ХРИСТО БОТЕВ – „ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”

Извисил духовността на българина, превърнал Балкана в национален жертвеник на героичност и безсмъртие в баладата „Хаджи Димитър”, Ботев търси реалните конкретни измерения на подвига в историческите факти на националната съдба. Реалност и легенда се сливат в трагичната съдба на дякон Игнатий – Васил Левски. Легендарната безименна героика на националния ни фолкло¬рен епос получава ново именно назоваване. След смъртта на Хаджи Димитър, като прокълната тра¬гична последователност идва обесването на Васил Левски. Две лични съдби навеки се сливат с националната съдба на България. Тези красно¬речиви жертвени примери дават основание на Ботев да назове родното пространство, осветено от красивата трагична саможертвеност на други–родина – майка.Неговото обръщение: „О, майко моя, родино мила… ” – е елегично послание към цял народ за осъзнаване трагичната вели¬чина на изграден вече национален кри¬терий за мястото на личността в жертвената съдба на родната земя. Риториката на поставения въпрос: „Защо тъй жално, тъй милно плачеш? ” – съдържа реалната картина на безс¬мислена национална жертвеност. Българинът пази в съзнанието си тра¬гичната легенда за героичната смърт на незнайния чутовен юнак, а не знае гро¬ба на своя съвременник. Остава глух и сляп към трагичните факти на своя делник, който е част от красивата елегична песен за възкръсналата жертв¬еност, за новата героична история на България. Птицата – като митологичен знак, дошъл от легендарното минало – носи белезите на прокобата, на наследствената нихилис¬тична безнадеждност, чийто суеверен страх отк-риваме в символния грак на гарвана: „Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? ” Диапазонът на художествената перспектива в позицията на поета има две проекции: първо – към легендарното минало, обвеяно според Ботев в тази творба не толкова с героизъм и величие, а със суеверия и страх; и второ – към съвременна¬та реалност, изпълнена с грозния грак на усеща¬нето за бъдеща прокоба в душата на българина. Външно – обектно-реално и вътрешно – национално-психологически, те се изравняват със зна¬ка на общата печал. Родното пространство худо¬жествено е обективирано чрез митологичната безкрайност на забравената сякаш и от бога земя, наречена България, и уподобена метафорично на гробница: над чий гроб там тъй грозно грачеш? Националната душевност, като трагична про¬екция на унаследена мисловна съдба, получава художествено-метафорично олицетворение в зло¬вещия символен образ на гарвана. Грозният вик на трагично прозряна, но безсмис¬лено бездействена любов към народ и родина свързва двете проекции в творческата позиция на Ботев: легендарно минало и трагично насто¬яще с две нови поетически реалности в елегичния протяжен тон на оплакваческата народна песен: РОДИНАТА – ГРОБНИЦА: „На чий гроб там тъй грозно грачеш? ” И ДУШАТА-ГАРВАН: „Гарване и ти, птицо проклета… ” Песента-плач се излива от прокълнатата душа на българина, за да озвучи осиротелите, мъртви родни поля. Външно – обектно-реално – „…гроб там”, и вътрешно – национално-психологическо – „… Гар¬ване и ти, птицо проклета… ”, се вливат в но¬вата черна песен за величавата трагика на човек и време в пределите на родната българска земя. Символният грак на гарвана деформира краси¬вите модулативни тонове на националната песен¬на душевност, а ниският бездуховен полет на птицата-прокоба над родните пространства чрез ре¬алното, но и символно свято присъствие на майка¬та, чертае кръстния знак на черното, глъхнещо в мрака на вековете, трагично знание за светостта на националната жертвеност. Сакралното пространство на библейската ка¬тегория любов оставя като национално наследс¬тво в Ботевата поезия странната любов на бълга¬рина към родна земя, която той трагично призна¬ва като послеслов на своя живот и търсения едва в реалното битие на своята смърт. Смъртта е трагичната среща между тъмната ста¬родавна легенда и черната нова песен, в която остава само тъмният майчин глас, оказал се све¬щен за всеки българин и за всяко време: „Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че твоят свещен глас, майко…” Тъмната стародавна легенда, черната нова пе¬сен и тъмният майчин глас носят тройното прокобно зачатие на националното безверие и безнадеждност: „…че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня!” Светлината, плиснала като надежда в странна¬та красива среща със смъртта – „и смъртта й там мила усмивка”, помръква отново в тъмната сянка на черното, страшно като излъгана наци¬онална надежда, бесило: стърчи, аз видях, черно бесило. Умира надеждата. Умира единственото спасе¬ние за България. Трагичното предчувствие за но¬во национално предателство, изречено от Ботев в „Елегия”: „Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата” – се сбъдва. Трагичният знак на предателството издига ве¬личавата си тъмна прокоба като черно бесило -„Там близо край град София…” Остава тъмнината на болката и странната трагична светлина на неизповедима тръпка, която се излива от дълбината на свещената синовна, но и майчина-силна и страшна като смърт¬та-любов. Реалното отдалечаване след биологическата кончина на героя от родните поля, води до инобитийно сли¬ване между човек и родина: „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила”. Ботев не само определя родното пространство като сакрално, майчино, свещено, но и назовава чрез сливане¬то на любов и смърт националната ка¬тегория Родина с името на България. Жертвената смърт на синовете ново-покръства и назовава родната земя ка¬то единствено свято място за любовта, но и за смъртта на българина. Огромна рана – студена, хищна като вълча паст – зейва в душата на майка и син, на народ и родина: „и студ, и мраз, и плач без надежда…” Страшната песен на смъртта кънти в душевни¬те двери на националния личностен „АЗ”, залива родната земя с високите чисти тонове на майчи¬ните поплаци. Между грозните обектно-реални обеми на смъртта и инобитийната космическа безплътност на страшната като вечно страдание национална памет застава сакралният образ на майката, на Мадоната, на вечната, понесла клетвата, но и благослова, кръста и бесилото ка¬то трагични знаци на клетвена българска съдба в съзнанието на поколения българи: О, майко моя, родино мила… Скръбта прераства в проклятие. Трагика и съдбовност сплитат песенния национален венец на синовна любов и майчина скръб в сакралното -клетвено пространство на майка-родина: И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила. О, майко моя, родина мила…

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − nineteen =