ХРИСТО БОТЕВ- „НА ПРОЩАВАНЕ” – САМОЖЕРТВАТА ЗА ОТЕЧЕСТВОТО

Поемата „На прощаване в 1868 годи¬на” представлява въздействаща лирич¬на изповед на героя. Творческото въображение на поета „прекосява” разстоя¬нието, което разделя бунтовника от най-близките му хора и ни прави свидетели на най-съкровени чувства и стремежи, споделени в прощалния миг. В най-драматичния момент от своя живот младият патриот определя май¬ката като най-достойна да бъде негова довереница, за да разкрие смисъла на своя завет към братята си и към бъде¬щите поколения – да продължат бор¬бата му до победен край с неговата всеотдайност към Отечеството и Свободата. Младият непокорен дух на лирическия герой е непримирим към робството и униженията на човешкото достойнст¬во. Той не може да гледа примирено как погазват светостта на родното му ог¬нище. Чуждият, омразният поробител се чувства господар и притежател на всичко съкровено за младия български патриот. Именно затова ненавистта към потисника, както и обичта към близките хора, а също и обичта към Отечес¬твото, мотивират този непокорен дух да поеме по страшния път на борбата за свобода. Героят-бунтовник осъзнава, че пътят, който е избрал, е драматичен и опасен. Възможността да загине е напълно реал¬на. Свободата изисква саможертва от веки, който се е посветил на нея. Тя никога не идва даром – свободата трябва да се извоюва с цената на най-скъпи жер¬тви. Това ясно разбира младият родо¬любец. В предчувствието си за смърт¬та той се обръща към майката довере¬ница. Тя единствена може да го разбере и да прости за страданието, което ще й причини със своята гибел. Смъртта му обаче ще бъде „смърт юнашка”, осветена от героичния подвиг в името на най-въз¬вишения идеал – свободата на Отечес¬твото. За младия и непокорен българин е въпрос на чест и човешко достойнство да се посвети с цялото си сърце на този възвишен идеал. Само той дава истински смисъл и цел на живота му. В името на този идеал е готов на саможертва. Лирическият герой възприема смърт¬та като „смърт юнашка”, защото е в име¬то на правдата и свободата на един цял народ. Неговата смърт е жертвата му пред олтара на свободата за неговия на¬род и за най-близките на сърцето му хо¬ра. Тя е отричане от личното щастие, защото младият борец разбира, че не може да бъде щастлив, когато народът му страда поробен. Смъртта не е страшна, когато е осмислена като дос¬тоен край на един героичен път, изпъл¬нен с подвизи: аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен срещу врагът си безверни. Бунтовникът носи „сърце мъжко юнашко”, което не познава страха от смърт¬та. Той обрича младия си живот на Оте¬чеството като истински патриот и син на родината – България. Чрез участието си в мъжествената борба за свобода лирическият герой утвърждава връзката със славните тради¬ции на своите прадеди и защитава на¬ционалната си чест и достойнство: Там аз за мило, за драго, за теб, за баща, за братя, за него ще се заловя пък… каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка! Саможертвата на героя няма да е нап¬разна, ако тя стане пример за подражание. Затова той моли своята майка да възпита братята му като него да бъдат, да помнят делото му и да поемат по неговият път – „силно да любят” оте¬чеството и да ненавиждат враговете на народа. Да бъдат като него неприми¬рими и свободолюбиви. Завещава им сво¬ята всеотдайност в борбата. Той вярва, че споменът за саможертвата му ще бъде съхранен в паметта на онези млади български синове, в които гори същият неукротим стремеж към свобода. Лирическият говорител представя трагичната картина на своята гибел, очертана във въображението му като възможна, но не, за да разколебае реши¬телността си за борба, а за да даде ясна и реалистична представа за славния, но страшен път, който е избрал. Контрастът черно – бяло засилва въздействието на картината. Тя трябва да запали огъня на омраза и обич – двете полюсни чувс¬тва в сърцата на младите последовате¬ли в борбата: ,..да помнят, мене да търсят: бяло ми месо по скали, по скали и по орляци, черни ми кърви в земята, в земята, майко, черната! Волята за борба срещу поробителя ще насочва и ненавистта Към него: и дето срещнат душманин със куршум да го поздравят, а пък със сабя помилват… Саможертвата на героя е осмислена като неизбежна необходимост по пътя към жадуваната свобода. Мъжественият му дух е непоколебим, когато се решава да принесе младия си живот пред олтара на най-святото за всеки човек – свободата. Така смята той, че трябва да сторят и неговите „братя невръст¬ни”. Затова настоява майката да ги въз¬пита така, че като пораснат, „като бра¬та си да станат”. Те са тези, които, осъз¬нали потребността от свобода, ще от¬стояват достойнството и духа на българския народ. Те трябва да изведат до победен Край борбата, за да могат Отечеството и народът ни да се наредят до другите свободни народи. В това е смисълът на поетичното послание на Христо Ботев. Героичната смърт в поетичната представа на Ботев се свързва естествено с безсмъртието. Чрез песента ще бъде прославен подвигът: …моята песен юнашка – защо и как съм загинал и какви думи издумал пред смъртта и пред дружина… Признанието за героичната саможертва ще бъде и част от народната па¬мет: … аз може млад да загина… Но… стига ми тая награда – да каже нявга народът: умря, сиромах, за правда, за правда и за свобода… Мисълта за това признание вдъхновя¬ва бунтовника в борбата, чийто път е „страшен, но славен”. Най-съкровената му мечта е неговият безсмъртен подвиг да осветява пътя на народа му Към свобо¬дата. „На прощаване” е творба, създадена върху автобиографична основа. В нея се съдържа прозрението за бъдещата гибел на самия поет. Тази героична смърт оба¬че е начало на неговото безсмъртие в па¬метта на следващите поколения, кои¬то оценяват смисъла на една възвишена саможертва в името на най-голямото благо за хората – свободата.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × 3 =