ХРИСТО БОТЕВ – „НА ПРОЩАВАНЕ”

Поетичният дисонанс на тъгата и мъката, разгърнат от Ботев в песенен мотив на индиви-дуално, лично съпротивление в поемата „Хайдути” – „Тъжно ми й, дядо, жално ми й”, откриваме в един по-ранен първичен вариант, близък до фолклорната тради¬ция на песенното оплакване: „Не плачи, майко, не тъжи”. Тъгата става емоционална среда, минорно художествено пространство, от което ще бликне плачът – художествено средство за изява на индивидуални настроения и чувства, но и творчески меха¬низъм за разграничение на човешка емоция, в която за първи път откриваме в латен¬тен, неосъзнат вид съпротивлението на примитивно, изконно-чисто, песенно-фолклорно в своята непредубеденост българско съзнание. Българската национална определеност на поетическите мотиви се носи от опа¬зената традиция на древен песенен ри¬туал. Но тук, в художествената структура, вече не на фолклорно-песенно, а на поетическо ниво се откриват промене¬ните художествени функции на анони¬мния фолклорен певец и на обекта на въз¬пяваме или оплакване. Плачът – като универсален фолклорен белег, въплъщаващ тъга и мъка, все още, според ритуалния модел на оплакваческата песен, се носи от майката – друг традиционен фолклорен образ. Но в Ботевата лирика се появява двойната проекция на субективния носител на песен и в песента-плач. Песен и плач – като два различни худо¬жествени обекта – получават своите индивидуални субективни изразители. Субективното „А3”-ово творческо при¬съствие в стихотворението „На проща¬ване” има две художествени проекции: пър¬во – на традицията, носена от фолклорната анонимност на майчиния плач и втора¬та проекция – на новото личностно „АЗ”-ово присъствие на лирическия герой, въплъщаващ отрицанието чрез личен избор: „Не плачи… не тъжи, че станах ази хайдутин…” Изборът на личностния „АЗ” – нов субективен носител на поетични идеи и пробле-ми – създава конфликтна действена ситу¬ация в Ботевата творба. Той отрича безименността на пасивното българско стра¬дание, обобщено в присъствието на майката и нейния песенен плач. Тоест изправя се открито срещу консерватизма на тради¬цията, бунтува се срещу миналото като ду¬ховна история на българското личностно съзнание. Но не забравя да се разграничи чрез клетвата – дошла от миналото на тради¬цията, от преживяното унижение: …но кълни, майко, проклинай… И в двете действени позиции на Ботевия лирически „АЗ”: 1. Не плачи,майко , не тъжи;… 2. Но кълни , майко , проклинай има съпротивление и бунт, реално форми¬рали се във времето въз основа на идеи и мотиви, взети от художествените прос¬транства на песента и плача. Художествена връзка между минало, традиция, фолклор и Ботево лирическо съвремие е поетични¬ят образ на майката. Тя пази традицията, но и чрез обектното си присъствие, като субективен носител на опазен и въплътен песенен ритуал, дава възможност на едно ново творческо съзнание да потърси по¬етични мотиви за своя духовен лиричен бунт. В стихотворението „На прощаване”, чрез художественото присъствие на обра¬за на майката, традицията едновременно е опазена, но и условно разрушена чрез бун¬та и отрицанието на Ботевия лиричен „АЗ”.Тази вътрешна конфликтна раздвоеност в развитието на поетическото действие определя и противопоставените стойнос¬ти на категориите „хайдутин” и „бунтовник” – като две степени в същностното израстване на национално и поетично съз¬нание. Индивидуалната проява на бунт и съпротивление от страна на Ботевия лирически герой е национално-историческо следствие от осъзнатата колективна – всенародна – обща трагична съдба: „но кълни, майко, проклинай таз турска черна прокуда, дето нас млади пропъди по тази тежка чужбина…” Отделянето, отчуждаването на инди¬вида от общата колективна маса е насил¬ствено. Политическа и социална прину¬да определят националната изолация на лирическия „АЗ” от традиция, народ и минало. Тази дистанцираност в духа на младото поколение е не само условно-творческа, но и реално-историческа. Градираното повторение на глаголните форми „да ходим, да се скитаме” задъл¬бочава не само процеса на насилствено отчуждение, но и психологически мотивира емоционалния дискомфорт в душа¬та на лирическия герой, който носи чрез изречената болка усещането за множественост, за колективност в изживяването на обща национална съдба, конкретизирана в определенията: „Немили, кле¬ти, недраги! ” Емоционалният свят на лирическия ге¬рой също е белязан с отрицателната стихия на осъзнато личностно „А3”-ово присъствие.