Фейлетоните на Алеко Константинов – огледало на нравите на епохата

 

Големият писател и публицист Алеко Константинов, автор на вечната книга “Бай Ганьо” и на пътеписа “До Чикаго и назад”, разполага в своето творчество с голям набор от публицистични творби посветени на заобикалящата го действителност. Той създава галерия от образи и типове, които според него са характерни за епохата, в която живее. Заел се да изобличава всички, от най-дребните в служебната йерархия до най-висшите еталони на властта в България. Той е непримирим към службогонството, кариеризма, двуличието, грандоманията. Много от неговите фейлетонни творби остават неразбрани за нас, защото в тях той се занимава със събития случили се във време твърде отделечено от нашата действителност, но все пак съществуват и такива, в които автора се занимава с общочовешки проблеми и характеристики, творби, които са разбираеми и валидни дори и днес. Много сатиристичен усет и умение автора гради свойте образи, занимавайки се с злободневни теми на хората от онзи исторически период.

Своя път на фейлетонист Алеко Константинов започва с фейлетонът “По “изборите” в Свищов”. Като известен адвокат и пътешественик той натрупва опит и възможности, за да пожелае да се реализира като народен представител. Кандидатира се за депутат от Свищов. Намесвайки се в политическия живот той става свидетел на безчовечната борба за власт, на безчиствата в името на победата, на демагогията и безскрупулността на желаещите да придобият власт над обществото. След този период в живота си Алеко заема много крайни позиции спрямо властващите и е твърдо решен да ги изобличи и разкрие, да ги покаже в тяхната истинска светлина. Става непоколебим и непримирим към недостатъците на обществото.

По дефиниция фейлетонът представлява публицистична творба без голям художествен дял. Алеко се занимава основно с проблеми на действителността си като поставя и големи общочовешки въпроси, валидни и до днес. Занимавайки се с дребните, злободневни проблеми, Алеко се заема да разкрие и изобличи типажите на своето време. Той изгражда голям брой приличащи си, по душевни показатели, герои, пълни антиподи на автора. Чрез тях фейлетонистта разкрива напълно тъмните, отрицателни черти на епохата. Отношението на автора-моралист, определя и сатиристичния характер на творбите му. Той отрича и отхвърля морала на времето. За него е опасно и страшно в една държава да се шири безкористност, безочие, аморалност и кариеризъм. Алеко се заема с тежката задача да служи като коректив на епохата си. Опитва се да изобличи духовните недостатъци на времето и да отхвърли негативите от обществото. Изправен пред демагогия и службогонство Алеко се опитва да ги надвие и изобличи. Последовател на Ботевата и Каравеловата публицистика, той подобно на тях се опитва чрез сатира да изкорени и осмее недостатъците на обществото. Като човек с висок морал и обществени идеали, Алеко е непримирим към аморалните прояви на епохата. Той разкрива всички, от най-малкия, дребен, нищожен помощник-регистратор, до върховете на властта-управници,министри и дори монарха. Безмилосттен и непримирим е Алеко към всички, които са недостоини и неоговарят на ценностите, които авторът отстоява.

В своето фейлетонно творчество Алеко Константинов обръща основно внимание на няколко сериозни проблеми на обществото от онази историческа епоха, през която минава България. Тези проблеми се събират в няколко тематични групи. В първата той се занимава с изборите и потъпкването на демократичните принципи в едно общество (“По “изборите” в Свищов”, “Изгасете свещите”, “Избирателен закон”), с политическия произвол и жестокост на политическите режими на Стоилов и Стамболов, изказва мнението си за монарха и продажната журналистика (“Миш-маш”, “Сеятели на рабски чувства”, “Херострат II”, “Що значи “народът ликува”), с типове и представители на народната изостаналост и демагогия (“Разни хора, разни идеали”) и с духовния автопортрет на фейлетониста (“Страст”, ” Отворено писмо до г-н Велчо Велчев”). Общото в цялостното фейлетонно творчество на Алеко е търсенето на допирните точки в обществото, злото което завладява все повече душите на хората. Сатиристичното отношение разкрива отношението на авторът към институциите(полиция, парламент, дворец и т.н.), чиновническия апарат, от най-низшите до най-висшите еталони на властта и обществото.

