Хамлет – новият тип герой

Шекспировата трагедия “Хамлет” носи едно съвсем различно и ново послание за живота и битката между доброто и злото. За разлика от другите трагедии по това време в “Хамлет” зрителят е заставен да мисли, да вникне под повърхността на сюжета. Това послание до голяма степен идва не само от автора, но и от характера на главния герой. Основната разлика между Хамлет и дотогавашния типичен герой е разглеждането на Шекспировия герой като човек със свободна воля и избор. Уилям Шекспир ни представя един напълно различен драматичен характер – мислещ, съзерцаващ и анализиращ. Като цяло Хамлет се оформя като положителен герой – не само интелигентен, но и морален. Като един истински нов ренесансов човек Хамлет е поставен в центъра, измествайки божествените представи и традиции. Той е представен преди всичко като Човек – не инструмент на Божията воля, а индивидуалност. Във всяка ситуация той може да избира своя път и модел на поведение. Но обстоятелствата, пред които ще бъде поставен, няма да толерират тази свободна воля. Векове наред се е считало, че родовата чест е най-важното нещо, а родовото отмъщение се е смятало за единственият честен изход, независимо от нравствените закони, които нарушава. Бащата на Хамлет, кралят на Дания, е бил убит от собствения си брат, а зловещото деяние е било прикрито. Справедливост безспорно трябва да има, но младият Хамлет е натоварен с тежката задача да отмъсти. Духът на баща му му се явява, но не само му разкрива истината за своята смърт, но му повелява да изпълни своя дълг: “Ако обичал си баща си нявга (…) то отмъсти за неговото грозно, / ужасно, отвратително убийство!”. Първоначално, заслепен от ужасната вест, Хамлет е готов веднага, без да обмисля и преценя, да изпълни молбата на духа на своя баща: “О, казвай го веднага, за да мога / по-бърз от мисъл, от мечта любовна / да литна към мъстта!”. Готов е да приеме бащината си повеля за своя единствена цел в живота: “От плочката на свойта памет аз/ ще излича напълно всички стари/ цитати книжни, максими ненужни, безчетни впечатления (…) така че само твойта/ повеля, непримесена с друго,/ да пълни книгата на моя ум!”. Но той не е импулсивен и първосигнален – той е представител на новото време. Той може да избира дали да последва традицията на родовото отмъщение. Той може да премисли всичко и да вземе най-правилното решение, да издири най-правилния начин за постигане на целта. Душата му е разпъвана от противоречия и именно те раждат паметните думи – начало на монолога му: Да бъдеш или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркнеш всички? Макар и много умен и съобразителен, Хамлет е нерешителен. Той има възможност да вземе решение, но не може да прецени какво да бъде то. Дори и да се самообвинява в бездействие, единственото нещо, към което се подтиква, е да мисли: Ама какво магаре съм! Брей, смелост! Родителят ми дивен е убит, а аз, синът, когото с вик зоват, към мъст небе и пъкъл, се лигавя като сълзлива уличница, кряскам като пияна курва! Пфу, позор! Не те е срам! На работа, мой ум! Най-голямото предимство за човека е признатото му право на свободна воля, което позволява на Хамет да поеме по един нов път. Това му право му дава характеристиката на един наистина самостоятелен и независим човек, способен да управлява живота си. В контраст със всички митологични герои и други типажи на трагедии на отмъщението, защитаващи родовата чест със зъби и нокти, Хамлет постъпва по коренно различен начин, предлагайки един нов модел на ренесансов човек – съзерцаващ и разсъждаващ. Чрез характерът на Хамлет Шекспир ще ни убеди в смисъла на такова поведение. Синът на убития датски крал иска да отмъсти, защото чувства това като свой дълг, но иска да е сигурен, че няма да сбърка. Той анализира положението, опитвайки се да намери правилното решение. Неговият стил на действие е напълно противоположен на всички познати поведенчески модели. Той дори се съмнява, че духът, който е видял, и който го подтиква към мъст, е духът на баща му: Не е чудно духът да е от пъкъла изпратен! Лукавият умее да приема примамлив лик и може би използва това, че съм нездрав и меланхолен – а той е мощен тъкмо при такива, – за да ме вкара в грях. Аз искам друг, по-силен довод. Типично за ренесансовия човек е да търси, да иска обяснение, причини и доказтелства. Именно тази търсеща същност го прави различен от средновековния човек и именно това различава Хамлет от другите драматични герои. Той се признава за меланхолен, но този негов темперамент се оказва съдбовен не само за него, но и за цяла династия. И макар в действията си да не е смел, да не се втурва гневен в битки двубои, макар да не изпълнява начаса бащината повеля за отмъщение, в мислите си той е необикновено смел. Той прескача границите на общоприетото, като не се задоволява с поводите, а търси причините и доказателствата. Търси истината за света, в който живее. С прозорливия си ум той ясно съзнава какво представлява прекаленото колебание и размисъл: Тъй размисълът прави ни пъзливци и руменият цвят на мъжеството посърва пред отровното белило на многото мъдруване. Хитростите, които измисля, са безспорно вследствие на този така задълбочен размисъл. Той решава, че най-изгодната за него маска, която може да сложи на лицето си, е маската на лудия. За най-добър начин за изобличение на бащиния убиец Клавдий намира пиесата, която да опише братоубийството. Следвайки своя модел на поведение, Хамлет решава, че най-добре ще се разкрие виновния чрез лицето си, на което съвестта му ще изпише истината. Този метод е много необичаен, но постига успех. Отличното познаване на човешката природа помага на Хамлет да убеди себе си в това, което му е разказал духа на баща му. Интелектът не е единственото положително качество на датския принц. Освен много умен и прозорлив, Хамлет притежава необикновен характер, което го прави така специфичен герой. Само един разумен и морален човек може да не се изкуши от желанието за мъст и да използва хитрост, за да разобличи злодея. Не е случайно това, че Хамлет избира да се представи за луд, защото само лудите могат да си говорят, каквото си искат, без да се притесняват и без някой да им потърси сметка за това. Освен това така заблуждава чичо си и всички продворни, че е напълно безобиден и не застрашава по никакъв начин краля. Датският принц е не само съобразителен, той е много чувствителен. Той е съвсем млад и истината за стореното зло преобръща представата му за света и идеалистическите му разбирания. Сблъсквайки се със алчността, злобата, завистта и безскрупулността, Хамлет разбира колко се е лъгал по отношение на най-близките си хора: “О, пагубна жена! О, ти злодей!/ Злодей! Злодей! Усмихващ се злодей!” . Изтънчената душевност на Хамлет обяснява влечението му към изкуството – театралната игра го впечатлява и разчувства, той съзира неограничените възможности на изкуството, дори когато става въпрос за разобличение на престъпник. Нравствените му принципи и неговата същност на модерен човек не му дават възможност да действа така, както духът на баща му иска от него. Този дух постоянно настоява за мъст, но Хамлет изпълнява това негово желание едва когато е сигурен в правотата си. Дори когато му се открива идеална възможност да убие Клавдий, той решава да изчака, защото иска публично разобличение. И накрая постига целта си. Това е един хубав урок за всички нас, че с размисъл, внимателна преценка на положението и изчакване на подходящия момент също се постига желаната цел. Шекспировият герой е участник в една трагедия на отмъщението, в която героите могат да избират дали да следват традицията или да действат по свое усмотрение. Хамлет е модел на ренесансовия човек – буден, наблюдателен и размисляващ, търсещ истината за света. През цялото време той действа не в разрез с дълга към рода, а в негова полза, но по нов, по-различен начин – чрез спазване на индивидуалните нравствени норми.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × four =