Трагизмът на човешката участ в стихотворението „Градушка” на Пейо Яворов

Пейо Яворов е литературен деец, оставил трайна следа в родната лирика. Със своята символистична характерност и чувствителна душевност, той първи се задълбава в откиването смисъла на живота между тези две начала. Стихотворението „Градушка” е от неговия пръв период – социалния. То е поема, която в своите 6 части разкрива човешката участ. Моментите на трагизъм са преобладаващи. Те са толкова силни като емоция и тон на произведението, че се превръщат в главна негова тема. Като народен човек Яворов не може да остане безучастен от болезнената съдба на героите си. Драмата на страдащите идва от сушата, която се превръща в бича на ежедневието им и която дори и днес може да обрече много хора на глад. Безкрайни са проблемите, които им създава природата, която изглежда безмилостна. Тези непрестанни терзания водят до пълно отчайяние, но с доза надежда, която ги запазва в трудните мигове. В първата част на поемата Яворов ни приобщава към обстановката: „Една, че две, че три – усилени/ и паметни години…” Изречение, изпълнено с протяжност, изразяващо бавно минаващите дни. Болката е обладала с цялата си всеобхватност живота на безпомощните селяни. Градушката опустошава реколтата им, сушата я изгаря и за тях оства единствено да се молят за по – бърз край. Да се молят, но за кой край – на техния живот или на строгостта на природата. Лирическият герой избира първия вариант. Той предпочита да умре от чума или друга страшна болест вместо да продължава този безрадостен живот. Чрез анафора и кратки изречения поетът постига забързаност, която изразява желанието му за по – бързото свършване на мъките. Безконечността на човешкия трагизъм в един момент се превръща в капчица надежда. От нея е озарена втората част, която напълно контрастира на първата. Там тонът е по – приповдигнат. Времето минава по – бързо, вместо един ден тук са показани цели три сезона. Те минават като един за безпомощните селяни. Няма промяна в обстановката, но чувствата са положителни. „Утешителната надежда” дава вяра и сили на хората, които откриват мъничка радост в молитвите „въздишка кротка, пръст до пръст/ ръка набожно прави кръст”. Усмивки грейват по лицата на, радостта се настанява в човешките сърца, които като, че отдавна не са усещали болка се пренасят в третата част. Там отново има контраст с втората част, но абсолютна съвместимост с първата. Страданието се завръща с пълна сила още с идването на новия ден. Грейва слънце, което мори всички. Нервите на хората са опънати докрай. Ругатните летят, любовта се изпарява от домовете, както влагата от земята. С анжамбманите, типични за цялото стихотворение тук, като че Яворов прави тези „прекъсвания” с цел да покаже неиздържането на хората. Тяхното желание за почивка от тежките дни. „Надеждата умира последна” са казали хората, но в тази ситуация дори и тя е погубена, проличава изключително трагичното състояние на народа. В следващата част дъждът се завръща „преваля пладне”. Завръща се, но отминава така бързо, че дори хората не успяват да му се нарадват. Колкото кратка е самата част на стихотворението, толкова кратко продължава и той. Страданието тук е породено от статичността на хората, които въпреки желанието си няма начин, по който да запрат дъжда над своето село. Бързината на така желаните капки е последвана от гръмотевици и градушка. „Милост няма” времето не се съобразява с хората, природата показва кой е истинският господар. Тук отчаянието вече взема връх, няма сили, няма болка има само страх от неизбежното и пълно примиряване със ситуацията. Емоциите са напълно изчерпани, трагичното завладява и погубва всичко , до което се докосне. Човешката участ е ясна – обречене на страдание, в което ги тормози мисълта за смъртта. „Но свърши” с тези думи поетът изразява края на градушката, но така че се прокрадва и краят на хората и началото на новите им мъки след като виждат обезобразените си ниви. Дори слънцето е начумерено, дори то съчувства на хората. Щом слънцето, което е израз на радост, на веселост не успява да помогне на хората, а страда заедно с тях, желанието за отърваване, за смърт са достигнали своя предел. Те остават единствената надежда за спасение. Стихотворението „Градушка” е писано по спомените на Яворов от детството за градушка, която той преживява. Но освен спомен, тази поема е и в унисон с целия му бурен живот и безкрайните страдания, с които се среща. От автобиографичните му данни знаме, че постига отърваване само чрез смъртта. Той остава в българската литература като продължител на Славейковото творчество и като човек, открил щастието в края на живота.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fifteen + 5 =