ХРИСТО БОТЕВ – “ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”

Плачът по героя Доминиращ мотив в Ботевата поезия е нравствено изстраданата и героично отстояваната свобода. Визията за нея неизменно включва саможертвената смърт. И в последното си стихотворение поетът изгражда митология на смъртта на героя, отказвайки се от непосредственото възпроизвеждане на моделите на предходни текстове като “На прощаване” и “Хаджи Димитър”. По думите на Далчев стиховете на елегията “Обесването на Васил Левски” звучат като “надгробна песен над вселената”. С гибелта на Апостола на българската свобода осиротява общността. Всеобщата покруса, оплакването на невъзвратимата загуба е изразено като сродяване с природните стихии. В трагичен център на националния космос се превръща бесилото на “единия” жертвен син на България. Елегията e писана към края на 1875 г. Известна е в две редакции, различаващи се съществено една от друга. Първата е позната под името “Дякон Васил Левски”, а втората ¬ “Обесвание на Васил Левски” ¬ съдържа една строфа по-малко, а четвърта и пета строфа са с разменена последователност. Второто заглавие недвусмислено посочва реалния исторически факт. То кореспондира с образа на бесилото ¬ смислов и структурен център на творбата. Думата “обесването” насочва не към смъртта, а към осъществяването на смъртното наказание, резултат на предателство. Същевременно отглаголното съществително се натоварва със семантиката на удължения до безкрайност миг на умирането и неумирането. Поетиката на стихотворението “Обесвание на Васил Левски” се гради върху различни типове трансформации ¬ лексикални, образни, както и на преосмисляне на цели художествени системи. Стихотворението преобръща преди всичко семантичната система на баладата “Хаджи Димитър”, неговата променена поетическа техника задава друг хоризонт на възприемане. Отказът от поетиката на баладата превръща митологичните образи на животни (сокол, орлица, вълк) в хищници (гарван, псета, вълци), обвързани със семантиката на хтоничното. Ако в баладата смъртта се интерпретира от гледна точка на безсмъртието на героическата личност, в “Обесвание на Васил Левски” се акцентира върху трагичния факт на смъртта на героя. По различен начин е изграден и централният образ. В “Хаджи Димитър” неговото митологизиране е следствие от баладичната атмосфера и присъщите преобразувания на художественото време и пространство; съдбата на централния персонаж е “разказана” в сентенция с универсална значимост (“Тоз, който падне…”). В “Обесвание на Васил Левски” са предпочетени лаконичен изказ, натуралистично изображение, експресията. “Обесването на Васил Левски” съчетава жанровите особености на елегия, ода и балада. Героят и родината са двата полюса в образната система. Пресъздадено чрез множество конкретни детайли, родното пространство се смалява и персонифицира в образа на оплакваща майка. Обръщението от I строфа на творбата започва да изгражда това внушение: О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Осъществен е образен паралел между първото и второто двустишие. Като ехо на майчиния плач се носи зловещият грак на гарвана ¬ традиционен погребален символ, особено функционален в романтическата поетика (напр. “Гарванът” от Е. А. По). Ефектите на лирическата експресия се постигат чрез съчетанието на алитерация (“о” ¬ “а”) и асонанс (“㔬 “р”). Кръстосаната рима (“плачеш” ¬ “грачеш”) свързва в неотделимо цяло природното и човешкото, съзнателното и интуитивното, лиричното и митичното. Лирическият Аз оплаква съдбата на майката, чийто образ във II строфа е обгърнат с ореола на святост (чрез метафората “свещен глас”) и мъченичество (чрез библейския архетип “глас в пустиня”). Картината на страданието е графика. Със значенията на неутешимата скръб, на вечния траур се натоварва устойчивото словосъчетание “черна робиня”. Фолклорно маркираният образ придобива нова идеологическа функция, означавайки трагизма на националната съдба. Повелителната форма “Плачи!” в началото на III строфа рязко обвързва страданието и самотата на родината със смъртта на нейния “един