УСТОИТЕ НА РОДОВИЯ МОРАЛ И ПРОЦЕСИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ В РОМАНА “ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК”

“Железният светилник” е произведение, което носи нови и ценностни моменти в българския исторически роман и представлява значително литературно дело. Наред с останалите романи от знаменитата тетралогия на Димитър Талев – “Преспанските камбани”, “Илинден”, “Гласовете ви чувам”, изобразяваща живота и борбите на македонските българи под османското владичество /1833-1864г.-1910г./, тази книга представлява едно чудно откритие – откритието на праизворите на нашето съзнание и култура, на неделимата народна душевност, на нравственото начало и човешкото достойнство, предадени на нашите поколения от миналото.

В “Железния светилник” Димитър Талев се изявява като голям художник, като познавач и майстор в изобразяването на българската душа. Онова, което с десетилетия се е набирало в съзнанието на писателя като познание, като интуиция за един сложен духовен свят, кристализира в романа като цялостна жизнена философия, като представа за историята, от която могат да почерпят поука потомците. Основното чувство, струящо от романа, както и от другите произведения на Димитър Талев, е горещата любов към родното, към съхраненото с цената на нечовешки усилия и жертви национално самосъзнание, към копнежите и идеалите на нашето национално-освободително движение, които нашите поколения наследяват. Въпреки сходството на създадената от Димитър Талев тетралогия с Вазовия роман “Под игото”, чиито корени можем да открием в дълбокото проникновено отношение към българския национален характер, към ценностите на народа ни и героизма, с който той ги отстоява, между тези произведения съществуват значителни разлики и дори полярни отличия. Ако Вазов въплъщава в своето литературно творчество народния подем на възрожденската епоха, жизнената философия на дома и семейството на чорбаджи Марко, светът на българското самосъзнание у преспанци притежава странната и мрачна красота на една архаична, патриархална епоха, оставила ни в наследство строга монументална и сурова нравствена вселена, едно залегнало дори в подсъзнателните слоеве на психиката чувство за принадлежност към рода, към неизчерпаемата природа на народностния дух. Талев изследва българската душевност по нов начин, различен от художествения метод на Иван Вазов. Той се задържа продължително в затвореното пространство на родовата драма. На Вазов е достатъчен един том, за да предаде и битовата атмосфера, и любовните вълнения, и коварството, дори апогея и гибелта на въстанието. На Талев не са достигнали дори четири публикувани тома. Той пише не само епопея, а и подробна домашна сага, която изгражда историята на един народ чрез личната психологическа драма, изживявана от всеки отделен герой, чрез съединяването на индивидуалните страдания и просветления в един колективен порив към свобода, към историческото утвърждаване на българския дух.

“Железният светилник” представлява един успешен и полезен за просветения читател опит за аналитично изследване /макар и проведено с художествени средства/, за постигане на задълбочен психологизъм, който не само ни запознава с рационални изводи относно народопсихологията и културата ни, но ни кара да почувствуваме очарованието, да станем съпричастни на вибрациите, извършвани от българското начало в нас самите. Историко-събитийното и семейно-родовото начало в романа са поставени в художествено единство чрез изображението на съдбата на три поколения от едно семейство като единство на единното народностно битие, приемствеността на традициите. Димитър Талев демонстрира своя изключителен талант на майстор характеролог, вникващ в сложната интимна мотивировка на човешкото поведение, но и в същото време успява да представи индивидуалната човешка съдба като част от историческата съдба на народа: “Аз искам да проникна в най-сложните психологически състояния на човека, в най-дълбоките гънки на живота.”

