Трагичната непостижимост на познанието (Анализ на стихотворението “Миг” – Димчо Дебелянов)

Битието на Дебеляновия лирически човек се обвързва с представата за неосъщественост и празнота (“заключеник в мрачен затвор”, “недосънуван сън”, “живот неживян”, “пустиня”). Скръбта и разочарованието бележат пътя му с мрачния си знак, страданието и самотата са неизменните му спътници,съкрушените идеали и безплодните блянове дооформят тъжната равносмет ка на неговия сломен полет. В часа на “черните итоги”се ражда мъчителното усещане за безследно преминалите дни и зазвучават въпросите: къде съм – диря и не зная, къде съм – гасна и мълча. (“Подсурдинка”, II) Вечните екзистенциални питания трябва да осмислят идентичността на човека, да му дадат стойностни ориентири. Защото градът като основен топос на съществуването му предлага само разочарование и непрогледен екзистенциален мрак. Градът в Дебеляновата поезия се интерпретира като пространство на хаоса, отчуждението и самотата ‘(“бродя аз бездомен и самин”-“Спи градът”). В него умират светлите пориви и копнежи {“Тук първи път чух възглас: – Престани/да вярваш и да дириш…” – “Пловдив”). Той е вечно примамливата възможност за грехопадение и опозоряване {“някакъв град огрешен и позорен”- “Миг”). Но Душата може да се просветли и самопостигне в един друг свят – метафизичния свят на отвъдното, на идеалното, на абсолютното. Там тя може да възстанови целостта и изначалната си същност, да си възвърне чистотата, погубена в съприкосновението с греховното, да получи утехата на Словото Божие. Възможността за докосване до “отвъдната реалност” и за мистичен контакт с Бога се интерпретира поетически в “Миг”. Това е едно от най-философските и подчертано символистични Дебелянови стихотворения, съотносимо с търсенията и прозренията си с Яворовата “Нирвана”. И двете творби се опитват да разгадаят “загадките…здрачни”, да проникнат посредством многозначността, мелодиката и интуитивната първична мощ на словото отвъд видимата, емпиричната същност на битието и да се докоснат както до метафизичното и мистичното, така и до тайните и бляновете на Душата. Уморен от зем- ните страсти, човешкият дух жадува за успокоение и блаженство. Иска да постигне абсолютната хармония; Очаква Откровението Божие, за да познае себе си. Демиургът обаче отказва да разкрие битийните тайни на своите сла- би и греховни създания. Човекът пропуска “мига” на просветлението и болез- нено осъзнава трагичната непостижимост на познанието. Съществуването му отново се връща към безвремието, към умората и самотата, към ежеднев- ното Разпятие на Душата. •••’.’ Началото на стихотворението “Миг” въвежда в една значеща картина на неопределеност и неведение: Дали се е случило нявга – не помня, не знам – ще се случи ли… Отрицанието на смиели очертава разколебаната същност на човека, загу- бил своята идентичност, своята цялостност и устойчивата си представа за битието. Азът встъпва в поетическия текст с емблематичните за героя на сим- волизма характеристики и душевни състояния. Той е скръбен и меланхолен, угнетен и отчужден от света: Тъжен и морен, аз плувах самин из тълпата огромна… Експозиционната част на стихотворението продължава да гради предста- вата за лишени от конкретност място и време. Азът броди из някакъв мито- логично неопределен град, в който властват низките страсти и покварата. Този “сгрешен и позорен” град се обвързва асоциативно с идеята за злото и ‘препраща към паралел със старозаветните Содом и Гомор, които Бог изпе- пелява заради войнстващата им бездуховност и безнравственост. Внушени- ята се уплътняват и от гротесковата деформация на човешката същност като следствие на грехопадението: мъжете там хилави воини бяха, жените – отвъргнати, неми сирени … Аморфната тълпа придобива по-конкретни очертания чрез характеристиките в етичен план, разчитащи на преобърнатата символика на мъжкото и женското начало. Наследниците на Адам се обвързват знаково с идеята за сила, устойчивост и воинска доблест, а тези на Ева – с представата за неж- ност, топлота и съкровеност. Тук обаче изконните символни значения са ели-‘ минирани, за да се открои духовното обезличаване на човека на фона на една деформирана ценностна система. Лирическият Аз е отчужден както от псевдостойностите на живота “тук” и “сега”, така и от хората около себе си, / неизкушени да проникнат в божествените тайни и да открият Смисъла. Той усеща себе си различен, тъй като е пожелал да се докосне до познанието и да получи просветление свише. Така Дебелянов продължава да уплътнява разделителната линия между човеците, позната ни от предходната литера- турна традиция и открояваща разнообразни смислови опозиции. Ботев ораз- личава избраническата самотност на юнака, прогледнал за стойностите на свободата, от робската инерция на “глупци неразбрани”. Алеко Константинов очертава многозначността на националното посредством опозицията “байга- ньовско-антибайганьовско”. А Пенчо Славейков извисява интелектуално и духовно себепостигналата се личност над, посредствеността и еснафския примитивизъм. В културния контекст на символизма Дебеляновата интерпре- тация насочва вниманието към своеобразната извънпоставеност на героя. Пренебрегнал тленното и профанното, той се е устремил към абсолютното (“Но горди и сластни очи не зовяха/на уличен пир моите жажди смирени”), Този избор го обрича на самота и духовно изгнаничество. Лирическият Аз е ситуиран сред “тълпата огромна”, но в същото време сякаш е в ничието