син”. Причините за неговата гибел не са упоменати. Те могат да се изведат от извънтекстовата реалност. Художествената аргументация е в признанието на изключителността му, защото жертвата е за всички, но пътят към нея е възможен единствено за героя. Да се съхранят живи болката по него и паметта му ¬ повелява лирическият глас. Елегията е единствената Ботева лирическа творба, в която се изговаря името на черната робиня ¬ майка ¬ родина ¬ България. Парадоксално именно смъртта на нейния “един син” е възкресение на общностната национална идея. С акцента “един син” творбата пресъздава библейския мит за човекоспасителя, разпнатия, “поел” греховете на хората върху себе си. Пътят към възкресението минава през разпятието. И ако лобното място на Христос е известно, то гробът на Левски е и знаен, и незнаен. Географската точност на реалията “град София” се разколебава от неопределеността на пространствения маркер “там близо край”. “Черното бесило” ¬ емблема на предателството и позора, поема значенията на жертвоприношението, на смъртта героика, превръща се в новия символ на общността. С огромната си притегателна сила той извършва две пространствени деформации ¬ “свива” и затваря в кръг около себе си българската земя и редуцира, прави обозримо абстрактното множество народ. Фигурата на обесения е фокусът на творбата, чийто композиционен център е третата строфа ¬ единствената, в която се говори пряко за героя. Той добива ореола на недосегаемост и енигматичност заради парадокса “виси… със страшна сила”. Всички внушения за вътрешна мощ, за метафизично надмогване на житейския предел, за живот в смъртта, за непобедимост се резюмират в метафората ¬ хипербола “страшна сила”. Силен се оказва мъртвият, оплакваният, пиедестално въздигнатият над множеството на оплакващите, безсилни в своята вцепененост, обърканост, неутешимост. Пространственото обособяване на лобното място и липсата на конкретни пластични детайли в образа на централния персонаж говорят за това, че този образ е резултат на митологизиращо извисяване на индивидуалното. Внушават го и благоговеенето пред него, и безкрайната скръб, предизвикана от неговата смърт. Четвъртата строфа излъчва апокалиптично видение, в което властват знаците на смъртта и на ужаса. Гракът на гарвана, воят на “псета и вълци” се смесва с човешките гласове в един пароксичен хор на “отечествения плач” (Р. Коларов). Светът е деформиран, останал сякаш без опорите си, лишен от действеност и мъжка сила. Гласовете на хората са градирани възходящо по своята интензивност ¬ от изричаните молитви на старците през плача на жените до пищенето на децата. Но тези гласове са същевременно деградирани по отношение на силата на самите субекти. Това двойствено впечатление за нарастващи по интензивността си звукове и същевременно за нарастване на слабостта и безпомощността е преход към последната пета строфа. Тя трансформира образната структура на предходната строфа. Гласовете на живите същества се преобразяват в звуци на стихиите. Човек и природа се сливат в изразяването на скръбта. Времевата определеност (зимата) преодолява историческия факт, за да изгради символичния план (сезон на смъртта в природата). В новия трансформиран поетически мит за смъртта и безсмъртието на героя присъства обичайната Ботева етимологическа фигура “пее песен” (срв. “Балканът пее хайдушка песен” ¬ “Зимата пее свойта зла песен”). Моделът на апотеоза от “Хаджи Димитър” е преобърнат в образа на вселенския “плач без надежда”, в една космическа елегия за героя. Стихотворението демонстрира как едно чувствително съзнание (на лирическия Аз) продължава да изстрадва невъзвратимостта на пожертвания. Именно това съзнание е искрата живот в пустинята свят, защото е прозряло, че смъртта е мяра за ценностното. Извървелият пътя до своята Голгота ¬ бесилото ¬ е постигнал себе си в жертвената смърт, станал е “един…син” на майката родина. Той е вече в “другото” измерение на родното, осъществил свободата в смъртта и превърнал се в паметен знак на човешка осъщественост.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nineteen − seventeen =