Първият тематичен кръг от фейлетони на Алеко се занимава с произвола, своеволията на властващите по време на избори, с тяхната безскрупулност и мерзост, готови на всичко, на всякакви жертви и престъпления, за да се издигнат или за да запазят високото си място в обществото. Алеко иронизира и разкрива порочността на властващите. Особено сатиристичен и жесток той е към разпратеното от Стоилов писмо към околииските началници да оказват “морално влияние” на избирателите. Зад тази фраза всъщност се крие престъпното отношение на управника към народа. Той подстрекава местната власт да издевателства и променя свободната воля на народа. В желанието си да спечели изборите Стоилов прекрачва всякакви морално-етични граници и използва властта и силата си, за да издевателства над народа, да променя неговия вот. Особено показателно е броенето на бюлетините при “загасени свещи”. Това разкрива невероятната демагогия и политическо произволие на властващите. Изборите, от една демократическа необходимост и символ на свободното общество, се превръщат в пародия и безсмислено действие. Изборите са предрешени, шири се насилие и беззаконие. Невероятната видност и безкомпромистност на управленческите решения е плашеща. Ширещия се произвол и безнаказаност са показателни за обществото. Алеко е непримирим към всичките тези беззакония. В “По “изборите” в Свищов” той отново разкрива именно тази безнаказаност и държавнически произвол. Думата “изборите” в заглавието е подчертана като фактор за осмиване на действителността. Това не са никакви избори, а предварително предрешен театър, показващ особенно показателно безхаберието на властващите към народната воля. Избирателя е принуждаван и насилван да гласува против волята си. Така се потъпкват най-важните основи, фундаменти на демокрацията. Отнема се правото на избор, правото на собствена воля. Гражданина се превръща в безгласен поданник на едно корумпирано и принизено политическо общество, криещо се под удобното було на властта. Алеко Константинов е непримирим към своеволията и произвола на властващата политическа сила. Друг образ подлежащ на сатиристично изобличаване е Белгия. Стоилов постоянно изпозлва сравнение между България и Белгия като ни нарича “Белгия на Балканите”. Това е не само невярно и грешно, но и представлява една особенно опасна байганьовска постъпка. Стоилов, също като Бай Ганьо във втората част на книгата, се възползва от невежеството на българина, който не е напускал, или е напускал твърде малко, пределите на страната. Използвайки едно нереално сравнение с държава като Белгия, управникът се стреми да всее позитивизъм и сънародниците си, лъжейки ги най-безцеремонно и безскрупулно. Алеко пародира по особено виден начин, желанието на управниците да са водачи в едно демократизирано и силно общество, което контрастира ярно на фона на политическата демагогия и произвол в държавата ни.

Силно е застъпена темата за аморалността и различието на властта към народа във фейлетона “Що значи “народът ликува”. Произведението е изградено върху фалша и измамата разпространявани от печата. Повода е рождението на княжеския син, отпазнувано чрез заря. Роболепната българска журналистика представя този случай като велико събитие, като нещо, в което се е включил целия народ. Хората празнуват и се веселят в името на кнажеското дете. Според Алеко това е толкова безочлива лъжа, че той не може да остане безучастен. Всъщност хората не ликуват, народа не е щастлив. Той е беден, мизерен, нещастен, слаб, живее в тъмнината и мрака на неосветена София, но се къпе във “веселата” илюминация по повод раждането на княжеския син. Децата на българина гладуват, но княза спретва огромно тържество за собственото си чедо. Алеко е възмутен и потресен от безскрупулността и двуличието на българската журналистика, която вместо да се заеме да изобличи порочността на управниците, е станала техен блюдолизец и верен помощник. Моралистта-фейлетонист не може да приеме тази изостаналост и деградация на българското общество. Верен на идеите си той се противопоставя силно и рязко на монархическата институция, която е антидемократична и връща България назад в историческото и развитие.

