„ТИХИЯТ ПРОЛЕТЕН ДЪЖД” – НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ – АНАЛИЗ

Чиста, лирична и хуманна е поезията на Николай Лилиев. Чрез неговото творчество българската поезия достига своя възход в музикално-поетичен аспект. Стихотворението „ТПД” няма обособено заглавие. Като такова се възприема първият стих на творбата. Отказът за пряко назоваване е красноречив жест, който предполага осмислянето на творбата като част от поетичното наследство на съвършения лирик. Изповедта на лирическия герой в „Тихият пролетен дъжд” става символ на пречистването и промяната, като въплъщава в себе си новото и възхода на човешката природа. Магията на тихия пролетен дъжд символизира настроенията, в които изпада човек, когато е щастлив, когато е влюбен. Мелодичният ритъм на стихотворението е в синхрон с ритъма на живота. Настъпилата пролет променя душевната нагласа на героя. Напоена с него, природата се събужда след зимния сън. Разцъфтяват цветя и дървета, поникват първите тревички. Като сигнал за събуждане, за отърсване на душата от меланхолията и тогава звънва дъждът: „Тихият пролетен дъжд / звънна над моята стряха…” Поетът Лилиев свързва представата за спокоен и щастлив вътрешен мир с родния дом, образно очертан като „моята стряха”. Здравата връзка с реалността би могла да бъде изразена чрез метафоричното присъствие на земята. Нейното очертание е символен обект на въздействие. Той изпитва желание за живот, у него се събужда стремежът към щастие. Пролетният дъжд е символ на надеждата, на радостта, на раждането, на възкресението. „.. с тихия пролетен дъжд /колко надежди изгряха!” Дъждът е връзката между небето и земята. Неговата функция е на медиатор, който изразява порива към небесното, нетленното и непреходното и търси покой в земното, родното и истинското. Така човек очаква добро и красота, въплътени в надежди, които идват с пролетния дъжд. Втора строфа започва отново с „Тихият пролетен дъжд”, но тук дъждът „слуша земята и тръпне”.Събудената земя унесена от приказките на „тихия пролетен дъжд” „слуша” и „тръпне”. Описаната картина алюзира за вълшебството, упояващо с надежди и мечти, в които всички понякога вярват. Чрез напевите на „тихия пролетен дъжд” се рисува илюзията, че може да има дълготрайна хармония в живота. С тях той омайва не само земята, която го чака трепетно, но и човешката душа, заслушана в неговия спокоен ритъм. Смислово строфата насочва към вътрешна потребност на лирическия герой от хармония и душевно равновесие. В трета строфа заедно с надеждата се появяват и сълзите като израз на несбъднати блянове. Чувствата на лирическия герой тук са противоречиви. От една страна са израз на желанието за пречистване от наслоената болка и неудовлетвореност от живота и света, в който е принуден да живее той. А от друга може би те са миг на пречистване, обединен с този на „ тихия пролетен дъжд”, който е възможен и естествен, защото именно дъждът и сълзите са едносъщни. Образът на „тихия пролетен дъжд”, е изпълнен с метафоричен смисъл. Пречистването и надеждите, дошли с пролетното обновление са последвани от една „уплаха”. Образът е същевременно и фон на емоционалния контраст в човешките изживявания -”сълзи, възторг и уплаха”. Осъзнаването на житейската истина за вечния кръговрат в природата, който възражда и отнема надеждите, създава минорното настроение, изразено в края на произведението: “…с тихия пролетен дъжд/ колко искрици изтляха” Употребата на глаголната форма „изтляха” в края на стихотворението подсказва, че вече е загубена надеждата, припламнала в човешката душа. Всичко, което можеше да се събуди с тихия пролетен дъжд е безвъзвратно изгубено и звучи като съжаление, ,,жалба“ за младостта – ,, с тихия пролетен дъжд колко искрица изтляха“. Финалът на творбата носи усещането за мъдрия поглед на човека към живота. Освободен от романтичните илюзии, той осмисля истината за него, за тази вечна и естествена повторяемост, носеща надеждата за по-съвършен човешки свят. Краткото природно явление съответства на кратък период от човешкия живот, но тогава се раждат емоционални преживявания, които дълго време са определящи за морала на човека . ,,Тихият пролетен дъжд“ сякаш е част от ,,колелото на живота“ , в което се свързват природата и човекът. Човекът – неотменна част от великото тайнство на природата и природата неизменна част от неговото битуване.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 4 =