“Железният светилник” се нарежда сред образците на съвременната българска белетристика, очертаващи процеса на интелектуализация в нея. Персонажите на романа са изградени като монументални характери, изразяващи конкретни социални и културни типове на своето време, но са фино индивидуализирани, вписани в естествената среда, придобили плът, кръв и самостоятелна логика на поведение. подходяща техника за достигането на тази литературно-естетическа цел предоставят на писателя формите на двугласно слово: раздвижената структура на вътрешния монолог, редуването на гласовете – носители на личностен смисъл, диалогът “автор-герой”. Талев разгръща своеобразно “разноезичие”, предаващо гласово-интонационното богатство на романа и експониращо епичното съдържание в една драматична плоскост. Едновременно с това Димитър Талев остава верен на традициите, създадени от класическата повествователна проза. Подобно на Вазов той успява майсторски да въплъти мащабните исторически идеи, художествената интерпретация на каскади от събития, значително превъзхождащи мащабите на едно или две поколения в конкретните измерения чрез които историческото битие на народа се реализира като народно съществуване. Така той актуализира историческите тенденции, конкретизирайки ги чрез битовия колорит, практическите нрави и народопсихологията на пресъздаваната епоха. В романтичното възвеличаване на изконни народни добродетели, съхранили българското име в мрачните векове на робството се проявява определена близост между Димитър Талев и Йордан Йовков. И за автора на “Железния светилник”, и за създателя на “Старопланински легенди”, дълбочината на народната традиция, ценностите, утвърдени от българския народностен дух, представляват източник на художествено вдъхновение и нравствено съвършенство. Подчертано Йовковско у Талев е и достигащото до идеализация преклонение пред женската хубост. Главното за времето, изобразено в романа, е съхраняването на дома, на семейството – крепостта на българщината. Паралелно с него протичат черковните борби като най-ранна проява на пробуждащото се народностно съзнание. Талев показва сложността и динамиката на психологическия сблъсък на вековната традиция с нови мотивации, с иновационни стимули, с една различна палитра от вълнения и надежди, завладяващи постепенно душевността на героите, обсебващи потока на техните преживявания.

“Железният светилник” може да бъде наречен семеен роман, защото народният живот е показан като съдба на членовете на една почти угаснала фамилия, която се възражда благодарение на силния дух и далновидността на Хаджи Серафимовата внучка Султана. Заглавието на романа има символическо значение – в него е отразена идейната проблематика на творбата. Железният светилник, огряващ с колебливия си пламък много сцени – и идилични, и напрегнати, и трагични – от живота на семейството Глаушеви, символизира устойчивостта на родовите начала, върху които се крепи битието на народа в условията на продължителното тежко и безпросветно чуждо иго. Талев изразява дълбоко вкоренената народна вяра, че родът устоява и пребъдва благодарение на святото съблюдаване на изначални, извечни традиции. Централно място в романа заема образът на Султана. Той е сложен и противоречив. Султана е властна и упорита пазителка на народните патриархални традиции, истинска жрица на домашното огнище, на семейството, където се е съхранявала народната самобитност на македонските българи. Тя е силна, волева личност, пълна с непоколебима вяра в себе си и храбър, мъжествен дух. Двадесет и пет годишна, попреминала вече мома, последна издънка на обеднял чорбаджийски род, тя е изправена пред една сурова, жестока и неумолима действителност. Държи се здраво за семейното дърво, носи в паметта и кръвта си жизнения опит и мъдростта на своите предци. Последен цвят и плод на известен богат род, тя сякаш е събрала в себе си всичките му жизнени сили. Умът на младата девойка е бистър и точен. Тя храбро се бори с немотията и бди зорко да не угаснат и няколкото останали в Хаджи Серафимовото огнище искрици, напрегнато мисли как да ги раздуха, за да пламнат те отново. В сърцето и гори копнеж за лично щастие, за дом и деца, както и огромна воля да не позволи да се затрие нейният род. Затова Султана не се поколебава да застане срещу закостенелия морал на Преспа и да защити правото си на живот и лична свобода. Омъжва се за грубия, недодялан, простодушен и наивен млад селянин Стоян Глаушев, с когото случайно я среща съдбата. Тя, пазителката на традицията, впоследствие дръзко нарушава реда в живота на малкия градец и предизвиква всеобщата съпротива на средата си. Чорбаджийската внучка прибира в своята плевня