Траекторната противопоставеност на пътя и пътуването в „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”

Пътят, пътуването и пътникът са особено важни категории в европейската литература за отразяването на дейното човешко отношение към пространството, времето, хората и техните ценности.Пътуването отразява промени.Това може да означава както преместване в пространството, така и промени в душевните и духовни начала, които водят към утвърждаване или унищожаване на човешкото. Символиката на Пътя е древна, свързана е с познанието и себепознанието. В античната литература пътуването е изпитание, приключение на духа, например митовете за похода на аргонавтите, пресъздадени в поемата на Аполоний Родоски „Аргонавтика“. Средновековната култура насочва битието на човека към душата, към глъбините на заложеното в него божествено начало.Литературата на Ренесанса е преди всичко прослава на живота и на човешките възможности. В нея се налага убеждението, че може да бъде осъществен античният идеал за хармонично развитие на духа и тялото, че мечтата за пълно опознаване на природата и човека е осъществима, че мъдростта и културата ще отворят пред човека вратите на един нов свят, където ще се живее щастливо. Идеята за пътуването през света намира място в редица литературни творби от Новото време: „Божествената комедия“ от Данте Алегиери е разказ за пътуване през ада, чистилището и рая, като това пътуване може да се възприеме като символ на пробудената човешка съвест под влияние на земната мъдрост; в забележителния си роман „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“ Мигел де Сервантес, разказвайки за трите похода на своя герой из Испания, успява да нарисува мащабна реалистична картина на страната си и да разкрие тогавашните нрави. От античния роман нататък, през рицарските романи и пикаресковите повествования до програмните произведения на Ренесанса като „Дон Кихот” пътят неизменно играе основна сюжетоизграждаща и жанроопределяща роля. Преди 402 години, на 16 януари 1605 г. в Испания излиза първата част на романа “Дон Кихот от Ла Манча” на Мигел де Сервантес Сааведра-първият модерен роман във всемирната литература, който бързо се разпространява. Само за първата година се изчерпват шест издания, публикувани в Мадрид, Лисабон и Валенсия, и около 1500 екземпляра се продават и в Новия свят. На 5 ноември 1615 г. се разрешава отпечатването на втората част на “Дон Кихот”, която скоро след това се публикува, посрещната с голям интерес от нетърпеливите читатели. А до 1617 г. излизат още 10 издания.Най-добрият роман на всички времена е “Дон Кихот” – това е резултат от проучване на Нобеловия институт в Осло, проведено сред писатели от цял свят като Салман Рушди, Милан Кундера и Джон Ървинг. Повече от половината творци са поставили на първо място безсмъртния Дон Кихот. Но откъде започва пътят на „Дон Кихот”? Испански учени твърдят, че са успели да определят мястото “някъде в Ла Манча”, откъдето започва “Дон Кихот” на Сервантес. Става дума за градчето Вилянуева де лос Инфантес – на 90 км от столицата на едноименната провинция на град Сюдад Реал, в което днес живеят около 6000 души и се занимават с отглеждането на зърно и лозя, произвеждат вино и брашно, гледат овце. Мигел де Сервантес Сааведра е роден в Алкала де Енарес – провинция Мадрид, през 1547 г. Баща му, Родриго де Сервантес, бил скромен хирург и многочленното му семейство постоянно живеело в бедност, която съпътствала бъдещия писател през целия му труден живот. Сервантес не успява да получи най-високата степен в образованието, и поради недостиг на средства заминава за Италия и през 1570 г. се посвещава на служба при кардинал Дж. Аквавива. През 1571 г. се включва като войник в държавна морска експедиция против турците. Сервантес храбро се сражава при Лепанто (7 октомври 1571 г.),но едно от раняванията осакатява ръката му. После отива на лечение в Сицилия и остава в Южна Италия до 1575 г., когато решава да се върне в Испания с надеждата да получи капитански чин в армията. На 26 септември 1575 г. корабът, на който той плава, е заловен от турски пирати. Сервантес е откаран в Алжир, където престоява до 19 септември 1580 г. С пари, събрани от семейство Сервантес, го откупуват монаси тринитари. През 1584 г. 37-годишният Сервантес се жени за 19-годишната Каталина де Паласиос, после става комисар по закупуването на пшеница, ечемик и зехтин в Андалусия за “непобедимата армада” на Филип II. Тази съвсем обикновена работа се оказва много неблагодарна и опасна. Два пъти му се налага да реквизира пшеница, принадлежаща на духовенството, и макар че го прави в изпълнение на заповед на краля, го отлъчват от църквата. Като връх на поредицата от нещастни обстоятелства той попада в затвора заради установени нарушения в отчетите му. Още едно разочарование му добавя неуспешното ходатайство за служба в американските колонии на Испания през 1590 г. Предполага се, че по време на един от престоите си в затвора – през 1592, 1597 или 1602 г. – Сервантес започва да пише романа “Знаменития идалго Дон Кихот де ла Манча” (“El ingenioso hidalgo Don Quijote de la Mancha”). Романът “Дон Кихот „ на Сервантес възниква в една противоречива епоха- късният Ренесанс, когато загива хуманистичната философия.