Княза, монарха заема видно място в фейлетоните на Алеко. Авторът е твърдо против оставането на този “яванджия” в страната. Всячески се опитва да изгони и изобличи монарха. Той е прицел на Алековото перо и авторът е безмилостен към монарха-чужденец. Фердинанд е източника на всички вреди и недостатъци в българското общество. Упревленческата политика на един чужденец над българската нация е повод за написването на множество фейлетони от автора на “Бай Ганьо”. От всички фейлетонни образи, най-ярко се откроява сатиристичния мотив за княжеската иституция.

Водената от Фердинанд антиславянска политика и недалновидноста, честолюбието и високомерието на монарха дават повод на Алеко да напише творбата си “Херострат II”. Този фейлетон започва много подобно на Ботевата “Политическа зима”. Фигурира тази ленност и инертност в началото на творбата. Както е характерно и за публицистичните творби на Ботев и при Алеко се появява съня като средство за описание. В съня се вижда как Фердинанд заповядва да се разруши сградата на “Славянска беседа” и на неино място да се построи конюшня. Тази нечувана по своята жестокост постъпка е сравнима с постъпката на героя Херострат в древна Елада, който за да запази името си през вековете запалва храма на Артемида. Подобно на Херострат и Фердинанд разрушава и смачква нещо силно и древно в името на собственото си честолюбие. Алеко е безкомпромисен и толкова явно пропагандира изгонването на “яванджията” като дори го нарича “страшен, звероподобен человек”. Авторът достига нечувана до тогава смелост. Опълчва се на монарха и се опитва всячески да го прогони от държавата. Недалновиден, смешно честолюбив и горделив, толкова небългарски и чужд, Фердинанд няма място в пределите на България. Освен в фейлетонът “Херострат II” Фердинанд е на прицела на Алековото перо и в други публицистични творби. Авторът на “Бай Ганьо” и “До Чикаго и назад” е безкомпромисен, безмилостен в желанието си да изгони чуждия, антибългарски управник, който с некъдарността си руши България.

Като най-безпощадна сатира можем да определим фейлетонът “Миш-маш”. В нея авторът прави “икономическа студия” по повод газените тенекета и тяхната широка употреба в живота на българина. Той ни представя как Фердинанд и неговата свита, излезли извън София, виждат невероятен дворец в далечината. Решават да го посетят, но като се приближават виждат, че всъщност това не е никакъв палат, ами бедно жилище, подобно на околните коптори, облицовано в ламарина от газените тенекета, която свети ярко на слънцето. Противопоставянето в творбата е много видно и силно застъпено. Показва се “икономическа студия” за нещо толкова незначително и маловажно, колкото може да бъде само едно газено тенеке. Използва се силна дума за нещо дребно , незабележимо. Контраста в сатиристичния фейлетон става още по-виден със съпоставянето на малката, почти порутена къщичка с бляскав палат. С това, че княза вижда “палат от ламарина” Алеко ни намеква неговото невежество и безхаберие за народната мъка. Отново си сблъсква с мнението си за “яванджията”, който няма място сред българския управленски елит. Княза е недостоен и слаб управник, който не забелязва беднотията и мизерията ширеща се сред народа. Широката употреба на газеното тенеке пък алюзира за потискащата, непреодолима бедност и безнадежност, в която е изпаднал българина.  Фейлетонът е изобличава действията на управника. Снизяващото сравнение палат-облицована с ламарина къщурка показва всъщност как България е превърната в газено тенеке, малко, бездушно,слабо,бедно, от своя управник живеещ в разкош и богатство, който е затворил очите си за нещастието на хората и се самозалъгва от продажната журналистика, която го кара да вярва в илюзията, че “народът ликува” и го обича. Чудовищната разлика от богат и охолен, царски живот, до бедния и мизерен народ води до логичния и желан завършек. Завързване на газено тенеке за чужденеца и неговото позорно отпращане от България.