невенчан мъж и се омъжва за него, простия селянин. Султана не се поколебава да застане сама срещу всички, самоотвержено брани Стоян. Младият съпруг е като восъчна топка в нейните ръце. Той ги чувствува на своя гръб, те го побутват и тласкат да върви наред. Младата жена го ръководи умело със своята будна мисъл и душевна сила. Стоян я чувствува зад себе си като камшик, “като остен с дълга боцка и само го ръга в хълбоците”. Възприема я като съдия. Тя му напомня да работи повече, постоянно му показва неговите задължения. Султана е живо олицетворение на традиционните ценности, на етическите задължения и строгите норми. Затова нейният образ не е просто художествен персонаж, а дава ясна представа за начина на мислене и нравите на българското патриархално семейство. Султана е натура от рационален тип. Затова и е трудно да разбере радостта, която Стоян изпитва от труда, без да мисли колко пари ще му платят. Тя предпочита да има два обикновени сахана, които ще и вършат работа, вместо изработеното с поетично вдъхновение от Стоян блюдо, нашарено със сложна плетеница. Докато Стоян предпочита в градината да има повече цветя, Султана увеличава лехите със зеленчуци. Тя е човек на делото, има практичен ум и остро чувство за изгода. Чужда е на селското простодушие на своя мъж. Султана представлява въплъщение на мощния инстинкт за оцеляване, помогнал на нашия народ да запази физическото си съществуване. Този рационализъм, понякога отблъскващ с прозаичността си не е меркантилен, не е егоистичен. Това е самата действителност, строга и неумолима като нравите, към които се придържа Султана. Тя е загрижена не за собственото си оцеляване, не за собственото си благоденствие. Тя е поела ангажимент да осигури продължението на рода и с рядка упоритост, мъжество и себеотрицание се бори за тази своя кауза. За нея съхранението на рода, на традиционните ценности, на вековния патриархален ред и стил на живот е свещена цел, стояща над всяка отделна личност, по-важна дори от живота на близки хора, на собствените деца. За да се разбере образът на Султана би следвало да се хвърли поглед върху нравите и бита на тогавашното общество, на тъй наречения “еснаф”. В затворения социум на малкия градец животът е притиснат между рамките на съсловната нравственост на дребните занаятчии и търговци, техните представи за чест и невидимите, но твърди и строги морални норми. Нравствеността и чистотата на жената на жената като във всяко стабилно общество представляват най-хубавото украшение на това съществуване. И обратно – онази жена, която опетни доброто си име, върху честта на която е лепнато макар и само едно петно, трудно би могла да го изтрие за цял живот. Султана е един авторитарен, един консервативен характер, в огромна степен отговарящ на господствуващия нравствен дух в Преспа. Нейното дълбоко чувство за ред и порядъчност представлява сигурна гаранция за това, че нравите и взаимоотношенията на хората около нея ще бъдат под строг контрол и ще се охраняват грижливо от всякакви случайности и нововъведения. Димитър Талев е избрал най-подходящия психологически тип, който да олицетвори консерватизма на господствуващата в македонския български град ценностна система, да подчертае неизменността и непоклатимостта на патриархалната традиция, поддържана от векове, благодарение на която народът е оцелял. Султана е амбициозна. Нейното чорбаджийско желание да издигне отново рода си никога не заглъхва. Тя непрекъснато подтиква мъжа си към работа, търси начин да се сроди с чорбаджии. Хора като Султана, стъпили здраво на земята не са способни на блянове. Султана не може и н обича да мечтае. Тя е изцяло заета с дребнавостите на всекидневието, в поддържането на реда в къщата си, в преследването на своите малки задачи. Навсякъде, където се появи, тя внася ред, спокойствие и яснота. Дори в бродерията, в изкуството, Султана знае да въведа чистота, точност, прецизност, симетрия. Дори нейната вяра в Бога е лишена от вдъхновение. Душата и твърде много е свикнала да разчита на собствените си сили за да може да се отдаде на молитва. нейната вяра е по-скоро заради традицията, заради необходимостта “в нещо да се вярва”. Хора като Султана са хора на дълга и на честта. “Честта, която пази душевната чистота на човека” – това е неизменният девиз на героинята. Съзнанието за дълг се изразява в непрекъснатия стремеж да живее съобразно изискванията на еснафския морал и да бъде полезна на своето семейство. Твърде сухи са обаче нейните понятия за правда и чест. От тях струи ограниченост и схематизъм. Султана се е превърнала в домашен полицай: “Стоян искаше сам да се оплаче от Султана, която стоеше като съдия пред него и вечно загрижена