Писателят подлага на присмех носталгията по едно отживяло времето си явление – рицарството.Често измислиците от рицарските романи преминават в действителността – сбивания, свади и кървави отмъщения се превръщат в обичаен факт от живота в Испания, което води до отвращение на младежта от реалността и ненавист към гражданския ред.В романа са отразени животът и нравите на широки обществени слоеве- духовенство, буржоазия, селяни, висша и низша аристокрация. При „Дон Кихот” мотивите за пътя и пътуването могат да се разгледат в два паралелни аспекта – пътуването в буквалния смисъл – героят, който се скита по света заради благородните си идеали, и другият път – онзи, където Алонсо Кехана се лута в дебрите на собственото си въображение- този мъчителен път в търсене на своето собствено “аз”. Пътят в търсене на „Аз”-а От позицията на своя идеал главният герой Дон Кихот пристъпва към всеобхватната промяна в живота си.След четене на много рицарски романи героят обезумява.Той се превръща в рицар и първият знак за новото и безумното е смяната на името.Алонсо Кехана се преименува в Рицарят на печалният образ – Дон Кихот и тръгва да осъществява на практика прочетеното, да възстанови справедливостта, честността и добротата.Безумецът не се интересува от богатство, напуска своя дом, без да вземе нито грош. Трудно е да се определи докъде се простира безумието на рицаря и къде, кога и как виждаме добрия, човешкия, мъдрия Алонсо такъв, какъвто е бил преди да му дойде фантастичната идея да възвеличи името си с легендарни подвизи, защото и в безумието си той е голям мъдрец. Героят започва да живее с онова, което е прочел и да мисли, че всичко написано в романите е съществуващо. Облеклото му е скромно и в никакъв случай рицарско, но той си вярва, че има красиви доспехи и оръжие.Конят му е дръглив и немощен, но в очите на рицаря изглежда силен, охранен и пъргав. Промяната всъщност е нереална, въображаема и илюзорна, но за Дон Кихот е жизненонеобходима, тъй като удовлетворява потребността от доброто и красотата, без които животът му би изгубил смисъл.В този напрегнат процес на идеализация на реалното хановете се превръщат в замъци, ханджиите в благородни рицари, а леките жени – в почтени и уважавани дами.Обикновеният бръснарски леген се възприема като вълшебния шлем на мавъра Мамбрино, меховете с вино придобиват очертанията на разярени великани, а стадата овце са враждуващи армии.Рицарят на лъвовете вижда света като арена – драматичен конфликт с бурни страсти, необикновени чувства и дръзки амбиции.Дон Кихот става олицетворение на онези, които не умеят да преценят действителността, които не притежават чувство за реалност. Един духовник с висш сан се мъчи да отрезви въображаемия рицар и го съветва да се прибере в дома си и да спре да става за посмешище на познати и непознати. Едва ли не го нарича луд, но пък го нарича Дон Глупчо – Дон Кихот е обиден жестоко и започва словесен двубой с йезуита.Той му отвръща: ”Празна работа ли е да се скиташ по света, за да търсиш не благата му, а стръмнините, по които добрите се изкачват на престола на безсмъртието?”За него духовникът върви по пътя на лъжливото лицемерие, а той – рицарят – е поел по пътя на истинската вяра. Сами по себе си подбудите му са от най-благороден характер. Той иска да наказва злото, да изкоренява неправдата, да преследва злосторниците, да подпомага нещастните и го прави по своему, но в резултат се получава точно обратното : вместо добрини прави още по-големи злини, вреди и нещастия. Безброй са странните и чудновати дела на Дон Кихот, както и последствията от тях. При това с тези си подвизи причинява не само нещастия на другите, но сам навлича страдания и на себе си. Той се ръководи от благородни подбуди, но в действителност резултатите са в едни случаи трагични, в други комични или едното и другото едновременно. Следователно не става дума за обикновена лудост, а за особено психическо състояние, изразяващо се в странното отношение на героя към обкръжаващата го среда. Той има свой свят на виждане, свое царство на видения, които са в несъотвествие с реалния. Именно в противоречията между неговия илюзорен мир и заобикалящата го действителност се крие