възстановява. Никакъв съд, никакво общество, никаква религия не са в състояние да възстановяват честта на човека, освен той самият.” Учителя извежда още един критерий за правилно поведение: “Разумният човек има едно особено душевно разположение – той не мисли зло никому. Той мисли добро на всички хора и никога не си отмъщава. Каква чест във време, в което “интереса клати феса”? Каква чест във време, в което пребиват баба за да й вземат десетте лева? Каква чест, щом има хора готови да продадат и майка си за кило ракия, дето се вика; щом убиецът или побойникът излизат от ареста до 24 часа след арестуването за смешна гаранция; щом може министър да удари журналист и да не му се налага да се крие на другия край на света от хорския гняв? Не може да има чест, мечтателю, наивнико и съмишленико (аз все пак тайно се надявам, че може и да има някъде скътана поне мъничко чест; а ако ти не вярваш, чети нататък и може да те убедя). Та, аз може и да съм мъничко черноглед понякога (напоследък все по-често, но все пак още не винаги), но иначе вярвам, че има и хора с чест. Например, наскоро четох статия за 90-годишна старица която върнала 68-те стотинки които й дали за отопление – били накърнили честта й. Хубаво, даже много хубаво, щом все още има хора, които се чувстват обидени от подаянията на Дяволите. Това значи, че надежда има – малка, но има. Страшното е друго – опряхме до старите бабички да ни учат на човешка чест и достойнство. Не съм чул някой да е върнал допълнителните две стотинки към детските надбавки – това значи, че сме свикнали на подаянията. А не бива. Аз лично държа на самочувствието, че съм честен. Когато в магазина нямат да ми върнат и остане да дължа две стотинки, аз тичам да взема от къщи и ги нося веднага. Някои просто биха “забравили” дълга си, бил той и две стотинки. Аз никога не бавя дълговете си повече от необходимото и с минута, а понякога “забравям” чуждите дългове към мен (само по-дребните де, все пак съм честен, а не будала). Мога също така да заявя, че никога не съм преписвал (като се изключи, че два или три пъти съм погледнал учебника по биология), което не мога да кажа за никой когото познавам (само учениците), за което много съжалявам. Бих искал всички да сме по-честни с повече достойнство, но не би. Надежда обаче има, пък била тя и Михайлова… Достойнството на човека се проявява в общността. Изпитанията на обществения живот го предизвикват да докаже, че притежава добродетел. Но какво е достойно в общество, което не знае къде отива? Кои човешки качества са похвални и кои позорни? Да преоткрием себе си. Ние сме част от една цивилизация. Честта и личното достойнство не произтичат от европейския капитализъм, той ги е наследил и ги пренася във времето, защото е развил, модернизирайки и обогатявайки европейската представа за добродетелта. Осмислянето на живота е въпрос, който решава личната ни вяра в доброто. Но това едновременно е най-важният въпрос на обществото, тъй като то се гради от добродетелта. Точно за да пребъде добротата, която е венец на християнския морал, ние имаме представа за дълг и добродетел, имаме чувство за чест. “Човек е добър – казва Унамуно, – не защото вярата в Бог го прави добър, а защото добротата, която притежава благодарение на Бог, го кара да вярва в него. Добротата е най-добрият извор на духовна прозорливост.” Това е отговорът на въпроса, защо нашият български дух е сляп. Добри сме, когато запазваме честта си. Имаме поръчение да следваме пътя на личната добродетел само в общество, което знае къде отива. Човек постига достойнство в общество на благородните стремежи. Достойнството е закодирано в западната цивилизация от християнската традиция. Гражданският смисъл на нашия живот не замества, а допълва смисъла на личната ни съдба като го проектира върху платната на обществените усилия. Осмислянето на живота е въпрос, който решава личната ни вяра в доброто. Но това едновременно е най-важния въпрос на обществото, тъй като то се гради от добротата. Точно за да пребъде добротата, която е венеца на християнския морал ние имаме представа за дълг и добродетел, имаме чувство за чест. Каквото и да е престъпното дело или законово предвиденото наказание, човешкото достойнство и чест трябва да останат ненакърнени. Честта и доброто име на човека са ненакърними. Не е разрешено те да бъдат наранявани: Българинът оцелява, съхранява рода си, името си, вярата си, езика си, държавата си и честта си. Българинът се държи здраво за корена си, дълбоко разклонен от двете страни на Балкана, напояван от реките, пеещи вечната песен на България.