за нещо, вечно тревожна и недоволна, вечно бдяща и строга, воинствуваща.” Където се появи Султана, там сякаш всичко се подчинява на един узаконен ред: предметите, мислите, чувствата на людете и. Този женски характер би могъл да се възприеме като непоетичен, ако в него няма нещо друго, изпълващо образа с красота. Това е героизмът на тази жена. В нейната смелост, в нейната сила и всеотдайност се крие красотата и обаянието на образа. Тази сила извира от етическата и стабилност, от хармонията на нравствената цялостност и монолитността на съзнанието. В мисленето на Султана няма нюанси, няма противоречия. Основната категория е “трябва”. Макар едномерни, ограничени и статични, представите на Султана са центирарни около понятията за дълг, мисия и цел в живота. Въпреки че възгледите на Султана изглеждат твърде провинциално и елементарно, трябва да се признае, че те предполагат с кристална яснота “какво трябва да се прави и защо”. Кристално ясен е и резултатът от това – съхранението на рода, оцеляването на традицията и хората, които тя е обединила. Това е достатъчно за да бъде доказана несъмнената историческа мисия на този тип личности, мисия, която самата Султана дълбоко осъзнава. За разлика от много литературни критици, коментирали творчеството на Димитър Талев, Султана разбира, че неотменимо условие за битието на народността, вярата и културата е безпрекословното съблюдаване на нормите, предписани от традицията, пълната и дори безкритична преданост към унаследените от дедите ценности, вечността и универсалността на нравствения закон. В този ортодоксален свят на ценностите всеки “грях” се наказва безпощадно. никой не пита защо една постъпка е била извършена, а се интересува дали са нарушени предписаните от традицията правила за поведение. Затова отношението на Султана към собствената и дъщеря е напълно разбираемо. то напомня поведението на първосвещеника Аарон в Стария Завет, когато Йехова убива детето му само защото си е позволило да запази жертвената клада, или пък на Авраам, който понася на заколение невинния Исаак, за да докаже безпрекословната си вярност към “Бога на силите”. Ако ние бихме протестирали, че и в двата случая децата са невинни според християнските, а не според иудаистките етични критерии, старозаветните герои с примирение приемат санкцията свише. Така Султана страда заедно с дъщеря си, но с ясно съзнание за правота я води към гибелта. Димитър Талев правдиво предава една културно-историческа реалност и нейния истински трагизъм. Истинската красота в характера на Султана се проявява тогава, когато тя постепенно започва да осъзнава, че времето на ортодоксалните нрави и на патриархалните отношения отминава и хората вече се нуждаят от нови ценности, олицетворение на които представлява борбата на нейния син Лазар. Султана започва да проумява, че има неща по-важни от семейната нравственост и благосъстояние. С изостреното си чувство а чест тя разбира, че нейният Лазар работи и страда за народа. Когато покрусена, измъчена и посрамена, се бори за живота на Катерина, Султана започва да разбира, че истинските човешки чувства не могат да бъдат ограничавани от никакви предписания, че единственият съдник на човешкото поведение е съвестта и че святото чувство на любовта стои над всякакви ограничения. Постепенно под влиянието на родолюбивия подвиг на Лазар, Султана прекрачва рамките на традицията. Ако преди мерило за поведението и е бил Старият Завет – патриархалната етика, накрая тя стига до духа на Новия Завет – духа на любовта и изкуплението. Ако Димитър Талев би представил един схематичен образ, олицетворяващ традицията, това може би е щяло да бъде удобно от сюжетна гледна точка, но постъпвайки така писателят би изневерил на своя творчески талант. Напротив, той изгражда един сложен и противоречив образ, позволяващ множество интерпретации, въплътил в себе си тежненията на българското самосъзнание, неговите ценности, неразрешими въпроси и страхове. Още от момента, в който читателят я среща, Султана прави впечатление със своята жизненост: тя е дребна, енергична, пъргава. Още от самото начало на живота си е принудена да воюва за своето място под слънцето. Изпаднала в тежко положение, тя разбира, че трябва да се бори за да може да живее. Тази борба на Султана продължава цял живот: “Такава беше Султана, все в някаква боба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.” Дори консерватизмът на Султана е плод на тази непрестанна борба. Много пречки изправя животът по пътя на тази жена и тя винаги съумява да ги преодолее. На няколко пъти Султана се бори със смъртта за живота на близки за нея хора. И в тези тежки, изпълнени с драматизъм минути тя не губи