Освен Стоилов и Фердинанд под яростното перо на Алеко попада и Стефан Стамболов. Разкривайки политическия произвол по време на избори и чудовищното безхаберие на кнаяза фейлетонистта се прехвърля към другия голям сатиристичен образ в неговото публицистично творчество. Той безжалостно разкрива недостатъците на политическия елит. Стефан Стамболов, който е една от най-противоречивите личностти в следосвобожденската история на България, е безмилостно окарикатурен от Алеко. Във фейлетонът “Малко сравнение” Стамболов е съпоставен с Бисмарк. Творбата е под формата на кореспонденция между двамата политици. Те си разменят по едно писмо, което позволява разгръщането на темата за Стамболов. В своето писмо до Бисмарк, българския политик се показва като невероятно самовлюбен, с гигантски самомнение и тирански наклонности. Той безсрамно се сравнява с големия немски политик и дори стига до там, че да се изтъква и да се представя за по-велик и силен от Бисмарк. Стамболов, представен като тиран и деспот, се опитва да се самопредстави като велик и недостижим политик, който заслужава преклонение. Тъй като е дребен и незначителен, той се самоизтъква в желанието си да изглежда огромен и внушителен, всъщност се изпъква неговата истинска същност и слабост. Безскрупулен и жесток, с желание да е най-великия и силния политик, всъщност той блесва като некадърен и самовлюбен горделивец. Алеко сатиризира до такова степен Стамболовото поведение, че дори можем да спокойно да направим аналогия отново с втората част на “Бай Ганьо”, където един безскрупулен,аморален и прост персонаж се издига във висшите кръгове на властта. Докато към Бай Ганьо, поне в първата част, Алеко е склонен да му прости дребните прегрешения, то в “Малко сравнение” авторът е безкомпромисен. Той се противопоставя на този опасен “байганьовски” нагон, който се вижда във втората част на вечната книга, и който Стамболов показва постоянно. За авторът е опасно и страшно такова тиранично управление. Демократът Алеко се противопоставя на дестотичния тиран Стамболов, служейки си с безжалостна сатира и присмех автора осмива управника. Алеко Константинов се противопоставя върло на всякаква аморалност, горделивост, слабост и безхаберие не само във върховете на властта, но и в неините низини.

Най-силно и задълбочено изследване на типизацията на злото, достигнало голямо разпространение в нашето следосвобожденско общество, се вижда в фейлетонния цикъл “Разни хора, разни идеали”. В него Алеко ни среща с различни герои, който са невероятно близки по характер един до друг, и според автора представят типичния службогонец, кариерист, безскрупулен и манипулативен човек, които е толкова широко разпространен в следосвобожденската ни действителност. Авторът започва от най-низката стълбица на чиновническата йерархия като изгражда образи, които са силно деперсонализирани. Те представляват не образ-индивидуалност, а образ-тип, образ-характеристика на епохата, на дребния човек, който воден от своята безскрупулност и нечовечност е изгубил хуманния си образ. Изградени с много ирония и сатира, героите са преставени посредством самоописание. Съществува монолог, който най-ясно и видно представя и характеризира героите. Те се показват сами такива каквито са-слаби,малки,жалки,кариеристи,службогонци и безскрупулни хорица, които обаче, за съжаление, са характерни за обществото по Алеково време. От кариериста чиновник, през присмехулния патриотар, до политическия въжеиграч и благоразумния еснаф, всички те представят един тип и характеристика на времето. Подобно на Вазов в неговите “Чичовци” в “Разни хора, разни идеали” Алеко разкрива един тип на времето. За разлика от чичовците обаче, който са отдавна отживели, сега типа е друг, типа е помощник-регистратора, патриотарът, политическия въжеиграч и еснафа. Индиректно, обаче е представен и още един образ. Образа на моралния, честния, добрия човек, който обаче бива засенчен на фона на злото, което излъчват другите герои.

