Трагичното и комичното в образа на Дон Кихот

Романът “Дон Кихот” е новаторски за Испания по времето на написването му. Авторът, Сервантес, описва странстванията на рицаря Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо Панса. Дон Кихот е борец за добро и справедливо общество, за свят без неправди и потисничество. Сервантес си е поставил за цел да осмее разпространениете в Испания рицарски романи, които разпалват въображението на хората и ги подтикват към приключения. Той излага на присмех рицарските илюзии. Авторът разкрива испанската действителност през XVI век, вниквайки дълбоко в живота на хората и виждайки, че лустрото – бляскаво и прекрасно, всъщност е обвивка на вътрешна немощ. Образът на главния герой – Дон Кихот – е колкото трагичен, толкова и комичен. Комизмът му се съдържа в това, че той се стреми да поправи света с остарели средства и често пъти изпада в смешни положения – искайки да направи добро, той сторва зло. Всико е предизвикано от това, че Дон Кихот е герой на своя собствена прекрасна приказка, несъвместима с действителността. Външният му вид е комичен, но той буди у нас и трагични чувства, защото е жалък в рицарските си доспехи, яхнал добрия стар Росинант. Трагизмът му се състои още в постоянните му неуспехи и грешки. Трагикомедията на Дон Кихот започва още от момента, когато, след прочитането на огромно количество рицарски романи, героят си въобразява, че е странстващ рицар и решава да тръгне да търси приключения. Колко е комичен Дон Кихот в овехтелите си рицарски доспехи, стар и мършав, възседнал кльощавия Росинант! Но и колко трагично изглежда това жалко подобие на рицар, въобразяващо си, че може да оправи света1 С трагикомичното в образа на Дон Кихот се сблъскване и в хана, който той в умопомрачението си взима за замък, където желае и бива посвтен в рицарство. Комично е как героят бди над оръжиято си, сериозен и твърд като скала, още по-смешно е посвещението му ханджията – благородник и двете леки жени – благороднички. Молитвеник е ханджийският тефтер, а молитвата – няколко измърморени под носа на ханджията думи. Финал на посвещението е ударът по врата и препасването на сабята. Възвишено е как Дон Кихот с цялата си душа вярва в рицарските идеали и се стреми с цената на всичко да се бори срещу злото. Той доказва, че живее в един по-добър, измислен свят, наивен, нонаивно прекрасен. Трагичното се състои в това, че героят остава неразбран. След рицарското посвещение първата “победа” е над грубия господар, биящ своето ратайче. Комизмът е скрит в това, че Дон Кихот си мисли, че ще успее да спаси момчето, говорейки на господаря му да го пусне и на всичкото отгоре да му плати. Смешно е да си мисли, че след като е накарал господаря да се закълне, той ще изпълни дадената клетва. Трагизмът се крие в това, че поради намесата си идалгото докарва нови, още по големи беди на малкия Андрес. Борбата на Дон Кихот с вятърните мелници е епизод, в който се разкриват положителните качества на героя, но същевременно той изпада в една твърде смешна ситуация. Дон Кихот излиза на бой с безобидните мелници, които за него са огромни великани – зло за човечеството. Комичен е моментът, комичен е и героят, препускащ към завъртелите се бясно крила на мелниците. Ни колко е тъжно, че качествата, скрити в същността му, като смелост, безстрашие и твърдост, са показани толкова не на място. Още веднъж рицарят показва тези си качества, когато среща стадо овце, които за него са безброй врагове. Комично е, че му се привижда войска, когато срещу него блеят безпомощни и глупави животни. Трагично е, че не може да устои на порива си да се бори срещу злото. Въпреки че резултатът е два-три избити зъба и няколко леки натъртвания, Дон Кихот все още вярва, че се е борил срещу зловеща неправда. Сервантес разкрива свободолюбивия дух на на героя си в срещата му с каторжниците. Дон Кихот е комичен, искайки да освободи престъпниците и да им помогне по този начин. Горчив смях предизвиква разговорът му с осъдените на принудителен робски труд, защото той твърде лековерно приема думите им. Именно в наивността се крие комичното, но и трагичното у героя – веднъж взел насериозно проблемите на затворниците, той се чувства задължен да помогне. Тук Сервантес разкрива своя идеал за равенство между хората, за правото на всеки да живее свободно и показва дълбоко хуманните си убеждения. Но преди това Дон Кихот говори за своите идеи пред група козари. Колко е смешен той, седнал на земята с пълна уста, и говорещ за наука пред тези прости хора! И колко е трагично, че прекрасните му идеи не могат да покълнат там, където ги е посял! В двореца на херцога Дон Кихот отново е под прицела на присмехулниците, защото околните го смятат за умопомрачен и измислят за рицаря всякакви приключения. И въпреки че комичното у героя отново взима връх, неговото, будещо смях, отношение към заобикалящия го свят, като че ли подтиква и към състрадание, защото, реално погледнато, Дон Кихот е един мъдрец, който притежава огромен запас от воля, вяра и надежда, че някога, някъде доброто ще вземе надмощие над злото. Всички негови подвизи, защото приключенията му наистина са такива, са прекрасни приказки, разкриващи чистотата на неговата душа. На смърния одър от храбрия и безумен Дон Кихот е останал само бедният и мъдър идалго – дон Алонсо Кихана. Невероятно трагично е, че качества като неговите са похабени в безсмислени битки и борби. Нима толкова често се срещат толкова чисти духом, че съдбата така пропилява техните възможности? Тези и още много въпроси си задаваме, мислейки за Дон Кихот и за неговите приключения, но мъдрецът-рицар го няма, за да отговори на тях… Дон Кихот е еднин трагичен и комичен герой, у когото тези две естетически категории често трудно се разграничават. Сервантес – създател и до някъде прототип на героя – постига поставената цел, а именно да създаде пародия на рицарски роман. Същевременно той ни кара да си задаваме множество въпроси – вечни и значими. Авторът, романът и героят се обезсмъртяват взаимно и продъжават да вълнуват поколения читатели.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twenty − 13 =