присъствие на духа, не губи смелост. Героинята владее себе си до съвършенство. Когато детето и умира, още на другата сутрин тя става и без сълзи, без плач продължава всекидневната си работа, като че нищо не се е случило. Когато нараняват Лазе, Султана не издава нито стон, нито вик, само грижовно прихваща сина си. Дори когато говори с него, единствения човек, когото тя не само обича, но дълбоко почита и уважава, очите и продължават да гледат строго. В спора си с Ния, в онези минути, когато двете жени, настръхнали стоят една срещу друга, Султана не вика, не крещи, говори с тих глас и само думите и стават по-остри, по-зли, по-несправедливи. Ако нейният консерватизъм и конформизъм са разбираеми /така биха постъпили всички хора, принадлежащи към определено съсловие и съблюдаващи неговите правила/, все пак в педантизма и добросъвестността, с която тя се придържа към общоприетото отсъствува чувството за мярка. Като някой самотен рицар до последния си дъх тя стои на пост срещу пристъпите на приближаващия се нов живот, изпълнява своя дълг и брани своята чест така, както ги разбира. Във всеотдайността, с която тя се придържа към традицията, има нещо дълбоко ирационално /в противоречие с перфекционизма, който тя проявява в практическите си дела/, отсъствува здрав смисъл. със сляпата самоувереност на силните характери тя защищава онова, за което дълбоко е убедена, че е най-доброто. Тук можем да открием една от причините за нейната трагедия – несъответствието между вътрешната и сила и тривиалността на идеалите, които тя ревниво пази; между силата на нейния характер и ограничеността на духовния и кръгозор. Заключена в тесните рамки на патриархалния бит и морал, тя насочва своята сила към неистовото отстояване на стандарта, на нормата, на традицията, напук на реалния живот, напук на човечността. При всички случаи това е поведение, свидетелствуващо за сурова екзистенциална драма. Султана заявява: “Такава е правдата и честта, човек да ги носи в сърцето си и от нищо да не е бои!” Силните характери, които са свикнали другите да им се подчиняват и които безрезервно вярват в себе си трудно разбират другите, трудно приемат, че освен тяхното може да има и други мнения. Султана не може да проумее, да разбере и прости дори собствената си обичана дъщеря. Ако нещо подобно би се случило на някое друго семейство в същата културно-историческа обстановка, проблемите биха били същите и по всяка вероятност почти навсякъде тези истории биха завършили по същия начин. В неистовата страст, с която Султана се наема да унищожи плода от връзката на дъщеря си с “ненавистния” Рафе Клинче има нещо патологично, ирационално. Сцената със смъртта на момичето разкрива силата на страта жена, а заедно с това и нейната дълбока вътрешна блока, огромното искрено чувство, на което тя е способна. Най-силно страдат силните и горди хора, понеже не могат и не искат да доверяват мъката сина другите. И тази жена, за която всичко, дори любовта и брачното легло са въпрос на дълг и чест, тази жена, която така се владее, че не може да се поддаде на никакви чувства, само няколко редки часа не устоява на скръбта: “Султана склони глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките си сълзи, които бяха се събрали в нея през това мъчително денонощие. после тя пак се изправи на нозе като боец за последна битка…” Въпреки всичко, в душата на твърдата и непристъпна героиня се е отворила голяма рана, която не престава и по-късно да кърви. През твърдите блокове на увереността започват да преминават пукнатините на съмнението. Тази мъка, която дълбае силната жена прави образа на Султана много по-близък на читателя. Когато Димитър Талев разрива вътрешния живот на Султана, той следи “потока на съзнанието” на героинята, превръща в непряка реч нейния монолог. Писателят сплита своето с нейното слово, опосредствува чрез своята реч вътрешния и живот, следи пряко психограмата на душевните и състояния, единната логика на чувствата и мислите. Образът на Султана претърпява мъчителни метаморфози. В името на своята фанатична преданост към еснафския морал и ценности, тя всъщност извършва престъпление срещу съвестта си, става причина за смъртта на дъщеря си. И тъкмо когато започва да осъзнава това, тя няма възможност да се изживява като грешница, да се отдаде на нравствени терзания. Чрез сина си Лазар Султана се приобщава към свещената борба на българите за духовна и политическа независимост. Тя не само спасява живота на детето си, но се оказва истинска опора за бъдещия народен водач, подбужда го и го поддържа за онова, към което ще го зоват градската чаршия и осъзнаващата се българска нация. В постъпките на Султана има човешко