Художественият свят в поемата “Септември”

Художественият свят на “Септември” е необичайно дълбок, сложен и противоречив. Изчерпването на неговото своеобразие естествено изисква съответна задълбоченост и многостранност на усилията на изследвача. Настоящата статия има в това отношение скромни претенции – нейна цел е да покаже някои най-общи принципи в изграждането на идейно-художествения свят на поемата, оставяйки настрана някои съдържателни аспекти и маса от многообразните й изразни средства. Навлизайки в този свят с оглед на поставената задача, читателят не може да не почувствува на първо място неговата парадоксална раздвоеност. Той се твори от две различни гледни точки, по два съвършено противоположни пътя на художествено изображение. По отношение на обекта единият е центростремителен, а другият – центробежен. Единият се насочва към събитието в неговата конкретна реалност, в документалната му достоверност. Другият се оттласква от него със скоростта на “разширяваща се вселена” – по посока на един универсален, митологизиран, неограничен във време-пространството образ. Психологическите мотиви на тази двупосочност са понятни. Очебийно потресаващата картина на септемврийските събития, величието и трагедията на народния бунт са изисквали от поета-гражданин, както никога, късата дистанция на очевидеца, правдата в нейната жестока неподправеност, в грубите й конкретно-зрими форми. А нравственият му и идейно-естетически максимализъм не се е помирявал с тази гледна точка, оттласквал е въображението му по посока на поетически стилизации, към картини, имащи универсален, общочовешки смисъл. Тези две гледни точки не са могли да бъдат помирени. Те са породили два самостоятелно действуващи творчески центъра, моделиращи по два противоположни начина поетическия сюжет на творбата. Така в единия случай се оформя един събитийно-конкретен, документално-достоверен пласт, в който по особено експресивен начин (за това ще стане дума малко по-късно) израства колективният образ на въстаници, палачи и жертви и се очертава най-общият ход на бунта. В разрез със спецификата на лирическия род – а “Септември” носи признаците на лирическа поема – погледът е насочен към улавяне на единичния факт, особеното, видовото в явлението (“редовни платени войници / и разлютена милиция”; “До него палача. Капитана”); към етнографски, темпорални и пр. конкретизации, “заземяващи” явлението в неговите национално-исторически измерения (“шопи с сопи / с пръти / с копрали / с търнокопи”. “Септември! Септември!/ О месец на кръв!”); към нефункционални в лириката числени уточнения, лишени от някакво символно или обредно значение (,Десет трупа / от брега / пльоснаха тежко”); към внушаващо документална достоверност “цитиране” – на откъси от националния химн (“Шуми Марица…” / Окървавена…), на политически лозунги (“Отечеството / е в опасност!”); на команди (“Огън” – /изтракаха пушки: / Ку / Клъкс Клян – /”бий”!/ – залп”); на названия на селища и собствени имена – ({Стара и Нова} Загора / Чирпан / Лом / Фердинанд / Берковица / Саранбей /Медковец/ (с поп Андрей). Дотолкова сме свикнали с цялостното възприемане на поемата, с взаимното отрицание и снемане на самостоятелното значение на съставните й части, че не се замисляме над парадоксалността на току-що цитираните стихове. А те са набор от единични понятия, при нулева степен на художествено обобщение! И в добавък – украсени с два вида педантични скоби, прилягащи повече на докладна записка, идващи сякаш и типографски да ни уверят в документалната достоверност на изрежданите обекти. За това, как тези и подобни на тях стихове функционират и се преобразяват при сблъсъка си със стихове от другия пласт на творбата, ще стане дума по-късно. Засега направените наблюдения подтикват към следния въпрос: как при този метод на художествено пресъздаване се постига впечатлението за епичния размах, стихията на бунта? Този въпрос е уместен, защото максималната доближеност до изобразявания обект – когато във фокуса на наблюдение стои отделният му детайл – отнема необходимата дистанция и перспектива, за да се очертае величественият образ на цялото, а възприетата фактологическа строгост, с която направо се заснема същият този детайл, отнема възможността на фантазията