ХРИСТО БОТЕВ – „НА ПРОЩАВАНЕ” – СИЛАТА И ОБАЯНИЕТО НА БУНТОВНИКА

Лирическият герой в поемата на Христо Бо¬тев „На прощаване” е верен на избрания от него път към свободата на народа. Предста¬вител на ново поколение борци за освобож¬дение, той е носител на конкретно историчес¬ки и национално значими ценности, мотиви¬ращи цялостното му поведение. Вътрешният духовен свят на лирическия ге¬рой е на границата между настоящето и бъде¬щето, символизиращи робството и свобода¬та. Контрастът в преживяванията е графично представен. На „таз турска черна прокуда” се противопоставя ентусиазмът от мисълта за евентуалното преминаване на „тиха бяла Ду¬нава”. Пътят към дома, към родното е път към битката за свобода. Тя вещае и възможен тра¬гичен финал, допълващ контраста на изживя¬ванията. Затова и те имат графичен израз: Бяло ми месо по скали, по скали и по орляци, черни ми кърви в земята, в земята, майко, черната! Двустишието: „Бяло ми месо по скали, / по скали и по орляци…”, внушава поетичната идея за бъдещо жертвено безсмъртие. То е дълбо¬ко почувствано от героя. Черната мъка от евен¬туалната физическа смърт е реално преживя¬ване, метафорично изразено чрез „черни ми кърви в земята, / в земята, майко, черната!” Контрастът „бяло – черно” е художествено въз¬действащ. Мисълта за евентуалната смърт по пътя към победата, изразена в началото на творбата: „че може млад да загина”, и в края: „аз може млад да загина…”, мотивира категоричния из¬бор на героя: „ свобода и смърт юнашка”. Точно тези „две думи заветни” очертават параметри¬те на търсенето и се превръщат не просто в дилема, а в алтернатива на живота му. Водещ мотив за революционно поведение на лирическия герой в поемата „На прощава¬не” е любовта към родината: та сърце, майко, не трае да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище: там, дето аз съм пораснал и първо мляко засукал; там, дето либе хубаво там, дето баща и братя , черни чернеят за мене!… На тази любов към родния дом и неговите обитатели – като част от родовото пространс¬тво – се противопоставя омразата към врага: Но кълни, майко, проклинай таз турска черна прокуда, дето нас млади пропъди по тази тежка чужбина да ходим, да се скитаме немили, клети, недраги! Дори заръката кьм майката за поведението на „ моите братя невръстни” е свързана с ом¬разата към врага: затуй, че клетник не трая пред турци глава да скланя, сюрмашко тегло да гледа! и дето срещнат душманин, със куршум да го поздравят, а пък със сабя помил ват… Героят на Христо Ботев в поемата „На про¬щаване” носи не само вътрешна убеденост в необходимостта от участие в борбата за осво¬бождение на родината от чуждо потисничество, но и сила на духа да осъществи намере¬нията си: Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен срещу врагът си безверни. В лирическата си изповед самият герой се определя като „хайдутин”, „бунтовник” и емигрант – един от всички „немили, клети, недраги” хъшове. Той е целеустремен и пос¬ледователен в защитата на избрания от него път. Вижда себе си като син, брат, любим човек и четник. Познава силните страни на характе¬ра си, за които говори открито. Той е: „със сърце мъжко, юнашко”, воюва за „ честта, май¬ко, юнашка”, дистанцира се категорично от несправедливия упрек: „Нехрани-майка изле¬зе!” В този смисъл е напълно приемлива и себепреценката за неговата „песен юнашка” – импонираща напълно на „сърце юнашко”. Той е и „клетник”, и „сиромах” – но с чест и дос¬тойнство, със съзнание за дълг и необходи¬мост от пример в борбата, който трябва да бъде последван от още по-младите предста¬вители на родовия свят. Обаянието на бунтовника революционер е заложено в неговите силни лични чувства, съчетани с патриотичния му порив: Не плачи, майко, не тъжи, ……………………………………… Но кълни, майко, проклинай ………………………………………. ах, утре като премина през тиха бяла Дунава! Готов е на саможертва: Там аз за мило, за драго, за теб, за баща, за