безумието на Дон Кихот. Но би било несправедливо, ако рицарят на печалния образ се разглежда само като смешен и безумен герой. Той притежава в характера си черти, с които предизвиква възхищение и уважение. За правилното разбиране на този тъй сложен образ е необходимо да го приемаме такъв, каковто го е сътворил авторът и такъв, какъвто читателят го възприема без всякакво предубеждение: да се смее, когато трябва да се смее, да се възхищава, когато героят говори мъдро и върши добри и благородни дела. Това наистина е трудно, защото не можем да разграничим при един и същи епизод, при една и съща сцена къде свършва безумието и къде започва мъдростта. Каквито и да са подбудите и причините на Дон Кихот да стане странстващ рицар, никой не може да отрече неговия идеализъм. В постъпките или думите му не можем да открием и капка корист или лична заинтересованост. Той напълно се себераздава, без да очаква някакво възмездие. Това говори за благородство на духа и в най-висока степен за чистосърдечно благородство. Героят е един прекрасен хуманист дори и в своето безумие. Когато вижда затворниците, оковани във вериги, които за него са символ на робство, Дон Кихот възкликва: “Как тези хора могат да бъдат оковани не по своя воля, а подчинявайки се на насилие? Моят дълг ми повелява да възстана против насилието и да помагам на нещастните”. Търсенето на своя собствен образ в непрестанния път на Дон Кихот е видяно като алегория на вечния човек, търсещ добрина и истина в лицето на неопределени препятствия. Неговият идеализъм изглежда да бъде лудост в свят, който понякога разглежда героизъм и любов като форми на лудост. Думата в заглавието “кихот” означава “непрактичен идеалист” и в пълна степен се отнася за героя на испанския писател. Според Унамуно именно в безсмъртния образ на Дон Кихот по най-прекрасен начин са съчетани идеализмът на целите и реализмът на действието – при цялата му абсурдност и привидно безсмислие. Зад безумието на рицаря Сервантес скрива своите уроци за нравствено съвършенство, политическа мъдрост и честност, които би искал да предаде не само на своите съвременници, но и на бъдните поколения. В тях той влага своя богат жизнен опит и духовна култура, своята образованост, в която хармонично съчетава наследството на античността и националните испански традиции с най-добрите постижения на италианското възраждане, в което намират място, наред с „Възхвала на глупостта” на Еразъм Ротердамски, и източни, арабски и еврейски философии. Пътуване в търсене на правдата и справедливостта Как в романа се стига до там, че най-знаменитият герой в испанската, а и в световната литература тръгва по изгорелите от слънцето прашни пътища на Испания, за да брани унижените и оскърбените, да прави добро и да отдава възмездие на злото? Самият автор е един ”пътешественик”, който през целия си живот, в опитите си да намери спокоен пристан, не е спрял да пътува, да воюва и да се бори за оцеляването си. -„Аз съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата… Главната задача на моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните.” – Ето този дълъг и бурен житейски път е първоизточник на великия мечтател Дон Кихот, който жадува за правда и се бори за нея, а в награда получава само тежки разочарования, присмех и страдания. В своите три похода Дон Кихот преброжда Испания, за да разкрие пред читателя една нерадостна национална съдба. Миналото величие на Испания е последвано от катастрофа, сложила навсякъде своя отпечатък. По пътя си рицарят среща крадци, скитници, каторжници – ярко доказателство за разрухата на страната. В описанието на живота на Алонсо Кехана в началото на романа можем да видим мизерията и духовната бедност, в която живее дребното рицарство. Но за сметка на това този рицар притежава духовни ценности, които ще го изведат в началото на пътя. “Пътят” събира Дон Кихот и Санчо Панса, за да останат завинаги заедно.”Пътуването” пък сочи на “Рицаря на печалния образ” много истини – за добродетелта, за правдата, за любовта и уважението между хората. Прозрял истината на страшното време, в което живее, обикновеният, почти неизвестен на никого, обеднял идалго дон Кехана решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплътено от него в мечтата му за Златния век. Многократно героят излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действие и за саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми да отмъщава за обиди, да премахва неправди,да оправя неуредици, да изкоренява злоупотреби и да възстановява правата на онеправданите. Главният герой е активен и целеустремен в търсене на справедливост, рядко се ядосва, никога без причина и точно затова неуспехите му не го карат да спре вечното търсене на доброто, а обратно – амбицират го да продължи пътя си.