Темата за песента и пеенето в „До моето първо либе”, „Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”

По време на турското робство песента за българите се превръща в отдушник на най-съкровените им чувства. Тя е израз на протеста срещу жестокото потисничество и начин да се съхрани душевността на българина. Запомня се лесно и се разпространява бързо. Затова и стихотворенията на Ботев се приближават до народното творчество и в поезията му песента е символ на завета за борба, който той оставя на народа. Тя е израз на гласност и представя различни духовности. Затова и песните в поезията му са различни. Песента и пеенето при Ботев са всъщност знаци на човека. В стихотворенията „До моето първо либе”, „Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски” и „Хайдути” песента е интимна, гражданска, юнашка.Тя е универсална форма на движение и промяна. Mетафора, която побира разнообразните чувства и преживявания на Аза. Близка е по структура до народната песен, с вяра в доброто у хората и във възможността за спасение. Лирическият герой признава песента единствено като най-чиста и възвишена форма да се възпее родолюбието и да се призове към борба. Той не може да подеме безгрижна мелодия, докато звучат песните на робството. Чрез своята песен лирическият герой търси съмишленици, които не само ще запеят редом с него, а и ще го последват в същинската борба за родината. В ранните стихове на Ботев песента е призив за борба, тя се слива с шума на гората и повика на Балкана, които мамят младите да нарамят пушките и да защитят родината си. Произведение като „До моето първо либе” показва, че песните, изпълнени с безгрижие, не могат да звучат заедно със звука от робските окови. Лирическият герой се обръща към скъпо за него същество и търси нейното разбиране, за да има надежда, че и други ще го последват и ще оценят примера му: Запей и ти песен такава, запей ми, девойко , на жалост… В това произведение светът на любовта е представен чрез любовната песен, а тя метафорично е изразена чрез “отрова” (Остави таз песен любовна,не вливай ми в сърце отрова), “робство”(Забрави туй време, га плачехза поглед мил и за въздишка: роб бях тогаз – вериги влачех…), “лудост”(Забрави ти онез полуди,в тез гърди веч любов не грее…), защото може да отклони героя от избрания път. Тя е далеч от ритуалното пеене по време на народен празник. Не звучи човешки глас. Заменен е от гласът на гората, на плача на сиромасите, на ека на бурите. Чрез този глас не се поглежда към небето, а към “зиналите страшни долове”. Светът, за който пее този глас, не е любовен свят, а изпълненият с отрова, робство, лудост свят на смъртта. Лирическият Аз търси взаимност, очаква се силата на любовта да приближи интимния до социалния свят. Призивът отново търси песента – пеенето заедно, пеенето на еднаква “песен такава”. Героят не просто търси взаимност, той не приема колебание, за което говори заповедническият тон на “Запей или млъкни, махни се!”, и се потвърждава от метафората на нетърпението –“сърце ми веч трепти – ще хвръкне”. Поезията на Христо Ботев е изпълнена с гняв пред безсилието на борците за свобода и безучастието на народа към жертвите, които с живота и делата си са били пример за подражание. Стихотворението “Хаджи Димитър” възприемаме като песен – символ на възхвала. То илюстрира контраста между песните на бореца за свобода(„Балканът пее хайдушка песен!”,) и песните на народа („Пейте, робини,тез тъжни песни!”) Изразява неразрушимите връзки на човека с битието – робините, юнака, певците, Балкана, самодивите. От една страна, страданието на събратята му мотивира саможертвата на героя, от друга — самата противопоставеност юнакът на Балкана, а робите в полето и липсата на промяна в песните, внушават самотата на юнака, неговата откъснатост от народа. Хайдушката песен на Балкана определя истинския дом на бореца за свобода, а неговите песни могат да бъдат споделени само от митично същество като самодивата и то в свободното пространство на висините: и с песни хвъркнат те в небесата,- Песента и пеенето също не са пропуснати в последната поетическа творба на Ботев, ”Обесването на Васил Левски”. Макар изведена в края, песента обединява всички звуци в творбата, които също като нея са грозни, зловещи и зли. Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, …………………………………………. …………………………………………. Зимата пее свойта зла песен, Воят на “псета и вълци” и злата песен на зимата от своя страна се противопоставят на гласа на родината – майка, който е “глас без помощ, глас в пустиня”. Преобърнатата Ботева логика превръща песента в инструмент на злото, а траурния плач в безмълвен потрес. Макар неразбран и без съмишленици, духът на лирическия герой не се пречупва, неговата вяра е подхранвана от страданията на народа и от надеждата, че младите ще оценят завета за борба, пренесен в песните. Затова и песента на Ботев не секва.Един ден, когато на народа му дотегне да слуша фалшиви обещания и звука на собствените си окови, сам ще чуе повика на гората и онази песен, която превръща бореца за свобода на Христо Ботев в пример за достойно човешко съществуване.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twenty + 4 =