братя, за него ще се заловя, пък… каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка! Смело и последователно богатото въобра¬жение на лирическия герой очертава идеала в края на изповедта не скрива личните си очаквания от изхода на бор¬бата: Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен: аз може млад да загина… Чувствата, ситуирани в пространството на познатия бит, правят героя земен, обикновен, разбираем. Двете поетични картини (на евентуалната смърт и на мечтаното победно завръщане) да¬ват нагледна представа за надмогването на страха от смъртта чрез силна синовна обич и сърдечна привързаност: дълбоко ще ми въздъхнат две сърца мили за мене- нейното, майко, и твойто! И две щат сълзи да капнат на стари гърди и млади… Силното народностно чувство на лиричес¬кия герой е разкрито посредством много¬бройните повторения във фолклорен дух (на¬ред с „майко” са използвани „мале” и „майно льо”), „га”, „па” и познатите от юнашките пес¬ни постоянни епитети („сърце юнашко”, „лични юнаци”). Топло и сърдечно е фикционалното общуване с майката, за срещата, с която ли¬рическият герой мечтае – въпреки реалис-тичната преценка на обстоятелствата. Революционният път на Ботевия лирически герой, носещ в максимална степен автобио¬графични черти, се осмисля от съчетанието на идеала с патриотичния дълг. Но в основата на всяка негова преценка стои връзката с близки¬те. Затова чрез възклицанията („ах”, „льо”)е раз¬крита увличащата сила на борбата („ах, утре като премина”; „ о, тогаз, майко юнашка!/ О, ли¬бе мило, хубаво!”). Чрез антитезата (между свои и чужди, между родината и „тежка чужбина”, между идеала и действителността, между смъртта и героичния подвиг) се очертава по-отчетливо притегателната сила на борбата, в ко¬ято героят участва всеотдайно до жертвеност. Много убедително възторгът от евентуалната победа е изразен посредством градацията на повелителните глаголни форми в предпозиция в картината на победното завръщане: Берете цветя в градина, късайте бръшлян и здравец, плетете венци и китки да кичим глави и пушки! Качествата на лирическия герой в поемата „На прощаване” са показани и чрез връзката между темата за родината и проблема за сво¬бодата. Народът е видян като първопричина за борбата („и на глас тичам народен”, „затуй, че клетник не трая”). Борбата за свобода е път, , средство и цел едновременно за мотиви¬рания човек, готов да потърси алтернатива на досегашното си съществуване. Ето защо пред¬ставата за близостта на лирическия герой с на¬рода е внушена не само посредством него-вия социален произход, но и чрез езика (об¬ръщенията, фразеологизмите и лексикалните особености на един човек, нежелаещ да се дистанцира от познатото родно пространст¬во – („чедо” „ сюрмашко тегло”, „думи издума”, „саби змии”, „красно чело”, „либе”). Особено показателен за силата надуха, но¬сен от лирическия герой, е стихът: „пътят е страшен, но славен”. Тези думи лаконично изразяват алтернативата на борбата. Те визират единството на настоящето и бъдещето, на¬сочват мисълта на възприемателя към истина¬та за трудното преодоляване на жалбата по неизживяната младост. Тя е част от приемствената връзка между поколенията: но иди, майко, у дома и с сърце сичко разкажи на моите братя невръстни, да помнят и те, да знаят, че и те брат са имали, но брат им падна, загина, Кажи им, майко, да помнят, да помнят, мене да търсят ………………………………….. като брата си ще станат силно да любят и мразят.. Във финалните стихове на поемата „На про¬щаване” лирическият герой се изявява като реалист, който има представа за настоящето, но в същото време носи и романтичните мечти за бъдещето. Той става изразител на съкровеното желание на всеки борец за правда споменът за героичното му дело и смърт да остане съхра¬нен в народната памет- най-голямата гаранция за национално безсмъртие: Но… стига ми тая награда – да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − 5 =