Маршрутът на странстващия рицар е удивителен и се дели на три части, като началото на творбата започва как Дон Кихот става и излиза от къщи, дава име на коня си, назначава Дулсинея за своя възлюбена и тръгва сам без спътник до себе си. Този път заема шест глави от първата част на книгата, където героят на Сервантес се посвещава в рицар, успява да помогне на християнско момче, което е тормозено от господаря си(, макар че малко по-късно виждаме, че намесата му е била повече от неуместна, тъй като детето е наказано още повече заради това), и завършва с побой над „мечтателя”, който естествено след това се завръща в дома си. Напълно вероятно е авторът да е решил тук да завърши работата си, да се ограничи с тези шест глави, тъй като се получава ярка назидателна новела, която на финала свършва с това, с което е започнала. Но с някакава необяснима сила или безпокойство на автора историята продължава със седма глава, където рицарят, излекувал болежките си, отново яхнял своя верен Росинант, тръгва на голямо, поместено в няколко десетки глави, пътешествие по Ламанша. Но този път не е сам, макар че Санчо Панса се появява някак между другото, без особени авторски обяснения. Макар и да са коренно противоположни персонажи, които се допълват един друг, първият е свързан със земното и смъртното в човека, а вторият- с добродетелите, божественото и безсмъртието. Задачите, които си поставя идалгото, показват неговата способност да наблюдава, трезво да преценява действителността, да не затваря очите и сърцето си за неправдата и социалните проблеми, за страданията на хората около себе си. Състраданието към тяхната зла участ и любовта му към всички онеправдани раждат хуманистичния идеал на Дон Кихот. За да достигне своя идеал, идалгото е убеден, че е нужно действие. А действеността е едно от най-важните измерения на Ренесансовата личност. Именно такава е личността на Сервантесовия герой. За съжаление „Рицарят на печалния образ” се ражда твърде късно – по времето на кризата на хуманизма, криза, която изживява и самият той. Тя се появява в резултат на сблъсъка на неговия мъдър хуманистичен идеал с грубата, жестока действителност, в която героят живее и която не успява да промени – множество несгоди, сражения, побоища, приключения в Сиера Морена, шлемът на Мамбрин, вятърни мелници, пак побои и отново безславно завръщане у дома. Смъртта му – може би най-трагичният момент в романа, е закономерна, защото към нея рицарят сякаш неотклонно върви през трудните дни на своите походи. „Мечтателят” не открива подходящите средства, с които да води битката срещу злото. Може би в края на своите странствания и особено след като е победен от мнимия рицар на бялата луна, Дон Кихот разбира безсмислието на своята борба. И помъдрява. Професор Исак Паси пише за Дон Кихот: ”Дон Кихот е разумен в безумието, той е безумен в лудостта”, защото усилията на героя да направи света такъв, какъвто не е, а какъвто той го желае, никога не се увенчават с успех, но той не се отказва и продължава да крепи истината в себе си. Защото прагматизмът и меркантилността на неговата епоха не могат да сломят нестихващия му ентусиазъм, те могат единствено да разпалят искрата на честолюбието му. Дон Кихот безумно се хвърля във всяко ново начинание, във всяка битка за справедливост и най- неотлъчно следва хуманистичната си нагласа да прави добро. Неговият героизъм се състои в трагизма му. Въпреки непрестанните си провали, героят на Сервантес се бори за своята кауза и всъщност може би точно това е самото човешко съществуване. Поели веднъж пътя, който сме избрали, ние непрестанно се борим с трудностите, които или преодоляваме, или не, но въпреки всичко продължаваме да живеем. Защото всеки държи своя живот в ръцете си и всеки сам избира как да го изживее. Въпрос на избор е дали човек ще се примири с времето и обществената ситуация или ще облече рицарските доспехи и насочил копие срещу несправедливостта ще се опълчи на света, колкото и смешен и жалък да изглежда отстрани. Нима е възможно човек, заемащ позиция на истински благородник, да изразява възгледите си за свободата, любовта и вярата в доброто толкова мъдро, така красиво и същевременно да бъде луд? А дори и действително да е – какво от това? За разлика от утопичния материализъм на своето време, Дон Кихот е мечтател, идеалист, живеещ в една илюзия, но тази илюзия е много по-правдоподобна и истинска от грубата безнравствена действителност. Защото човекът, поел пътя на духовното извисяване е много по-земен и реален от този, който поставя живота си в служба на парите и материалната облага.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

16 + seventeen =