величие, борба за погазени светини. Драмата на Султана продължава и тогава, когато тя се бори с Ния и с новото, което идва с познатата и вече цел да засенчи традицията. Тя отново започва война, дори с онова, което просветлява българщината, въпреки че самата тя е съхранявала чрез дома си тази изконна българщина. Защото и Султана е светилник, както и лампата на Ния. Това е, обаче, светилник железен, стародавен. Ния носи в себе си духа на младостта и женствеността. Тя е най-хубавото момиче в Преспа. Тя смайва всички с необикновената си физическа красота, рядкото си човешко благородство и уравновесения си хармоничен характер. Удивителна е способността и да отстоява с ум и такт своята любов пред упорития си баща Аврам Немтур, смъртен враг на народното дело и любимия и Лазар Глаушев. Сред героините на романа Ния е най-издигната в интелектуално отношение. Сблъсъците между властната господарка в семейство Глаушеви – Султана и нейната млада снаха не са предизвикани от традиционните противоречия между снаха и свекърва, макар, че и двете искат да запазят за себе си Лазар и го наричат “моят Лазе”. В поведението на мъдрата и справедлива Ния се чувствува, че тя приема като напълно естествени майчината обич на Султана и синовната привързаност на Лазар. Противоречията между двете героини, отразени преди всичко във втората книга на тетралогията “Преспанските камбани” имат по-дълбоки причини. Двете жени олицетворяват двата свята – отиващия си патриархален порядък и новото време с неговите възрожденски стремежи към свобода и разкрепостяване на човешката личност. Ния изгрява като едно малко слънце в мрачния и студен Глаушевски дом. Всички там са радостни и горди. Ния ги е очаровала със своя рядък женски чар и със своето човешко съвършенство. И винаги сдържаната Султана изразява възхищението си от нея: “Такава е звездата и…гори, грей на челото и, силна и хубава.” Димитър Талев значително се приближава към Йовковата традиция, изобразявайки женската хубост, особено в образа на Ния. За нея Султана казва: “Няма по-голяма сила от женската хубост.” Но скоро в сърцето на старата жена възниква смущение, което постепенно преминава в нетърпение и неясен гняв. Свикнала да подчинява всички в семейството на своята воля и на своя ум, тя започва да се дразни от обаятелната сила на Ния, която заплашва да и отнеме ролята на единствена повелителка в дома. Ния се държи мъдро и спокойно, върши всичко, което и нарежда Султана пъргаво и точно. Смирено и се подчинява, но през цялото време над нея тежи властната воля на свекърва и, която я следи със строг и придирчив поглед. Султана иска да запази стария патриархален ред в своя дом, промените я плашат. Ния се стреми към свобода не само в интимния си живот, а и в бита и семейството. Това е стремеж, носещ духа на новото време. Султана иска да се намесва навсякъде. Тя го прави не от лош нрав, а от майчина обич и от искрено убеждение, че само тя знае кое е добро и кое зло за членовете на семейството й. За пръв път двете жени се изправят една срещу друга заради газената лампа, с която Ния иска да замести светилника. Едно след друго възникват разногласията между тях – за оскъдното хранене на семейството, за дървените лъжици, които вече никой в Преспа не употребява, за новата покривка на трапезата. Укорът на Султана към снахата заради нечистите погледи на Вардарски към нея, Ния счита за груба намеса в нейните най-чисти чувства към Лазар. В душата и се появява възмущение към свекървата и желание за съпротива. Султана е свикнала да държи всичко в желязната си ръка, не би могла да понесе идеята Лазар и Ния да се отделят като самостоятелно семейство. Тя се държи безцеремонно, жестоко и грозно с Ния, наранява най-болното и място – нейното бездетство, грубо засяга чорбаджийската и чест, укорява я, че е разбила къщата й. Читателят може в този момент да намрази сухата дребна старица, от тънките устни на която излизат отровни думи. Скоро обаче той вниква в трагедията на тази майка, чиито мисли са по-тъжни от всякога. Горчивите и думи не я оневиняват, но позволяват тя да бъде разбрана. Султана признава своето безсилие пред новото време, което властно настъпва. Романът “Железният светилник” не ни въвежда просто в някаква географска или териториално-административна зона, а в духовното пространство на българщината в стадий на активно, действено формиране на националното самосъзнание. Д един изключителен замах Димитър Талев е съумял да представи зад една съвкупност от уникални, нямащи нищо общо помежду си индивидуални съдби и характери едно единно историческо действие, една мащабна качествена промяна, преминаваща като червена нишка през житейските проблеми, мислите и