пространство между нямото небе и шумната глъчка, меж- ду онова “горе”, където властва Бог, и тленното “долу”, обсебено от земните страсти. Азът обаче е еднакво далеч и от двете — изолиран от тайните на трансцендентното, но неприобщен и към хората около себе си, към техния су- етен и порочен свят. Тотално отчужден и от божественото, и от човешкото. Стоящ на границата между настоящата действителност и идеалната отвъд- ност. Осъден да обитава греховното земно пространство и да копнее по не- постижимото небе. Близък по духовна нагласа до Яиоровия лирически човек, •който се домогва до “свръхземните въпроси””сред шума на карнавала (“Мас- ка”). ‘ В тази ситуация, колебаеща се между очакващото смълчаване на Аза и празната глъчка на тълпата, настъпва Мигът. Това е жадуваното прозрение за Висши Истини, които тленният човек може до получи в краткия миг на съп- рикосновението си с божественото. Очакването на Свръхзнанието е двойст- вено. То. се колебае между страха и молитвата (“аз сетих и страх, и молит- ви в сърце си”). Възможността за докосване до отвъдното е своеобразна нир- вана, истинско успокоение и блаженство за духа, но и плашеща тайна. В този смисъл раздвоението на Дебеляновия човек пред прага на битийните загад- ки преоткрива Яворовите, прозрения за екзистенциалната жажда по нирва- на, но и за екзистенциалния страх от непроницаемостта на отвъдното (“но страх ни е да пием” – “знойно жадни”). , Преобразяването на света в мига наочакваното Откровение свише е за- дадено чрез специфична символна аранжировка. Над града се понася “глуха вълна” (знак на битийните трепети на душата), всичко заглъхва в една сякаш космическа тишина, земята се трансформира в “пропаст бездънна” (символ на духовното падение). Действителността тотално се дематериализира. Вре- мето и пространството стават сакрални и вещаят евентуално проникване в света на трансцендентното, на абсолютния смисъл: и нямаше там ни пространство, ни време… Драмата на очакването все повече ескалира. Азът все по-настойчиво се взира в небето. Свръхнапрегнатото емоционално състояние, психологичес- ката активност са разкрити чрез синекдохите – “поглед стъмнен от предс- мъртна замая”, “колена прималняли”. Лирическият човек е на границата меж- ду унеса и екстаза и на крачка от лудостта. Условното наклонение не успява да разколебае, усещането за Мига на Истината, на Откровението Божие: помислих, че някакъв, глас ще вещае незнаен завет из незнайни скрижали, че някакъв Бог умилен ще разкрие, след толкова дни на безумства метежни: защо е тъй горд и надвластен, а ние – тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни! Мистичният контакт на човека с трансцендентното обаче не се осъществя- ва. Очакваното чудо, мистерийното проникване в отвъдната реалност не се случва. Бог остава ням и непроницаем, “горд и надвластен”. Битийните тай- ни са все така неразгадаеми. Човекът е пак слаб, горестен, неполучил прос- ветление за себе си и за абсолютното: …Небьзпламнал угасна великият миг на великото чудо… Не само пространството, но и художественото време се оказва ценност- но разполовено. От една страна, текстът гради негативната представа за протяжността На човешкото време, което се асоциира с монотонност, без- действие, инерция и се превръща в безвремие. От друга, мигът задава пози- тивни значения като сгъстеност, съдбовност, чудотворно докосване до абсо- лютния Смисъл. Потенциалната сакралност на мига обаче не се реализира и той загубва ценността си, разтваряйки се отново в профанното безвремие. Тази идея връща смисъла на текста в неговото начало. Оказва се, че моно- тонното и безсмислено протичане на времето е хванало като в клопка мига на възможното проникване в Смисъла. Композиционната рамка се затваря. Космическата притихналост на света отстъпва пред суетния шум. Опиянени- ето от очакването на Откровението е заменено с пробуждането и отрезвява- нето. Моментната сакрализация на времето и пространството се отменя и животът се връща в предишното си русло на греховност и пустота: Аз станах. – Небето бе празно и глухо … Аз плачех, – Тълпата бе ледно бездушна. Синтактичният паралелизъм успоредява студената безответност на небе- то с ледената апатия на тълпата. Пожелалият да отхвърли бремето на грехов- ното земно битие и да се приобщи към вечността остава неразбран както от своя немилостив Бог, така и от безпощадното множество (“Пиян е; безумен е! – някой прошушна…”). Прекъснатият пряк диалог между Създателя и неговите първи творения, Адам и Ева (грехопадението и ‘изгонването от Едем), не се възобновява. И за модерния човек Бог продължава да бъде повече съдник, отколкото спасител. В отказа му да дари тленния с даровете на вечността прозира, упрекът, че поривът към просветление не може да компенсира недостига на Вяра. Плодът на познанието е все така забранен. Така молитвите на човека да получи Божията Милост и Прошка не се сбъдват. Новите скрижали остават ненаписани, Откровението – неизречено, Абсолютното – неразгадано. Възможността за приобщаване към тайните на мирозданието се оказва трагически осуетена. Страдащият дух не успява да намери убежище. Остава му само тоталната самота, агонията на тъжното му съществуване. Или алтернативата да се докосне до другото лице на вечност- та – мамещата и успокоена Гора, приласкаваща с хармонията си, даряваща изтерзания Дух с “меда на отдиха”, ощастливяваща грешния човек с абсо- лютното съвършенство (“Гора”).

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 × 3 =