“Тиха победа” – Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов – един от най-нежните поети, става жертва на първата страшна война на двадесети век. Доброволна жертва при това. Не за цар и властници, а по етични причини той подава заявление да бъде изпратен на фронта. И там – сред смута и смъртта, той продължава да твори. В непозволяваща романтика обстановка, когато човек постига особен фатализъм и извисяване над смъртта и живота, когато духът трябва да е много силен, за да издържи и тялото, се раждат едни от най-хубавите му “военни” стихотворения. Шестте от тях, които са достигнали до нас, разкриват ярко дълбоките и сложни процеси, извършващи се в душата на поета и бележат нов етап в творческото му развитие. Такова е и стихотворението “Тиха победа”, в което прозвучават фронтовите мелодии на патриотично – хуманистичната ни литература. То представлява елегия, изпълнена с безгранична обич към света, към всички хора, независимо дали са врагове, или приятели. Дебелянов се е устремиил към върховните идеали на своя народ, но въпреки това в произведението му индивидуалните преживявания и лично – емоционалното надделяват. При него традиционното разкриване на военните сражения остава някак далеч на заден план. Поезията му от фронта е пропита от атмосферата на прошепната , нежна мелодия, словата са приглушени. “Тиха победа” е едно дълбоко човечно стихотворение, в което мирните копнежи са по-скоро в подтекста. Лирическият герой се изправя лице в лице срещу войната и смъртта и затова на преден план изпъкват размислите за тях. В съзнанието му се извършва подготовка за тежките изпитания. Той постига някакво просветление, което стапя всякакъв гнет и тъмен смут и пред духовния му поглед изгрява една мечтана “тиха победа” – победа над мъчителното раздвоение, над индивидуализма и страха от смъртта. Лирическият герой е достигнал до състояние, при което е премахнал болезнените противоречия, победил е себе си. Освен неговият образ в стихотворението се разкрива и образът на майката – земя, която олицетворява родната майка, чакаща с трепет своя син. Дебелянов изгражда един типично български образ на земята, познат и от други произведения на редица наши поети. Това са двата основни образа, които присъстват в стихотворението на автора. Неговото заглавие – “Тиха победа”- разкрива отричането на военната обстановка и на войната като цяло, защото тя носи само разруха и страдание, болка в човешката душа. Постигната е една победа над мъчителното душевно колебание, над страха от смъртта. Епитетът “тиха” говори за едно интимно – личностно преживяване на войната, което води до отказ от победата, като резултат от войната, а утвърждава победата над самата война и над смъртта. Стихотворението , което съдържа единадесет строфи, започва с риторичен въпрос, отправен от лирическия герой. Той разкрива размислите му за опустошителната сила на войната, която води до нарушаване на традиционния живот, на обикновеното протичане на ежедневието. Тя обърква дори представите за “ден” и “нощ” и носи на хората по света единствено нещастие и разрушаване на тяхното спокойно , нормално съществуване – прави ги “изгнани”. В следващите две строфи се дава логично последователно разяснение на поставения по – горе въпрос. Лирическият герой описва състоянието, в което се намират хората, а и самият той. Жестокият вихър на войната е преобърнал живота, начертал е върху хиляди чела “чер жертвен кръст”. Но общите опасности сближават и сродяват хората: “…и сля се радост и тъга, сроди се малък и велик”. Това сродяване с колектива носи душевно равновесие на лирическия герой, дава му сила и мъдрост, за да достигне едно такова важно прозрение, изразено чрез заглавието на стихотворението. Човекът е намерил своето място на “безимен” сред безименното множество, което без героически пози громи врага и побеждава. Самият той е обхванат от примирението на обречения. Само в четири стиха авторът успява да нарисува картината на вечния мрак на войната: “вървим под техните крила на буреносна, мощна бран и върху хиляди чела чер жертвен кръст е начертан.” Глаголът “вървим”, както и епитетът “хиляди”, недвусмислено говори за сливането на лирическия герой с общата маса. Той се явява изразител на самосъзнанието на жертва, която се чувства като част от една колективна съдба. Но въпреки примирението душата на лирическия