Герой на първият фейлетон от цикълът “Разни хора, разни идеали” е помощник-регистратора. Той е чиновник, който бленува за повишение. Типичния службогонец на дребна службичка, подходяща само за дребни хорица. Той мечтае да извърши каквото и да е престъпление, за да се издигне. Критикува съдбата си, която не му дава възможност да се “изяви” и да извърши някакво злодеяние, което да го издигне в кариерата му. Жалва се, че на другите им се е отдала възможност да “докажат” себе си, а той трябва да си работи до края на дъното на служебната йерархия. Помощник-регистратора дори не осъзнава своето малодушие и слабост. Толкова е заплетен в мечтите си за издигане и придобиване на власт, като деспот, но в занижените мащаби, които може да има само човек с длъжност “помощник-регистратор”. Неговата мечта за издигане има материална изява. Бленува да стане регистратор, за да получи звънчето на този малко по-извисен в йерархията чиновник. За дребния човечец това звънче представлява неговата власт на другите. С него регистратора вика по-низшите в йерархията и ги “подчинява” на своята власт. За героя на този първи фейлетон именно това звънче е мечта, най-висшата чест, за която може да мечтае. Не иска повишение на заплатата или да си повиши жизнения стандарт. Той бленува само да получи това звънче, символ на власт и сила. За този неосъществен тиран най-голямата мечта е да има власт над другите, над по-нискостоящите в чиновническата йерархия. Дребен човечец, типичен пример и представител на тази най-широка част от служебната пирамида, на тази най-слаба и безгласна прослойка,която обаче има най-широко разпространение. Помощник-регистратора се характеризира със службогонство, кариеризъм и то в най-малката и нищожна степен, показваща нищожността на душата му. Той е безскрупулен и най-лошото характерен типаж на времето си.

Герой на втория фейлетон от цикъла “Разни хора, разни идеали” е амнистирания затворник. Той също е образ-характеристика. Той представя тази особена прослойка политически въжеиграчи и хамелеони, която е особено характерна за Алековата действителност. В този фейлетон героят е амнистиран за неговите политически престъпления и по един особено жесток и безскрупулен начин се присмива на честния, добър човек попаднал в затвора заради това, че отстоява принципите си. Това безжалостно, присмехулно и високомерно държание над защитаващия ценностите си човек показва победа на аморалното и жестокото над честното и правото в следосвобожденсото общество. Този отрицателен Алеков герой е също като помощник-регистратора малак и слаб, но си придава важност и сила каквито не притежава. Както е типично за голяма част от народа в този исторически период те са безскрупулни и тиранични. Политическият престъпник е щастлив, неговия живот се развива прекрасно, той е освободен,амнистиран и силен, докато другия, отстояващ възгледите и желанията си е слаб и затворен. Той натяква несправедливоста в очите на честния човек. Изтъква се жалката и нечестна политическа действителност.

В третия фейлетон се запознаваме с човек много приличащ на горните двама. Те са като че ли един хомогеннен образ, който обаче е представен под различни светлини. В този фейлетон героя се характеризира основно със своето патриотарство и желание за лична облага. Той мечтае обидинение с Македония, но не заради друго, ами с тайната амбиция да стане митнически служител на Солунската митница и да прибира “каймака” на търговците минаващи от там. И така след няколко години служба да се оттегли и да си построи къща на Охридското езеро. Той е, подобно на другите гореизброени герои, службогонец и политически хамелеон. Зад патриотичната мечта крие собствени егоистични подбуди. Бленува власт и възможност да покаже порочността и безскрупулността си. Цели само лично облагодетелстване и полза, пари, власт, къща, не се притеснява от средствата, той е готов да е аморален и жесток само да му се отдаде възможност. Патриотар и хамелеон, криещ се зад светли идеали, той е типичния образ-тип, образ, в чиято душа няма нито един светъл и безкористен идеал.

