Страданието и защо го искаме

В студена зимна нощ двойка таралежи се опитвали да се стоплят, като се притискали един към друг. Колкото повече се притискали, толкова повече се боцкали с бодлите, при което се принуждавали да се поотдалечат един от друг. Само че отново затрепервали от студ и нямали друг избор, освен отново да се приближат. Отново се раздалечавали заради бодлите и това продължило цяла нощ. Никой не обича да страда, а как би могъл? Какво е страданието и къде то е най -силно? Защо ни сполетява и каква е причината това да става? Искаме ли я наистина и можем ли да се отървем от нея? На тези и още въпроси ще се постарая да отговоря в предстоящия материал. Да уточня първо, че става въпрос за душевната болка, а не физичната – не битието, а небитието на човека. Ще започна с първия въпрос: „Никой не обича да страда, а как би могъл?” Логично е, че всеки се стреми да достигне самото щастие и към това е изпълнен самия му житейски път. Но това в повечето случай много се обърква и следват много въпроси, на който отговора е неприятен и не ясен. В първоначалните си разсъждения достигнах до извода, че масата обича да страда и това е неизменна част от живота й. Все още имам леки съмнения, но сега ще се опитам да изкажа мислите си и да разясня какво имам предвид. Всеки изпитва или е изпитвал болка в себе си и тази болка го задушава. Страданието храни човека. Той самия се мъчи постоянно и карайки себе си да страда. Не малко признаци водят към това заключение. Най -малкото е песен, която навява минало щастие, а сегашно нещастие – болка. Насилвайки себе си да я слушаме. Даваща или по скоро връщайки минали чувства и спомени. Най – вече спомените по изминало щастие са много жестоки спрямо самия човек. Спомени, които не са били, не са сега и няма да бъдат в бъдеще. Живот между двете крайности щастие – страдания. Щастливи са в мислите си при слушане на определена песен или гледане на филм, снимки и т.н. Нещастието идва след събуждането от транса, в който са били изпаднали. Това е най – тежкото нещо – реалността. Да осъзнае, че такова нещо не е съществувало и най – лошото съмнението дали в действителност съществува. Страдание в реалността, защото по -жестоко нещо от самата реалност и сервираното от нея няма и щастие в миналото, което е било или по точно е трябвало да бъде. – „Няма по-голяма мъка от спомена в нещастие за щастливо минало.” – Данте „Щастието е само мечта, реално е нещастието” – Волтер „Върхът на нещастието е миналото щастие” – Боеций Втори въпрос: „Какво е страданието и къде то е най силно?” Първо ще разясня първата част на въпроса – „какво е страданието”. Тъй като това е екзистенциален въпрос във философията малко ще обясня или ще се помъча по точно. Болката за всеки е различна и макар че е масово да се казва „знам какво чувстваш и аз съм го изпитал” никой не може да знае какво в действителност изпитва другия. Тя е идентично и лично чувство, което самия индивид разбира или поне усеща. За това каквото и да се каже болката – страданието – е нещо не приятно и никой не иска да го изпитва, а камо ли често или още по лошо постоянно. На втората част за това къде най силно боли, или може би най правилно е как сме наранени най лошо. Най голямо страдание изпитваме в „сърцето” си. Когато ни се „къса” и „изгаря” от болка. Това е резултат от предишни последици и грешки на един или друг човек. Причините няма да ги разисквам, а и няма нужда. При раздяла по един или друг начин всеки изпитва „празнота”, което означава, че усеща липсата. Е това чувство – страдание е много трудно за преодоляване, но и аз не съм се заел да давам съвети, така че и тук ще се въздържа. При всеки това чувство е различно и „боли” различно. „Раздялата за любовта е това, което е вятърът за огъня; слабия гаси, а силния разгаря.” – Р. Бюсию Рабютен Трети въпрос: „Защо ни сполетява и каква е причината това да става?” Това е едно изречение с два въпроса, които в действително се повтарят. Т.е. се пита два пъти едно и също, но може да се поразшири от второто повторение. Тук може би идва сложността на самото ми разяснение и ще се постарая да го напиша възможно най разбираемо дори и за себе си. Няма начин да избягаме от нещастието. „Голямо нещастие е да не си изпитал нещастие.” е казал Цицерон. А в книгата „Граф Монте Кристо” от А. Дюма – “… на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние с друго. Нищо повече. Само, който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът.” Което разбира се не означава, че винаги трябва да страдаме, че да сме готови за истинското щастие, ако то съществува. Всеки човек страдал оценява и най – малкото зрънце каращо го да настръхне от приятна възбуда и това да му вдъхва нови сили и надежда за живот. Главния въпрос също може би е в екзистенцията. Но на това няма да обърна много внимание. Все още не съм отговорил защо ни сполетява. Страданието и нещастието са присъщи за човешката същност. Всеки, за да направи себе си щастлив действа по един или друг начин, а понякога наранява другите. В много случаи това нараняване се причинява и от невежеството на хората, което както казва Макрс – „Невежеството не е оправдание”. Всеки се впуска в първото късче щастие, което разбира се може да види. Защото както е казал Питагор – „Нещастни са ония, които не виждат благата, що са наблизо до тях, нито ги чуват; и много малко са ония, които умеят да се избавят от нещастията си.” Причината за самите нещастия покрай нас са точно пред огледалото. Това може да е грубо, но е истина. В повечето случаи ние не виждаме шанса, който ни се предлага, а по – лошо от пропуснат шанс няма. За това последиците дори и да не ги виждаме не са толкова приятни. А ние искаме само едно нещо… Което понякога е толкова близо, че само да се подадем главата с педя напред и ще можем да го усетим като целувка, но уви искаме това което не можем да имаме и пренебрегваме малкото шанс, който ни се дава. А той може да е дори повече от нашата фантазия. Защото дори и най – възвишения ум не може да помисли за нещо по – висше от това което реалността ни предлага. Четвърти въпрос: „Искаме ли я наистина и можем ли да се отървем от нея?” Както в началото споменах за първоначалните ми изводи за това, че човек иска да страда и това му харесва. Кой би искал нещо лошо за близките, а камо ли за себе си? Не разбира се, никой не иска да страда, но така се получава, че все при нас се случва. Еми… няма как, хора сме. Но това не е успокоение, а точно обратното, укор, обвинение и най- лошото успокоение. Защото това се повтаря от всеки и продължава да се рови из миналото и да търси нишката която да забули реалното страдание. Искаме да сме щастливи, а се правим дори по нещастни, а при някой правят и други хора нещастни. Разбира се „споделена болка е половин болка”, но не става въпрос за това. А за заблуждаването и играенето с други невинни души. След това започва самозалъгването и резултата е собствено страдание. Отново впускане на заблуждаване и причиняване на болка в другите и кръговрата се върти докато сам не падне в капан на друг. Това означава, че ако не я искаме, то поне сами си я причиняваме. Няма ли друг начин? Има разбира се. Защо тогава не искаме да го видим, или просто този е по лесен? Лесен…??? Единственият начин да се отървем от страданието или поне от постоянното такова е да прозрем реалността. Да погледнем действителността и да се изправим срещу страховете си, а те са : Когато започнем да виждаме възможностите дадени ни толкова често и толкова щедро ще прозрем и че не е толкова трудно. Само трябва да си изтъркаме очите и да погледнем света в съвсем нова светлина – по добрата. Защо иначе ни е даден живота? Да страдаме ли, или да правим хората щастливи?

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 + 18 =