От общото, колективно, недетерминирано емоционално състояние на народ¬на душевност: „Немили, клети, недраги! – се отделя осъзнатото „А3”-ово присъс¬твие на Ботевия лирически герой: Аз, зная, майко, мил съм ти… Очертаната реално-историческа дис¬танция между фолклорна традиция и нов лирически субект – Ботевият поетичен „АЗ” – създава необходимите художествени условия за разгръщане на поетичен диалог между поколенията. В стихотворението „На прощаване” ус¬ловният диалог между майка и син поставя проблема за героичната смърт- жертвен избор първо на личностите – национални¬те изключения – а по-късно, в исторически контекст, висок национален избор за цял народ: …може млад да загина… Развитието на този основен проблем на българската народопсихология откриваме във вътрешната конфликтна противопоставеност между фолклорно и личностно на-ционално съзнание. Условната проекция в поетичния устрем към героично бъдеще на Ботевия лирически „АЗ” – „Ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава!”- носи традиционните типологич¬ни белези на фолклорна образност – „тиха, бяла Дунава!” Устойчивото повторение на постоянни песенни епитети „тих” и „бял” в съзнанието на лирическия герой създава първата героична стилизация в художественото условно изживяване на подвиг, саможертва и смърт. Тези нравствени категории в творческото съзнание на фолклорния певец сега в психологическото пространство на Ботевия АЗ получават наци¬онални характеристики чрез личния устрем към подвиг, саможертва и смърт на героя -„хайдутин”, но и „бунтовник”. Ботевата риторика: Но кажи какво да правя кат си ме, майко, родила със сърце мъжко, юнашко – преодолява реално-историческата дис¬танция между майка и син, но и доказва художествено различната степен в творческото и националното съзнание на традиция и настояще. Общото движение напред към бъдещето, към нов национален избор – Бо¬тев предопределя с конфликтното разде¬ляне позициите на две поколения българи, въплътили две степени в развитието на на¬ционалното съзнание – фолклорно-безименната и индивидуално-личностната. Чрез пе¬сенния диалог между майка и син, защита¬ващи две различни национални и творчески позиции, е задълбочена жертвената краси¬ва трагика на личен героичен избор на наци¬онално бъдеще. Майката – като събирателен фолклорен образ, е „майка юнашка”, а синът – субективен носител на ново творческо и национал¬но съзнание – има „сърце… юнашко”. Две поколения, две художествени предс¬тави за национални стойности се срещат в полето на легендата, на юнашкото ми¬нало, за да се разделят в съдбовните миго¬ве на избор, когато минало и бъдеще се сли¬ват в интимното национално обричане на герой и поет: „Прости ме и веч прощавай! ” Изборът е направен. Националното бъде¬ще е избрано: „Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен срещу врагът си безверни.” Не песенен, а реален героичен бунт сре¬щу минало и настояще носи в душата си Ботевият лирически „АЗ”. Понесъл отрицанието в душата си на ця¬ло поколение „немили, клети, недраги”, геро¬ят па Ботевата поезия пръв посочва дълбоките родови корени на жертвения избор, пръв осъзнава близката историческа реал¬ност на смъртта. Това усещане за ранна лична кончина задълбочава интимността на „А3”-овото психологическо изживяване на националното пространство на героизъм и смърт: Там аз за мило, за драго, за теб, за баща, за братя -за него ще се заловя… С характерното показателно местоимение там Ботев чертае отвъдната хипотетична проекция на своята лична съдба и високо поетичната, но трагична жертвеност на своя лирически герой. Действията и по¬мислите на поет и герой носят знака на не¬известния съдбовен жребий – „пък… каквото сабя покаже…”, обединил лична и нацио¬нална съдба в изповедното обръщение „…майко юнашка”. Но над всичко застава честта българска. След избора идва реално¬то историческо действие за защита на национални стойности. Изборът-символ в душата на лирическия герой се съпътства с образа на майката: „Ах, мале – майко юнашка/ Прости ме и веч прощавай!” Повелителността на глаголните форми „Прости!” и „Прощавай” носи психологическата мотивация на национално-историческо действие, емоционално преживяно след песенната интимна