Умората от “безутешните дни” и копнежът за бягство от нея в “Скрити вопли” на Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов е един от символите на българската литература. Поетичният му талант, заедно с драматичния му живот, му създава образа на меланхоличен романтик. Безспорно едно от най-популярните му стихотворения е „Скрити вопли”, известно още и като „Да се завърнеш в бащината къща…”. В него са разкрити най-съкровените мисли и чувства на лирическия герой, разгърнати в две направления – мъчителното настояще и мечтата за по-светло бъдеще. Лирическият Аз е изморен от своя жизнен път, в който няма утеха, затова търси опора в спомена за родния дом. Той се стреми към своя „пристан и заслона” като противовес на потискащото настояще. Поетът противопоставя познатото и сигурното на непознатото и плашещото, като оплаква нещастната участ на героя. Дебелянов започва стихотворението, като въвежда читателя в картината, която той визуализира в съзнанието си: „Да се завърнеш в бащината къща, / когато вечерта смирено гасне / и тихи пазви тиха нощ разгръща / да приласкае скръбни и нещастни.” Обръщението, използвано от автора, подсказва, че неговото състояние е познато и на други хора с подобна съдба. Той се обръща към своя въображаем събеседник и по този начин се приобщава към другите „скръбни и нещастни”, вместо да се опита да изолира своя случай от общите. Природната картина също е в съзвучие с душевното състояние на героя и тя допринася за общото усещане за безнадеждност. Тишината, подчертана от повторението „тихи” – „тиха”, навява чувството за покой и хармония, очевидно липсващи в настоящето на лирическия Аз. Авторът използва много експресивни и силни изразни средства, за да характеризира душевното страдание на героя. Черното като цвят, употребен, за да опише умората, създава представата за скръб, болка и безнадеждност и придава трагичност на цялостната картина. Дните, наречени безутешни, са характеристика на мъчителното настояще, от което не може да избяга. Признанието на лирическия герой: „мойто слънце своя път измина” е драматично и трогателно. Той съзнава, че светлите дни вече са отминали, и жадува да прекара в покой остатъка от живота си. Стихотворението завършва с възклицанието: „О, скрити вопли на печален странник, / напразно спомнил майка и родина!”, което утвърждава невъзможността на героя да се завърне там, където би бил щастлив, и в същото време подсилва усещането за безнадеждност, с което той трябва да се пребори. Това поражда необходимостта от създаване на паралелен свят, мечта, която да му даде необходимата душевна сила. За лирическия герой представата за родния дом и близките хора е това, което той свързва с уюта, спокойствието и хармонията. Бащината къща символизира сакралното място, защитено от външния свят и неговите заплахи. Завръщането там изразява нуждата на лирическия Аз да намери така жадуваните покой и утеха, които са му липсвали до този момент. Той иска да бъде „приласкан” от невидимата сила на познатото и обичаното. В описанието на този блян, авторът включва изразни средства, които придават светли щрихи на картината – „смирено”, „радост плаха”, „усмивка блага”. Отново се набляга на тишината – „тихи думи в тишината” – за героя тишината няма значение на нещо зловещо, а на покой. Иконата символизира вярата – това, на което героят се уповава в своето безнадеждно настояще и пред което би искал да се изповяда в края на своя път. Образът на майката е сакрален и затова той се появява в това стихотворение: „Да те присрещне старата на прага / и сложил чело на безсилно рамо, / да чезнеш в нейната усмивка блага / и дълго да повтаряш: мамо, мамо…” Майката е пазителката на дома и неслучайно тя не излиза извън пределите му – застава на прага, където посреща своя дълго чакан син. В нейните прегръдки той намира желаната утеха, но за съжаление тази картина не е реална. Лирическият Аз с мъка осъзнава, че мечтата му е неосъществима и той е само един „печален странник, / напразно спомнил майка и родина”. Напразни са копнежите му и напразна е надеждата за бягство от болезнената реалност. Стихотворението „Скрити вопли” е включено в стихосбирката „Под тъмни небеса” и преобладаващото настроение в него е печално и носталгично. Това е едно от най-запомнящите се Дебелянови стихотворения, което може да бъде цитирано от всеки българин. Тази творба разказва тъжната история на един „печален странник”, който жадува да намери покой. За съжаление, този копнеж остава неосъществим и героят не може да получи така желаната утеха.

loading...

One Response to Умората от “безутешните дни” и копнежът за бягство от нея в “Скрити вопли” на Димчо Дебелянов

  1. blagodarq nai nakraq da namerq edno hubavo LIS

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 + nine =