поетически да трансформира обекта. Поетът прибягва до твърде оригинално решение. Лишен от възможността в разглеждания предметно-реален план да хиперболизира света чрез качествено повишаване в ранг, той му придава изключителност по пътя на количественото нарастване, чрез стремежа за обхващането му в неговата емпирична тоталност. Светът, условно казано, не се издига по вертикала, а расте по хоризонталите. Това нарастване поражда особена акумулираща художествено-стилова система, изразяваща се в натрупването на характеристики, в стремежа към изчерпване на конкретните форми на явлението. Въображението не се задоволява с типизиращия детайл, то трескаво търси да види нови и нови разновидности на обекта. Така изгражданата картина на света има мозаична структура, цялото израства пред очите от натрупването на отделни частни характеристики, без да може да придобие монолитността на завършен образ. Появяват се свръхдългите изречения, гигантските синтактични построения, шокиращи практическото езиково чувство на читателя: Из тъмни долини – преди да се съмне из всички балкани из дебри пустинни из гладни поля из кални паланки села градове дворове … черни боси изподрани прости диви гневни бесни … Мъртви тела – окървавени трупове – застлаха склонове валози пътища – С извадени саби кавалерийски отряди подгониха разбитите селяни – доубивани, стреляни с шрапнели, фугаси… Тази акумулираща структура е органически присъща на документалността – не само с автентичността на обектите, а като начин на виждане и подбор на материала и още по-точно с демонстрираната липса на такъв подбор (изобразената в тези стихове картина напомня по своята разточителност заснет за кинохроника материал, още суров, преди да е орязан от ножицата на монтажиста). И същевременно същата тази акумулираща структура на стиховете (не тяхното изолирано съдържание) поражда ефект, който не е равен просто на сбора от отделните стихове, а е нещо качествено по-различно – впечатлението за някаква лавинообразност, вихреност на движението. Издевателствувайки със синтаксиса, разрушавайки драстично създадената в съзнанието на читателя условна мяра за допустимата съчетаемост на синонимни изрази, повишавайки неимоверно скоростта на речта, поетът – чрез една езикова мистификация – създава изображение на бунта – на неудържимото, разрушаващо съществуващия порядък движение на народните маси и същевременно образа на един изключителен, фантастично растящ – и в метежния порив, и в паническия ужас – художествен свят. Този метод на изображение при цялата си ефективност и функционалност – той постига едновременно ефекта на репортажната точност и на художествената хиперболизация – очевидно се е струвал на автора едностранчив. Той е изпълнявал наполовина неговата задача. Разглежданият план на поемата все пак представлява илюстрация на художествената идея. А тя се е нуждаела от поетическа експликация с помощта на традиционните за поезията средства – от художествено обобщение и образна трансформация на жизнения материал. Така от съвсем друга, противоположна гледна точка се оформя вторият, фантастично-алегоричен свят в поемата. Този свят, както и първият, е хиперболизиран, но вече не в количествено, а в качествено отношение. Събитието се превъплъщава, получава ново, образно битие. Трансформира се в съвкупност от символи, разгърнати до композиционно оформени части – нощта, слънчогледите, светкавицата, бог, Ханаан, Троя и пр.: Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба: своя пурпурен гняв – величав … Смъртта – кървава вещица сгушена във всичките ъгли на мрака – изписка и ето посяга далеч и навред из нощта: със своите сухи ръце – дълги, безкрайни – Троя бе опожарена и срината. Приам и Хекуба загинаха… Ахил тьржествува… Ето виж: с един скок ний скачаме право в небето: ДОЛУ БОГ! – хвърляме бомба в сърцето ти, превземаме с щурм небето: ДОЛУ БОГ! и от твоя престол те запращаме мъртъв надолу вдън вселенските бездни беззвездни, железни – В тази образна трансформация се извършва плъзгане от единия полюс на изображение към другия – предметно-реалното преминава във фантастично-алегорично, материалното – в нематериално, единично-конкретното – в символно-всеобщо.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × two =