изповед пред „майка юнашка” в нравствените помисли на лирическия „АЗ”. Крайното историческо решение – „каквото сабя покаже” – и тайният романтичен устрем към героизъм и слава – „и честта, майко юнашка” – определят високата нрав-ствена стойност на личен избор и национал¬но действие за „свобода и смърт юнашка”. Романтичната среща със смъртта в разбуненото въображение на лирическия герой израства в красива легенда за героя, за юнака. Тази песенна буря на героизъм и слава пър¬во зазвучава в дълбините на Ботевия поетически „АЗ”. Песенна легенда за „свобода и смърт” пронизва майчиното сърце и душа¬та й заплаква, пропявайки с трагичния писък на „пропелия” – като тъмна прокоба – над селото куршум. Легендарната духовна извисеност на под¬вига е заложена в нарастващата градация на вътрешна тревога. Художествено тя се носи и въплъщава от устойчивата фолклорно-песенна образна система. Чрез песенното приплакване, носено от модулациите на майчиния глас, Ботев пре-одолява невидимата граница между условен, поетичен и реален човешки свят. Две дейс-твителности – условна и реална – конфликтно пресичат своите пътища в майчиния плач. Сякаш метафоричното движение на този символен фолклорен образ – куршума, размества историческите пластове на ми¬нало и бъдеще в душата на българина. И ле-гендата пропява като куршум в съзнанието на майката – вечна приемствена връзка между поколения на юнаци, хайдути и бун¬товници. Като тъмна прокоба се понасят два во¬пъла, две песенни стихии в Ботевата твор¬ба „На прощаване”. Единият – плачът на майката – вик на ужас и неистова човешка болка, другият – романтичният висок глас на поетичната легенда за юнака, за героя. В конфликтния психологичен възел между тези два поплака на национална душевност дисонантно е очертано Ботевото поетич¬но противостоене: „Не плачи, майко, не тъжи”. „Куршумът – легенда”, „куршумът – пе¬сен” прекъсва тънката нишка на условен художествен живот между мечта и реал¬ност. Поезията става адекватна на ранимата тъмна дълбина на човешкия живот. Душата – ранена с болезнено предчувствие за страшна среща със смъртта – заплаква с песента на легендата, за да потопи тъмния майчин плач в надеждата. Тази нечовешка вяра в условността на бъдещето е инс-пирирана и вдъхновена от гордото, мъжествено Ботево „Не плачи!”. Пътят на лирическия герой в историчес¬ките реалности на времето е път на реал¬на смърт, очертан от песенните аксесоари на героизъм и слава – пушката и сабята. Но духът: …но брат им падна, загина, затуй, че клетник не трая пред турци глава да скланя сюрмашко тегло да гледа! – превърнат в легенда, остава жив в песен¬ната памет на поколенията като „бяло ми месо по скали” и „черни ми кърви в земята”. В полето на традиционен контраст „бяло” -„черно” застава символът на жертвена смърт – кръвта, напоила с тъмна болка род¬ната земя. В тази трагична тъмна сила на песенната легенда е устойчивата приемс¬твеност на традиционна вяра в духа, опа¬зен във времето чрез традицията: „то га се сберат момите пред нази, майко, на хоро ти излез, майко, послушай със моите братя невръстни моята песен юнашка…” Един човешки живот се превръща в песен. Но в песента е легендата за следващия юнак и за новите тъмни кърви, напоили българската земя.Това е едно вечно песенно про¬щаване между поколенията, но прощаване с песенна заръка за героичен жертвен оброк пред земя и народ: „и дето срещнат душманин със куршум да го поздравят, а пък със сабя помилват…” В Ботевото поетично послание: ела ме, майко, прегърни и в красно чело целуни -… с две думи заветни: свобода и смърт юнашка!” – липсва алтернативата на избора. „Свобо¬да” и „смърт” са слети в единна вътрешна проекция на национален избор в съзнанието на лирическия „АЗ”: Пък тогаз… майко, прощавай! Ти, либе, не ме забравяй! пътят е страшен, но славен. Като най-висок жертвен връх в личната съд¬ба на поет и герой е този толкова мъчите¬лен за майката и така легендарно красив из¬бор за България: аз може млад да загина… Но… стига ми тая награда – да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода… Националното предчувствие за лична смърт и поетично прозрение за висок български избор: „Свобода или смърт!” – носят финалните стихове на Ботевата творба „На прощаване” – поетично послание с пе¬сенна заръка и жертвен оброк.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × 3 =