Българската вечност се съхранява от завета, от повика на кръвта, от идеалите и нравствеността. Чест, памет и гордост са втората Света Троица в душата ни, пребродила през лабиринта на времето. В нея се кълне и всеки днешен достоен българин. Честта е скъпоценен камък, чиято цена пада от най-малкия дефект Честта е онази невидима кост, която държи главата изправена Сега се нуждаем от силата, честта и способностите на всеки един, за да докараме докрай всичко, и тогава да умрем… Хората са притиснати до ръба на лудостта, принудени са да изоставят достойнството си, чувството за чест и срам, и любовта към другия, за да спасят собствения си живот, и работата си. Осъзнайте се, овладейте се! Не ставайте роби на страстите си! И си мислете. Мислете си много. За човека до Вас. Че той има чувства, че има чест и достойнство, които Вие с лека ръка сте склонни да потъпчете, заслепени от безумна страст. И бихте причинили всички тия душевни болки на Вашия любим човек само заради едното плътско изживяване? Повярвайте – не струва! Стойте си сами тогава и не се обвързвайте, за да не наранявате никой. Обикновено понятията за успех и щастие на родители и деца съществено се различават. Различават се и разбиранията на различните съсловия, касти, професии. Някои поставят най-високо властта и богатството, и съветите им се заключават в това как да се достигне до богатство и власт, без оглед на средствата. Други смятат за най-важни честното и доброто име, уважението и благодарността на хората. По-трудно е да оправдаеш доверието. Затова даже когато въпросът е на живот и смърт и от решението му зависи дали ще го отрупат с награди и почести или ще го подложат на мъки и позор, човек трябва да остава верен на своите принципи и в никакъв случай да не се поддава на моментните съблазни, с които недостойни хора ще го изкушават. И ако Вие сте твърд в своите честни убеждения, то не само началник на тази провинция, но и министър може да станете. А ако измените на честта и дълга си, то даже и да спечелите някакви облаги, следващите поколения ще ви споменават с презрителна насмешка. От нужда и характерът се разваля. Бедността краде, а нуждата лъже. Бедността не е грях, а до грях води. От вината, както и от дълга, не се отричай. Който е богат, той е силен. Раят си е рай, а парите са по-хубаво. Парите и позор измиват. Който нужда не е видял, той честта си не познава. За едно зрънце врабчето се хваща в клетката и си загубва живота. Празен чувал прав не седи. Нуждата е майка на изобретателността. Нуждата прави човека лъжец. В защита на живота, честта и собствеността е позволено да се лъже. Да измамиш измамник е двойно удоволствие. Само за да скриеш една лъжа, трябва да излъжеш още хиляда пъти. Малката лъжа украсява беседата. Лъжецът първата година се радва на лъжите си. Лъжата върви напред, а истината след нея. Истинската доблест, макар и непризната, намира опора в самата себе си. Честта не може да се отнеме, тя може само да се загуби. Идеалът е съвършена представа за света, която може да бъде защитена единствено от хора с принципи и чувство за чест. А келепирът е облага за своя сметка на всяка цена , пренебрегвайки чест и достойнство и отказвайки се от всякакви принципи. Липсата на съмнения и терзания вече ни насочват към явната липса на чест при него и към готовността му със безчестие и безпринципност да отстоява направения избор.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seven − three =