“Стихии” на Елисавета Багряна

1.Това стих както и стих. Кукувица се отнасят към стихосбирката “Вечната и святата”, където всъщност говори вечната жена, а вечната жена е тази, която се намира сред природното. Тя има усещане за природата като нещо свещено и надмогва патриархалния ред за да заяви своето желание да се слее с природата. Не случайно стихотворението има за заглавие съществително име в мн.ч., което подчертава неудържимата мощ на световъзприятието,непокорството на героинята, нейното желание да бъде себе си, да се слее с природните стихии. В стих. се поставят 4 акцента върху първичното и природното, к’ имат своите различни измерения – вятърът, водата, виното, жената. В първите 3 строфи всяка стихия е въведена чрез анафоричното повторение на представата за неудържимост “можеш ли..” Те разкриват нейната вътрешна неудовлетвореност, нейното желание да опише своята енергия, своята духовна сила и така тя дава израз на душевността си. В първата строфа има конкретна образност, която се свързва с родната природа, с патриархалния бит и се оказва, че тази конкретна образност се свързва със стихията на вятъра. Бихме казали, че по един своеобразен начин образът на вятъра тук като символен образ води един диалог, един спор със събитията и с патриархалния ред. Той ще дойде, ще “префучи”, ще “грабне”, ще “свали”, т.е. той ще преобърне всичко в родния град. Това символно представя в нейното въображение онзи обрат, онова преобразяване, което настъпва в нейната душевност. Т.е. тя променя като вятъра своето отношение към онези традиционни установени норми в нейния град. Във втората строфа се заявява образът на река Бистрица. Той е метонимично зададен и чрез името на реката се разкрива образът на водата като стихия. Тя измива, тя пречиства, тя носи символа на обновлението, тя се свързва с пролетта, с възобновяващото ново начало и с това ново начало разрушава устоите на традицията.Така се налага изводът че човешките градежи са разрушими и преходни. Това което човек е сътворил в традиционното в битовото рухва под напора на времето и идването на пролетта, на вятъра на новите промени в живота. Онзи уют който си е създал човек в своя патриархален свят е много илюзорен и твърде често той рухва под напора на времето. Третата строфа разкрива образа на виното. Във виното има някаква древност, някаква тайнственост, някакво начало. Виното сякаш представлява кармичното присъствие на човека и му дава възможност да изяви себе си и отключва в него онези тъмни сили които той някога прикрива. Виното оключва тайнствата на човешката душа. Същевременно то е една стихия, която се равнопоставя на вятъра и на водата, но виното носи своята изначална древност “ин вино веритас”. Бихме казали, че виното е кръвта на живота. Така се внушава идеята за градивната същност на човека. Не случайно тук се появяват образите на буквите с черното и бялото. По този начин е въплътен най-устойчивият белег на родната култура – кирилските букви. Финалът е малко по- различен откъм начин на организация, но пак е изграден като реторичен въпрос. Тук вече не се разкрива природен образ, а образът на самата лир. героиня и променя начинът на изказ. Докато преди е било “Можеш ли да спреш?”, сега се започва: “Как да спреш?”, как да спре лир. героиня нейния порив, как да заяви себе си. Тук идва отговорът: “невъзможно е да спреш”, няма как да бъде спрян този порив, тази промяна която настъпва в жената. Тя директно разкрива своя стремеж да бъде “волна”, скитница, непокорна, да бъде родната сестра на вятъра. Тя се стреми към недостижимите пространства, белег на нейния порив за едно усъвършенстване и желание да открие нови светове.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − 5 =