герой тръпне пред мимолетните витални призиви на живота: “ Но няма мраз да заледи топлик жадуващия кълн нито ще трепне пред бури обуреваемият чълн.” В тази четвърта строфа, както и в следващата, се усеща неговата нова позиция. При Дебелянов войната и смъртта съвсем не са синоними. Героят му намира във войната вечната диалектика на живота. Има нещо много витално и оптимистично в неговия дух, една ведрина , лъхаща през примиреното му съзнание, което открива дори и в края на земния живот любовта съм хората и света. Никакви песимистични нотки не се откриват в преживяванията му: “ Че светли тайни дух прозря и аз обикнах тоя път, по който земните недра тъй властно мамят и зоват”. Той е забравил своята “бренна суета”, стопил се е във вихъра на общата съдба, без да е забравил доброто на своето сърце. Струва му се дори, че обиква трънливия път на войната, “по който земните недра тъй властно мамят и зоват”. Необикновени и чудни са стиховете за земята, която чака като майка своето дете. В слънчеви долини, със слънчеви венци тя ще го срещне, за да го приюти в своите недра. Земята – майка е закърмила своя син и пак тя ще го прибере при себе си. Ласкав и примамлив е нейният зов. Една обаче е целта на властниците, друга-повелята на родината. С типичен дебеляновски стих са изразени въжделенията на воините: “…но с подвиг увенчай ти свойта бренна суета и нека бъде твоя край една усмихната мечта!” Това са стихове на увереност, изразяващи постигането на “тихата победа” над страха от смъртта на война. В нея има сила, красота и величие на духа. При това тя не се изчерпва с превъзмогването на страха от смъртта. Освободен от неговия гнет, лирическият герой се връща при живота, при “земната любов”: “Ноще, тъй светло примирен, аз гледам звездния покоров и тихом се струи над мен и крепне земната любов”. В тази земна любов той намира спасителния роден бряг. Именно на фронта, в бойния грохот, стихват бурите в душата му и той намира път към хората, към живота. И Дебелянов като Йовков не обича триумфиращия звън на меча, грохота на шрапнелите, свистенето на куршумите. Поетът дори и не се опитва да естетизира величествения устрем на една атака. Предпочитанията на лирическия герой са ясни и категорични: спокойната атмосфера на приятна отмора между две сражения, тихата съзерцателност на човека, чиято душа, въпреки тежките часове на кръв и смърт, поглъща жадно мирния сън на природния покой. Нищо демонстративно героично не може да се открие в стиховете. През гордото плющене на победните знамена “струи” и “крепне земната любов” – една душевна ситуация, която няма нищо общо с парадната сила на войнолюбеца. В своето стихотворение Дебелянов разкрива онова състояние на душата, което настъпва след тежкия двубой на живота със смъртта – състояние на тиха печал и примирена меланхолия. Самата постройка на стихотворението спомага за това. То може да се раздели на три части. Първата от тях представя суровата действителност на войната, която поглъща отделния човек, нейния смразяващ, почти фатален облик. Тя поражда страдание и болка у човека, откъсва го от спокойното му ежедневие. Усещат се чувства на обреченост и жестокост, които носи войната. Преобладават тъмни и мрачни цветове. За постигане на това авторът използва следните епитети и съществителни имена: “изгнаник”, “сурова”, “тежки крила”, “буреносна”, “мраз”. Във втората част се разкрива новото чувство у героя. У него се пораждат оптимизъм и вяра, които създават една светла картина, показваща вътрешния му свят – “светли тайни дух”, “слънчеви цветя”, “една усмихната мечта” и др. В последните три строфи плавният ритъм на стиховете буди усещане за тишина и спокойствие, за постигането на една “тайна победа”. Използването на нощта като фон за размислите и преживяванията на лирическия герой засилва още повече това усещане. Сякаш цялата парадност на войната с плющящите знамена е някъде съвсем далеч, израз на което е многоточието в края на стихотворението. “Тиха победа” е истинска прослава на една преживяна и изстрадана мъдрост, поетически отговор на вечния философски въпрос : човек – природа. Дебелянов постига отговора на този въпрос с удивителна пестеливост и синтетичност на лирическия изказ. Защото той е предимно поет на дълбокия контекст. Затова и победата му е тиха.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fourteen − four =