чувствата на всеки. Ние релефно виждаме сблъсъците на вековната традиция с новото, с надеждите и вълненията на поробените македонски българи в годините, когато тяхното самосъзнание вече е реалност. Писателят споделя напълно дълбоко вкоренената народна вяра, че родът устоява и пребъдва благодарение на святото съблюдаване на извечни традиции. Заедно с това той убедително показва, че сляпото и фанатично придържане към патриархалния морал, нрави и обичаи в преломни моменти, когато се ражда новото – просветата, поривът към свобода на личността и национална свобода, – когато разцъфтява оригиналната българска култура и религия, конформизмът и консерватизмът стават вредни, дори опасни. Пробуждането на народната свяст и на родолюбивите идеи на преспанци са показани във втората част на романа “Тъмни времена”. Пръв сеяч на национално самосъзнание е Климент Бенков, честен и трудолюбив търговец, искрен и възторжен патриот. Той пръв хвърля камък в застоялите води на робския живот в града, нарушава ориенталския покой на преспанските общинари чорбаджии, някои от които се намират под влияние на гръцкия владишки наместник. Климент Бенков подема енергична боба за изграждане на нова църква в Преспа. разговорите, грижите и вълненията на жителите на града около издействуването на султански ферман за построяване на храма съдействуват за укрепването на тяхното българско самосъзнание Раздвижват се духовете, в живота на преспанци се появява нещо ново, но будният и смел родолюбец Климе не успява да доведе борбата докрай. Животът му е прекършен от неизлечима болест. Дълго време след неговата смърт е спрян строежът на българската църква, но делото на първия преспански будител не пропада. Подемат го Лазар Глаушев и неговите другари. Образът на Лазар е типична илюстрация за това, че човешката личност е неразривно свързана с времето, в което живее и носи белезите на епохата, на историческите реалности, съпътствуващи нейното формиране и реализация. Индивидуалното поведение придобива историчност само тогава, когато човекът се превръща от наблюдател и пасивен свидетел в активен участник и творец на историята. Тогава активността на личността в най-голяма степен влияе върху развитието на много съдби и събития. Такава е личността на младия Глаушев, водач в обществените борби на своя народ. С много съдби се кръстосва съдбата на Лазар. В много изпитания се калява и проверява неговият характер. Този образ стои в центъра на една от основните линии на повествованието – обществено-историческата. Като че ли няколко поколения са съществували за да създадат предпоставки за появяването на такъв виден и талантлив човек. Необходима за неговото възпитание е строгата родова традиция, патриархалната ценностна система, оформила солидния му нравствен ориентир. От своята майка Лазар получава генетически силата и независимостта, гордия и несломим дух, жаждата за просвета и природната интелигентност. Освен това, Лазар е обект на постоянни грижи от страна на Султана, грижи, отдадени на неговото възпитани и образование. Много от своите нравствени начала той дължи на майка си. Той дълбоко я уважава и цени. Те двамата често се радват един на друг, приятно им е да седят заедно край огнището. Лазар винаги се допитва до Султана, споделя с нея планове, успехи и неуспехи, съмнения, горчивини и възторзи. Тя всичко разбира, дава му умни и полезни съвети. От своя баща Лазар възприема остротата на чувствата, дълбокия естетически усет и поетическо въображение. От Рафе Клинче той придобива любовта към свободата. От рилския монах – дълбочината на националното самосъзнание и патриотичното чувство: “Човек не бива и не може да живее само за себе си.” И младият възрожденец е обърнат изцяло към света, към другите, към многобройните люде от своя народ, които започват да чувствуват с непреодолима сила историческата солидарност на една нация. По-късно с дълбок нравствен патос той ще изповяда пред майка си, че иска да направи много добрини на людете, да излезе нашироко, на простор и да поведе хората след себе си там… Това развитие на характера на Лазар Глаушев се извършва ходом, в процеса на самата черковна борба, тясно се обвързва с развоя на сюжета. Така историята на един характер се превръща в история на неговото време. Лазар Глаушев притежава всичко за едно комфортно, престижно, удобно съществуване, предполагащо богатство, обществен авторитет, максимално възможната за един българин власт. Чрез лоялност към гръцките първенци и духовенство Лазар може да достигне до още по-високи привилегии /дори образование в Атина/ Въпреки отказа си на гръцкия наместник той получава най-доброто образование в Преспа, т.