В последния фейлетон от цикъла се срещаме с един герой, еснаф, който дава съвети на племенника си да е малак и тих, да се спотайва и да се снижи, да извърши една отрицателна градация. Племенникът тук представлява образа на моралистта-идеалист, който обаче бива подучван от чичо си да е аморален и да си затваря очите пред нередностите на действителността им. Еснафът също има огромна прилика с героите на другите три фейлетона. Той е безскрупулен и нищожен, дребен човечец, цял живот слаб и невидим, който изповядва теорията, че ако си малак и дребен, ако не изказваш мнения и не се набиваш на очи ще си живееш прекрасно. Жизнената му философия се гради около фразата “наведана глава сабя не сече”. Изповядва примирение, търпение и робско малодушение, така характерни за човека преди освобождението, човек срещу когото се бори Ботев в творбите си. Чрез Алеко разбираме, че този човечец не е изчезнал с Освобождението, а все още съществува и е също толкова покорен и дребен колкото и робите от Ботевото творчество. Той не е изживял своето лично освобождение и си остава безнадеждно слаб.

Чрез фейлетония цикъл “Разни хора, разни идеали” Алеко Константинов ни показва грубата и жестока действителност характерна за периода след Освобождението, периода на начално натрупване на капитал. Когато идеалите и ценностите са преобърнати и изкривени. Възрожденския дух е мъртав. Герой е помощник-регистратора, или някой друг от творбата. Честта, благородието, смелостта и силата достигната от този народ е вече потъпкана и забравена. Отдавна са отминали дните на възрожденски идеали. Героите на Вазов, които служат за коректив на епохата, Левски, баба Илийца, дядо Йоцо са отдавна мъртви. Господар е безскрупулния “байганьовски” истинкт и животински нагон. Силата и смелостта са забравени понятия. Това е време на дребни хорица, дребни идеали, дребни мечти, дребни въжделения. Алеко ни показва всичко това чрез този валиден и до днес фейлетонен цикъл “Разни хора, разни идеали”.

Освен с политическата действителност и характеристика на злото в обществото Алеко пише и фейлетони, в които се ангажира със своето положение и живот. Такъв пример е фейлетонът “Страст”. В него Алеко изтъква своя дребен порок към тютюна. Това е творбата, в която той се самоопределя като “щастливец”. Показаната невинна страст към безобидния порок на тютюнопушенето изтъква чистотата и силата на Аза. Алеко е щастливец, защото в тези мътни и тягосни времена е останал верен на своя морал и усещане за правда. Има само един дребен порок, който е невероятно безобиден на фона на жестокостите на действителността му. Той остава чист и светъл, коректив на епохата си. Не се потдава на низките страсти обхванали обществото. Остава беден, но щастлив, притежаващ невероятна, необятна душевност и сила. Не е продал духа си на желанието за пари и власт. Не е затворил очите си пред жестокостите на света, а напротив, заел се е с дейността да разкрива, изобличава нередностите и неправдите. Затова е щастлив, той е силен, защото е запазил своят морал и духовен ориентир за “добро” и “зло”.

Алеко Константинов остава в литературата ни, не само с гениалната си творба “Бай Ганьо” и пътеписа “До Чикаго и назад”, но и множеството си фейлетонни творби, в които се е заел да разкрива и изобличава недостатъците на епохата си и да критикува минусите на едно съзряващо общество. Въпреки ширещите се низки страсти и преобърнати идеали, Алеко си остава “щастливец”, остава човек запазил своите морални устои и сила, непотдаващ се на течението и слабостта на епохата, в която живее.

 

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one + two =