е. съхранява всички свои шансове. Освен това, пред него стои перспективата да се ожени за най-богатото момиче в Преспа и потвърди пословицата че “пари при пари отиват”. Цялата по-нататъшна история на Лазар Глаушев представлява изживян и изстрадан опит за намиране на конкретния, житейски смисъл на живота, не като книжно поучение или абстрактна проповед, а като осъзнато действие, свързано със забележими и значими последици. Ако първата крачка по този път е изборът на образованието в Охрид пред престижната /но не българска по дух/ възможност да учи н Атина, следващите му стъпки са свързани с народните борби за духовно освобождение. Лазар се отказва да стане учител /също крайно престижна роля в онези времена/, виждайки в това една зависимост от богатите родители, една принуда да дели децата на състоятелни и бедни, като угодничи на властимащите. Той иска да учи хората, но да ги учи свободно, без ограниченията на някакви догми и канони – да ги просвещава истински, да възпитава просветени и цивилизовани граждани. Решителна крачка в неговото самоопределение представлява вътрешната борба около въпроса за женитбата с Ния. Той обича искрено прекрасното момиче, но вижда сериозно препятствие в това, че тя е дъщеря на най-яростния противник на неговото народно дело Аврам Немтур. По този въпрос Лазар разсъждава държавнически. човекът, който се е посветил на общественото поприще – смята той – няма право на личен живот, на лични пристрастия или чувства. Не е допустимо желанието за лично щастие да повреди на борбата за общественото благо, на която той се е отдал с цялото си същество. Да служи на другите, да страда заради тях, да работи денонощно за доброто на своя народ – в това Лазар все по-определено намира смисъла на своя живот. В желанието му да поведе хората няма и следа от властнически амбиции. Тази своя роля Лазар приема като дълг, като призвание, като божествена мисия, не зависеща от неговите собствени желания и потребности. Когато Стоян Глаушев с дълбока мъка казва пред близките си, че след смъртта на Климент Бенков няма кой да поведе народа за построяването на новата църква, Лазар твърдо решава за себе си: “Аз ще поведа народа, аз, аз!” това не е амбицията на харизматичен грандоман, Не от тщеславие или мания да влезе в историята героят се обръща към общественото поприще. Напротив, той осъзнава това признание като дълг пред близките си, пред хората в Преспа, пред своя народ. Симпатия предизвиква желанието на Лазар да достигне нравствено съвършенство – да бъде просветен, чист, чист, мъжествен. Внимателният наблюдател обаче ще забележи, че младият човек се стреми не към хармония и благочестие не просто заради някакъв абстрактен нравствен максимализъм, а за да може да изпълни обществения си дълг. С развитието на романа проблемът за смисъла на живота се проявява в съзнанието на Лазар във вид на все по-сложни ситуации, в които той е принуден да направи избор. Всеки следващ път решенията му носят все по-значителни последици, но размишленията му стават все по-дълбоки и все по-последователни от морална гледна точка. Пред очите на читателя героят достига до една впечатляваща нравствена зрелост, до една висота, достойна за истински народен водач. Особено ярко жизнената позиция на Лазар проличава в неговия спор с владишкия наместник. На грандоманските обещания за материално благополучие и реципрочните заплахи, че го очакват страдание и бедност, Лазар отговаря с думите на Христос: “Не само за един хляб живее човек.” Извор на нравствено вдъхновение представляват думите на героя, че който е вкусил от сладостта на духовната храна, той вечно ще жадува за нея и ще я търси. Така в “Железният светилник” ние ставаме свидетели на един осмислен и изпълнен с преданост към хората живот. Чрез образа на Лазар Димитър Талев утвърждава изконни национални и обществени добродетели на българина, правдиво изобразява неговия възрожденски порив към свобода, справедливост и човешко достойнство. Това е роман, част от една мащабна национална епопея, възвеличаваща изконни народни добродетели, съхранили българското име през мрака на чуждото господство и подтисничество. Димитър Талев е показал разкрепостяването на българския дух, възхода на нравственото и национално самосъзнание. Оттук в романа като концентрични кръгове на едно започващо вълнение ще тръгнат вълните на историческото движение и народното надигане за да обхванат и други сфери на живота, за да повлекат и други съдби, да разкрият нови обществени перспективи. Смисълът на тази творба може да се извлече от разбирането на писателя, че към миналото човек се обръща в стремежа си да проникне в бъдещето.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twenty + 10 =